РЕШЕНИЕ
гр.София, …………………2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
НО, 15 въззивен състав в публичното заседание на двадесет и осми септември през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА
ТАЛЕВА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при участието на
секретаря Весела Венева и прокурора Ивайло Занев, като разгледа докладваното от
съдия Маринкова ВНОХД №2565 по описа за 2020 год., за да се
произнесе, взе предвид:
С
присъда от 26.02.2020 г. по НОХД №1416/19 г., СРС, НО, 116 състав е признал
подсъдимия К.Р.Р. за виновен в извършено престъпление по чл.183, ал.1 от НК, за
което му е наложил наказание пробация, включващо първите две задължителни
пробационни мерки за срок от по 1 година всяка и с периодичност 2 пъти
седмично. Подсъдимият е осъден да заплати и направените по делото разноски.
Срещу
присъдата в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от служебния
защитник на подсъдимия Р.- адв.М. и допълнение към жалбата от новоназначения
служебен защитник- адв.Д., в които се твърди, че присъдата е неправилна и
незаконосъобразна, че обвинението не е доказано по несъмнен начин, както и че
съдът е направил превратен анализ на събраните по делото доказателства.
Иска
се от въззивния съд да отмени присъдата на СРС и да признае подсъдимия за
невиновен или да не му налага наказание.
В
жалбите не се правят искания за събиране на нови доказателства.
Въззивният
съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по
делото не се налага допълнителен разпит на подсъдимия, както и разпит на свидетели и вещи лица, нито
събирането на нови писмени и веществени доказателства по делото.
В
съдебното заседание пред въззивната инстанция служебният защитник на
подсъдимия Р.- адв.Д. заявява, че присъдата на СРС е неправилна и
незаконосъобразна, като поддържа жалбите съобразно мотивите, които са изложени
в тях. Моли съда да се произнесе със съдебен акт, с който да отменени
обжалваната присъда и да признае подсъдимия К.Р. за невиновен по повдигнатото
му обвинение.
Прокурорът при
СГП заявява, че според изложеното в жалбата се релевира
тезата, че би могло да се приложи разпоредбата на чл. 183, ал. 3, изр. 1 от НК.
Сочи обаче, че съдът, обаче в мотивите си е дал обоснован отговор на въпроса
защо не може да се приложи повторно тази привилегирована разпоредба по
отношение на подсъдимия, поради което намира присъдата за правилна и
законосъобразна, обоснована фактически и счита, че следва да бъде потвърдена.
Подсъдимият К.Р. нередовно призован пред въззивната
инстанция не се явява и не взима становище по делото.
Софийски градски съд, като съобрази изложените от страните доводи и служебно
провери правилността на присъдата, съобразно изискванията на чл.314 от НПК,
намира за установено следното:
За да постанови
присъдата си, районният съд е провел съдебно следствие по общия ред, в рамките
на която процедура е съобразил събраните по делото гласни и писмени
доказателства, а именно: показанията на св.Д.; заключението на вещото лице по назначената и
приложена по делото СОцЕ; от приетите на основание чл.283 от НПК и приложени по
делото писмени доказателства: заявления до ЧСИ, изпълнителен лист,
удостоверение за раждане, решения по гр.д №16988/2014г., по описа на СРС и
гр.дело №756/20Юг., по описа на РС-гр.Дмитровград, справки от МП-АВп, НАП-ЦУ,
0“ПП“-СДВР, свидетелство за съдимост, справка от УИН на ПРБ.
Съдът е кредитирал така събрания
доказателствен материал, като е приел същия за последователен,
логичен и вътрешно непротиворечив, на база на който може да се направи несъмнен
извод за приетата по делото гореизложената фактическа обстановка. Посочил е, че
предвид липсата на противоречие между събраните доказателства не се налага и
подробно анализиране на същите- извод, който изцяло се споделя и от въззивния
съд. Видно от жалбата и допълнението към нея макар служебният защитник да
твърди, че обвинението не е доказано по несъмнен начин, не излага конкретни
твърдения в тази връзка, нито оспорва конкретни фактически изводи, направени от
първостепенния съд. има само декларативни твърдения за недостатъци в оценката
на доказателствения материал без да се сочат кои са те и кои конкретно доказателства касаят. Ето
защо и въззивният съд е в невъзможност да отговори на тези доводи, като намира
за необходимо само да посочи, че споделя изцяло изводите на първата инстанция,
че събраният доказателствен материал е непротиворечив, като видно е, че
защитата не оспорва анализа на доказателствата, а счита, правните изводи на
съда за неправилни, доколкото поддържа тезата, че подсъдимият е извършвал
плащания- нещо, което е приел за установено и доказано и първостепенния съд, но
е придал на това обстоятелство значение, различно от това, което му придава
защитата.
С оглед на
това и предвид липсата на новосъбрани доказателства пред въззивния съд,
последният изцяло споделя приетата за установена от първата инстанция фактическа
обстановка и тя е в следния смисъл:
Подс.К.Р.Р. е роден на *** ***,
българин, български гражданин, несемеен, осъждан, ЕГН: **********.
От съвместното съжителство на
подсъдимия и св.Д., на 19.09.2007 г., се родила дъщеря им К.К.Р..
С определение № 298/2010 г. по
гр.дело № 756/2010., по описа на Районен съд- гр.Димитровград, влязло в законна
сила на 21.09.2010 г., упражняването на родителските права по отношение на
детето било възложено на св.Д.. Със същото, подсъдимият бил осъден да заплаща
месечна издръжка на детето, чрез неговата майка и законен представител св.Д., в
размер на 70 лева.
С решение № III-91 -339/2014г.,
по гр.дело № 16998/2014г., по описа на Софийски районен съд, 91-ви състав,
влязло в сила на 15.12.2014 г. подсъдимият бил осъден да заплаща месечна
издръжка на детето, чрез неговата майка и
законен представител св.Д. в размер на 200.00 лева.
В периода от 21.03.2014 г. до
21.04.2016 г., подсъдимият не изплащал дължимите се месечни вноски за издръжка
на детето си, възлизащи общо за периода на 3854.71 лева, по неговото
местожителство ***.
На 20.09.2019г. и 08.11.2019г. св.Д. заявила пред ЧСИ, че на 14.02.2017г.
подсъдимият е заплатил сумата от 840 лева, представляващи месечна издръжка на детето за периода от 21.03.2013 г. до
21.03.2014 г., във връзка с НОХД № 2026/2016г., по описа на Софийски районен
съд, Наказателно отделение, 05-ти състав. На 16.09.2019г. и 31.10.2019г., подсъдимият
направил и парични преводи в размер на по 1560 лева, без да е посочил период.
За периода 01.11.1990 г.- 11.05.2016
г. в Службата по вписванията не се оказали вписвания, отбелязвания и
заличавания по отношение на подсъдимия.
През част от инкриминирания
период, подсъдимият се е осигурявал в НОИ. Същият не притежава МПС.
С присъда по НОХД №2026/2016г., по описа на Софийски районен съд,
Наказателно отделение, 5-ти състав подсъдимият е бил признат за виновен в
извършването на престъпление по чл.183, ал.1 от НК, за периода 21.03.2013г.-
21.03.2014г., като на основание чл.183, ал.З от НК не е наказан. Срещу него е
образувано досъдебно производство на 21.04.2016г., за престъпление по чл.183,
ал.1 от НК.
С оглед на
изложеното въззивният съд счита, че правилно и законосъобразно първият такъв е
преценил събраните по делото доказателства, правилно е анализирал същите и е
дал вярна оценка, като напълно законосъобразно е преценил, че при този
доказателствен материал единственият извод, който може да се направи е, че
подсъдимият е осъществил инкриминираното деяние по чл.183, ал.1 от НК, както от
обективна, така и от субективна страна.
От обективна страна за периода от
21.03.2014г. до 21.04.2016г., в гр.Банкя, като е осъден с определение №
298/2010 г. по гр.дело №756/2010 г., по описа на Районен съд - гр.Димитровград,
влязло в сила на 21.09.2010 г.., изменено с решение №111-91-339/2014г., по
гр.дело № 16998/2014г., по описа на Софийски районен съд, 91-ви състав, влязло
в сила на 15.12.2014г., да издържа свой низходящ - малолетното си дете К.К.Р.,
родена на ***г., като й заплаща месечна издръжка до настъпване на законни
причини за нейното изменение или прекратяване, чрез нейната майка и законен
представител - Х. Д. Димитров, съзнателно не изпълнил задължението си в размер
на повече от две месечни вноски, а именно в размер на 25 месечни вноски, от
които 8 месечни вноски и част от месечната вноска за м.ноември/декември 2014г.
по 70.00 лева /за периода от 21.03.2014г. до 15.12.2014г., съгласно определение
№298/20 Юг. по гр.дело № 756/2010 г. по описа на Районен съд - Димитровград,
влязло в сила на 21.09.2010г./ и 16 месечни вноски и останалата част от
месечната вноска за м.ноември/декември 2014г. по 200 лева /за периода от
15.12.2014г. до 21.04.2016г., съгласно решение № III-91-339/2014г., по гр.дело № 16998/2014г.
по описа на Софийски районен съд, влязло в сила на 15.12.2014г./, като общия
размер на задължението възлиза на 3854.71 лева.
Родителите са длъжни да издържат и се грижат
за децата си. Подсъдимият Р. е трудоспособен, поради което не е освободен от
задължението да осигурява средства за издръжка на децата си, още повече, че той
самият не е бил безработен, но дори и да е бил това му задължение не отпада.
Той е могъл да си намери работа и да реализира доходи в размер поне на
минималната работна заплата, като от тях да плаща издръжка на децата си.
От субективна страна деянието е извършено
при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл. 11, ал.2 от НК. Подсъдимият е
съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е настъпването на
общественоопасните последици и е целял те да настъпят. Подсъдимият е съзнавал,
че е осъден да плаща издръжка на дъщеря
си, както и че не е платил дължимите от него вноски за инкриминирания
период - общо в размер на 25 вноски. Подсъдимият е съзнавал също така, че е
трудоспособен и поради това задължението му да плаща издръжка не е отпаднало,
като същият е съзнавал също така, че за него е обективно възможно да реализира
доходи от труда си и да изпълни задължението си за плащане на издръжка.
Същевременно абсолютно правилно и
законосъобразно първостепенният съд е приел, че извършените от подс.Р. плащания
на не покриват изцяло размера на дължимата издръжка за инкриминирания период-
т.е. извършените плащания са в размер по-нисък от
този, предмет на обвинението, поради което не може да се приеме, че същият е
изпълнил задължението си. Правилно също така съдът е преценил, че дори той да
бе сторил това – т.е. дори да платил впоследствие цялата дължима и
инкриминирана сума, това не би довело до отпадане съставомерността на деянието
от обективна страна, тъй като се касае за последващо плащане, а от друга страна
не би довело и до промяна в правната квалификация на деянието на подсъдимия, като
е изложил подробни съображения по този въпрос, които изцяло се споделят и от
въззивния съд, поради което е безпредметно тяхното преповтаряне. Наличието на
предходно приложение спрямо подсъдимия на разпоредбата на чл.183, ал.3 от НК
изключва възможността той да се възползва от тази привилегия за втори път. Ето
защо извършените от него впоследствие плащания на дължими и инкриминирани суми
за издръжка биха могли да се отразят само при индивидуализацията на наказанието
на подсъдимия, но не и на правната квалификация на деянието на същия.
Предвид изложеното правилно първостепенният
съд е признал подсъдимия Р. за виновен по повдигнатото му с ОА обвинение по
чл.183, ал.1 от НК.
При
индивидуализацията на наказанието на подс.Р. първостепенният съд е съобразил
извършеното от него плащане на по- голяма част от дължимата сума за издръжка за
инкриминирания период, като е приел, че наказанието следва да бъде
индивидуализирано при превес на смекчаващите отговорността на подсъдимия
обстоятелства. Въззивният съд не се съгласява единствено със становището на
първостепенния съд, че подсъдимият е неосъждан, доколкото и видно от
свидетелството му за съдимост, инкриминираното по настоящето дело деяние е
извършено от него в рамките на изпитателния срок по предходно негово осъждане
по НОХД №1009/2014 г. на РС- Казанлък, по което и с влязла в сила на 09.10.2014
г. присъда, подс.Р. е признат за виновен за извършено на 28.09.2014 г.
престъпление по чл.343б, ал.1 от НК, за което му е наложено наказание 6 месеца
лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК
за срок от 3 години, както и наказание ЛПУМПС за срок от 5 месеца считано от
28.09.2014 г.
Доколкото
обаче наказанието, което е било наложено на подсъдимия Р. от първостепенния съд
е пробация, то и не са налице основанията за активиране на наказанието лишаване
от свобода по предходното му осъждане по реда на чл.68, ал.1 от НК.
С
оглед обаче именно на предходно осъждане на подсъдимия и с оглед факта, че
деянието по настоящето дело е извършено в изпитателния в срок на същото, както и предвид това, че подс.Р.
вече веднъж е бил освобождаван от наказание за престъпление по чл.183 от НК,
въззивният съд счита, че не са налице основания за намаляване размера на
наложеното му от СРС наказание пробация, нито за приложение разпоредбата на
чл.55 от НК спрямо него и определяне на по- леко наказание от пробация.
Законосъобразно първостепенният съд е преценил, че с оглед постигане целите на
наказанието и най- вече тези на индивидуалната превенция, на подс.Р. следва да
бъде наложено наказание пробация, включващо първите две задължителни
пробационни мерки с продължителност от 1 година и периодичност- 2 пъти
седмично.
Ето
защо не са налице основания за изменение присъдата на СРС и в тази й част,
както и в частта, с която на подсъдимия правилно и съобразно закона са
възложени направените по делото разноски предвид изхода на делото.
При
извършената на основание чл.314 от НПК цялостна служебна проверка на
правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на други основания, налагащи нейното изменяване или отмяна, поради
което и с оглед гореизложените съображения, постанови своето решение.
Единствено,
което следва да добави въззивния съд е това, че делото и пред първата и пред
въззивната инстанция е протекло задочно- в отсъствие на подсъдимия, който обаче
е бил уведомен по телефона и е присъствал на едно от заседанията пред СРС, но
след това се е дезинтерисирал и повече не се е появил по делото. В този смисъл
и доколкото първата инстанция е положила всички усилия за издирване на
подсъдимия, въззивният съд счита, че задочното производство е проведено
съобразно с правилата на закона, още повече, че подсъдимият е бил защитаван от
адвокат, а от друга страна и присъствието му по делото не е било задължително,
доколкото престъплението, за което е предаден на съд не е тежко такова. Предвид
това въззивният съд счита, че не са допуснати съществени процесуални нарушения
при разглеждане на делото в отсъствието на подсъдимия и поради това не са налице
и основания за отмяна на присъдата на СРС и връщане на делото за ново
разглеждане от друг състав на СРС. С оглед на това присъдата като правилна и
законосъобразна, постановена в съответствие с процесуалния и материалния закон
следва да бъде потвърдена изцяло.
Така мотивиран и
на основание чл.334, ал.1, т.6 вр. чл.338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло 26.02.2020 г. по НОХД №1416/19 г., СРС, НО, 116 състав.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.