РЕШЕНИЕ
№
гр.София, …..……….…….
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на втори юни
през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Розалина Ботева
Стойчо Попов
при
секретаря Нина Светославова и в присъствието на прокурора ....................
като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 270 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 306573 от 19.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 82 766/2017 г. по описа
на СРС, І ГО, 50 състав е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК,
че Й.К.Д., ЕГН ********** и А.В.Д., ЕГН ********** дължат солидарно на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* на основание чл.318, ал.2 ТЗ във вр. с чл.200 ЗЗД сумата
775,30 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия
за периода: 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ж.к.„**********, аб.№ 100349, както и сумата 37,28
лева – представляваща цена за услуга за дялово разпределение за периода: 01.05.2014 г. –
30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от
02.06.2017 г. до изплащането им, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 36 428/2017 г. по описа на СРС,
исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за
сумата 116,53 лева – обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия,
начислена за периода от 15.09.2014 г. до 25.05.2017 г. и за сумата 7,09 лева – обезщетение
за забава върху главницата за дялово разпределение, начислена за периода от
15.09.2014 г. до 25.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 36 428/2017 г. по описа на СРС, са
отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт ответниците Й.К.Д. и А.В.Д. са осъдени да заплати
на „Т.С.“ ЕАД сума 826,55 лева – разноски за заповедното и исковото производства.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД, ***.
Така
постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени исковете по чл.422, ал.1 ГПК относно главниците, е обжалвано от ответниците Й.К.Д. и А.В.Д.,*** като невалидно,
недопустимо и неправилно. В жалбата се навеждат доводи за недопустимост
на решението на първоинстанционния съд, поради това че заповедта по чл.410 ГПК
и решението са постановени при липса на компетентност съгласно практиката на
Европейския съд и решение по ахд № 4468/2009 г. на ВАС, 5 чл. състав, съотв. за
неправилност на същото, поради неправилна преценка на събрания доказателствен
материал от страна на състава на СРС; неправилно приложение на материалния
закон – на разпоредбите на ЗЕ, ЗЗП и чл.86 ЗЗД, на Регламент 2006/2004 във
връзка с Директива 93/2013 г., Директива 2006/32 на ЕС, Директива 2012/27/ЕС и
др., както и за необоснованост. Заявяват искане след като се установи
нищожността на заповедта по чл.410 ГПК да се приема, че първоинстанционното
решение и искът са недопустими. При условията на евентуално е наведено искане
решението да бъде отменено и да се отхвърлят изцяло заявените от „Т.С.“ ЕАД
искове и по основание и по размер, да се обезсили издадената заповед по чл.410 ГПК и да им се присъдят направените по делото разноски.
Насрещната страна по жалбата
– ищецът „Т.С.“
ЕАД, *** в депозирания в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор е
оспорил изцяло въззивната жалба като неоснователна, а наведените в нея
оплаквания като необосновани и несъществени. Поддържа, че първоинстанционният
съд подробно и съобразно константната съдебна практика по този вид правни
спорове е взел мотивирано и правилно решение в обжалваната от ответниците част.
Претендира присъждането на разноски. Навежда възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на въззивниците.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.” ЕООД, ***
не е взело становище по жалбата.
С влязло в сила на 18.11.2020 г. определение № 20213212 от 01.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 82 766/2017 г. по описа на
СРС, І ГО, 50 състав по реда на чл.248 ГПК, е оставено без уважение искането
на ответниците Й.К.Д. и А.В.Д. за
изменение на решението от 19.12.2019 г. в частта на присъдените в полза на
ищеца разноски, като неоснователно.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени исковете на „Т.С.“ ЕАД с правно
основание чл.422 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД не е
обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част.
Неоснователни са инвокираните в жалбата оплаквания за невалидност и
недопустимост на първоинстанционното решение – предмет на въззивен контрол. Нищожността, като най-тежкият порок
на съдебния акт, е налице само в случаите, когато съдебното решение е
постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън
правораздавателната власт на съда, не е в изискуемата се писмена форма, не е
подписано или е абсолютно неразбираемо. В дадената хипотеза обжалва-ното решение не страда от нито един от
гореизброените най-тежки пороци, които да обуславят твърдяната нищожност.
Наличието или липсата на евентуално допуснато от съда нарушение при
постановяване на решението на нормите на общностното или вътрешното право
/извън тези, регламентиращи пределите на правораздавателната власт на
българския съд/, биха могли да обусловят само евентуална незаконосъобразност на
същото, но не и твърдяната от жалбоподателите нищожност.
Следва да се посочи и че
заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК е издадена в съответствие с процесуалните
правила, регламентиращи правораздавателната компетентност на заповедния съд,
както и че не е нищожна на основание чл.26 ЗЗД. С посочената разпоредба е
регламентирана материята относно нищожността на договорите, който институт е
непри-ложим за съдебните актове.
Настоящият съдебен състав намира
за неоснователно и възражението на въззивниците за недопустимост на решението,
основано на твърдението за нередовност на заявлението по чл.410 ГПК и
нередовност на исковата молба. В конкретния казус, с разрешаването на който е
сезиран съдът, се касае за периодични доставки. Характерно за периодичните
доставки е наличието на повтарящи се задължения през определени периоди от
време, като се изисква еднородност на престацията. Ето защо е необходимо и
достатъчно тази престация да е определена по размер за целия период от време,
за който се претендира, което е направено в
случай от ищеца както в заявлението по чл.410 ГПК, така и в предявената искова
молба по реда на чл.422, ал.1 във връзка с чл.415, ал.1 от ГПК – посочен е
конкретният размер на главницата за доставената топлинна енергия, чието плащане
се претендира и периода от време, касаещ извършените доставки. Именно с оглед периодичния
характер на задължението на ответника съдът счита, че не е необходима
конкретизация по размер за всеки отделен месец на претендираната сума в рамките
на исковия период, както и на отделното количество топлинна енергия за този
период. Още повече, че досежно количеството топлинна енергия ищецът в исковата
молба изрично е препратил към фактурите и изравнителните сметки, издадени за
исковия период /представени по делото/, в които това количество е посочено. Ето
защо, съдът приема, че за ответниците е налице достатъчна яснота относно
задължението за топлинна енергия, чиято стойност се претендира от тях за
процесния период, с оглед ефективното упражняване на правото им на защита по
делото. С оглед изложените мотиви, съдът намира за неоснователно възражението
на ответника за нередовност на заявлението по чл.410 от ГПК и ИМ и съответно –
за недопустимост на решението.
Предвид изложеното съдът дължи произнасяне по правилността на решението
с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията на приложимите в случая
материалноправни норми.
При условията на субективно и обективно кумулативно съединяване са
предявени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.318, ал.2 ТЗ във вр. с чл.200 ЗЗД
и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Със заявление вх.№ 3041953/02.06.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Й.К.Д. и А.В.Д. за следните суми, дължими солидарно: 775,30 лева – главница за доставена, но
незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“**********,
аб.№ 100348, за периода: 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., 37,28 лева – стойност
на услугата „дялово разпределение“ за същия период, ведно със законната лихва
от датата на заявлението до окончателното им заплащане, 116,53 лева – обезщетение за
забава върху главницата за топлинна енергия и 7,09 лева – обезщетение за забава
върху главницата за дялово разпределение, начислени за периода от 15.09.2015 г.
– 25.05.2017 г.
На 09.06.2017 г. на „Т.С.“
ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 36 428/2017 г. по описа на СРС, ГО, 50 състав срещу посочените лица за
претендираните суми, ведно със законната лихва върху главницата от 02.06.2017 г. до изплащане на тези вземания,
като на заявителя са присъдени и направените в заповедното производство
разноски на стойност 75,00 лева, от които: 25,00 лева – държавна такса и 50,00 лева
– възнаграждение за юрисконсулт.
На 02.10.2017 г. са депозирани
възражения от длъжниците по чл.414 ГПК, в които същите оспорват дължимостта на
вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 23.11.2017 г. ищецът
„Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установя-ване съществуването на
вземанията му по издадената заповед.
Съдът е сезиран с положителни
установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със
сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжниците Й.К.Д. и А.В.Д.
главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от
страна на длъжниците с подадените възражения по чл.414 ГПК, обоснова и
наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния
иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г.
на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./.
В тежест на ищеца е да установи в това производство – качеството му на
кредитор, обстоятелст-вата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Въззивната инстанция напълно
споделя правните изводи на първоинстанционния съд, изведени на базата на
правилно установената фактическа обстановка по делото и при правилно приложението на релевантните правни
норми, с които е обоснована основателността на исковите претенции за главницата
за топлинна енергия в размер на сумата от 775,30 лева и за дялово разпределение
в размер на 37,28 лева за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със
законната лихва от 02.06.2017 г. до изплащане на вземанията, поради което и на основание
чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение на мотивите на първоинстанционния съд
и във връзка с доводите, заявени с въззивната жалба, настоящият съдебен състав
приема следното:
Неоснователно е заявеното от
въззивниците възражение за липса на облигационно правоотношение между тях и ищцовото
дружество.
Съгласно нормата на чл.153,
ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала след измененията от 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С Тълкувателно решение № 2/2017
г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС – т.1,
са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотно-шение, какъвто
обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собстве-ниците
и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти
на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното пред-приятие с предмет – доставка на топлинна
енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ
преди изм. с ДВ бр.54/2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на
топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е
необходимо да бъде устано-вено, че същото е собственик или носител на вещно
право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение. Това лице е задъл-жено да заплаща продажната цена
за доставената и потребена топлинна енергия на топлоснаб-дения обект, респ. то
встъпва в облигационни правоотношения с ищцовото дружество – топ-лопреносно
предприятие. Освен с документи,
удостоверяващи съответния титул на собстве-ност, няма правна пречка и ограничение
наличието на това обстоятелство да се установява и с други доказателства, както
и със съдебни или извънсъдебни признания. Собствеността на ответниците върху
процесния имот, придобита при условията на СИО, е установена от представеното по делото заверено копие от нотариален акт за договорна
ипотека върху недвижим имот № 87, том 1, рег.№ 1318, дело № 80/22.03.2005 г. по
описа на нотариус З.Т., рег. Под № 438 на Нот.камара, както и от извънсъдебното
признание на Й.К.Д., обективирано в приетия списък на етажните собственици –
приложение към протокол от ОС на ЕС от 24.07.2002 г. за това обстоятелство и за
наличието на облигационно правоотношение с ищеца за процесния имот - абонатен №
100349, неоспорени в процеса. Последното обстоятелство се констатира и от
приетия главен отчет/проверка от 08.05.2016 г.
Неоснователно е възражението на ответниците за противоречие на нормата
на чл.153, ал.1 ЗЕ с разпоредбата на чл.17, ал.3 от Конституцията на Република
България. Съдът приема, че принципът за неприкосновеност на частната
собственост по никакъв начин не се засяга с постановеното от нормата на чл.153,
ал.1 ЗЕ задължение за собственици на жилищни имоти, разположени в топлофицирани
сгради /изборът за придобиване на имот в такава сграда безспорно е упражнен от
лицето, придобило собствеността/, да монтират уреди за индиви-дуално
разпределение на базата, на чиито показания да заплащат стойността на
доставената им топлинна енергия, тъй като това задължение обуславя точното измерване
на количеството топлинна енергия, въз основа на което се определя
действителната цена, която се дължи за доставката, като тези задължения са в
интерес и на двете страни по договора за доставка на топлинна енергия и целят
да бъде избегнато неоснователното обогатяване на една от страните по сделката.
Не е налице и нарушение на
нормата на § 3 от чл.7 на Директива 2011/83 и на чл.3 от Директива 85/577, доколкото
в конкретния казус е налице изрично писмено искане за монтиране на уреди за
индивидуално разпределение на топлинна енергия, което имплицитно съдържа и съгласие измерваната
енергия да бъде доставяна. От друга страна, съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно
решение № 2/2016 от 25.05.2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за
отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в
сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с § 1
от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. В мотивите
на решението е разяснено, че при доставка на централно отопление в сградите под
режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен
етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребител на услугата е цялата етажна собственост. Решението за това се взема
от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно
право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо от
това дали е съгласен с него.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява,
че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР /понастоящем КЕВР/, в които се урежда
съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни
по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия,
одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани вестник „24
часа“ и във вестник „19 минути“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014
г. Разпоредбата
на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с
предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила
да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразу-мения.
В дадената хипотеза ответните страни – жалбоподатели не твърдят и не установяват
да са упражнили това тяхно право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г., поради което настоящият съдебен
състав намира, че същите са ги приели.
Разпоредбата
на чл.150, ал.3 ЗЕ е приета от
националния законодател с цел гарантиране изпълнението на Регламент № 2006/2004,
като с нея в националното законодателство е
обезпечено и избягването на неравноправното третиране на потребителя/клиента,
установено с нормата на чл.3 от Директива 93/13.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и клиента, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е
необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането
на Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна практика,
обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ
ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процес-ния имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп., отм. с ДВ бр.25/20.03.2020
г., но действаща през исковия период/. Топлинната енергия за отопление на
сграда – етажна собственост по силата на чл. 142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата на чл.145,
ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда – етажна собстве-ност, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Съгласно чл.155,
ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност
заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по прог-нозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ
прави-лата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент
се определят с наредба-та по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в
съответствие с тази законова уредба и устано-веното в Общите условия сумите за
топлинна енергия относно имота, за който ответниците са клиенти за топлинна енергия, са начислявани
помесечно от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, съгласно
данните от изслушаната комплексна съдебна експертиза, като след края на всеки отоплителен
период са изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово
разпределение в сградата, в която се намира имотът-предмет на спора, на база
документите за индивидуален отчет в процесния апартамент на 1 бр. узаконен
водомер за топла вода и 1 бр. отоплително тяло на мощност и данните от общия водомер,
отразени в заключението на техническата част на приетата комплексна съдебна експертиза
/КСЕ/, по делото е установено количеството и стойността на действително
потребената топлинна енергия за процесния имот в исковия период от м.05.2014 г.
до м.04.2016 г. вкл, възлизаща в случая на сумата 775,40 лева, дължими
солидарно от двамата ответници.
В хода на производството жалбоподателите-ответници не са твърдели и не
установили да са се възползвали от предвиденото рекламационно производство и да
са оспорили изготве-ните изравнителни сметки в установените срокове съгласно
чл.33, ал.3 от Общите условия от 2008 г. и чл.33, ал.3 от Общите условия от
2014 г., имащи силата на закон за страните – в 45-дневен срок след периода, за
който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и
разпределението по чл.70, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването /отм./, поради
което настоящият съдебен състав намира, че топлинната
енергия, потребена в процесния имот, е разпределена в съответствие с правилата
на действащата нормативна уредба – обстоятелство, което е отразено и в приетата съдебно-техническата експертиза, която съдът
кредитира като обоснована, обективна и компетентно изготвена. Съдебно-техническата експертиза е допусната в съответствие с
изискванията на чл.195, ал.1 ГПК поради необходимост на специални знания в
съответните области на науката, в т.ч. и относно изчисленията по нормативно
установените формули, като експертиза е изготвена след проверка на документите за отчет за индивидуалното разпределение,
установяващи действителното количество потре-бена енергия, съгласно снетите показания
по уредите в имота на ответниците за процесния период, данните от електронния
отчет на общия топломер в абонатната станция, данните за дяловото разпределение
на сградата, акта за разпределение на кубатурата, техническите данни за АС,
данните за работните дни на същата, температурния график за исковия период,
данните от НИМХ към БАН за средномесечните температури, документите за сертифициране
на топлинните уреди. Ответниците не са ангажирали
доказателства както пред СРС, така и във въззивното производство, които да
опровергаят или разколебаят изводите на вещото лице относно доставените
количества топлинна енергия, вкл. и изчислената стойност за сградна инсталация относно
процесния имот за исковия период. Твърденията
на въззивниците за противоречие на изводите на вещото лице с физични закони, освен
че са несвоевременно заявени, са и недоказани, така както и възражения
на процесуалния им представител относно технически несъвършенната инсталация и
техническия начин на предоставяне на услугата.
Въззивната инстанция намира, че в
дадения казус не е налице нарушение и на разпоредбите на директиви на
Европейската общност и ЕСПЧОС. Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
05.04.2006 г. относно ефективността при крайното потребление на енергия и
осъществяването на енергийни услуги /отм./ няма пряко действие след като е
транспонирана в българското право в указания в нея срок. В случая на
потребителя е предоставена възможност да влияе на съдържанието на договора,
условията на същия са предложени писмено на потребителя, изразени са на ясен и
разбираем език, същите не са причина за неравнопоставеност между договарящите
се страни относно правата и задълженията им по договора, което да е в ущърб на
потребителя, като не е налице и изключване и ограничаване на юридическата
отговорност на доставчика, респ. на законни права на потребителя. Освен това
чл.13.1 от директивата изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди,
доколкото това е технически осъществимо, което условие в дадения казус по
отношение на щранг-лирата не е налице, на същата е отоплително тяло по смисъла на легалната дефиниция на §
1, т.37 от ДР на ЗЕ. От друга страна, крайните сметки съответстват на реално
потребеното количество топлинна енергия – предвид изготвянето на изравнителни
сметки по отчетите на уредите за измерване и възможността за доплащане, респ. възстановяване на евентуално надвзети
суми.
Съгласно чл.153, ал.6 ЗС, независимо от
липсата на отоплителни уреди в имота си, клиентите в сграда - етажна
собственост дължат заплащане на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
Обстоятелството дали в издадените
фактури по прогнозни вноски са спазени всички изисквания на ЗДДС е ирелевантно
към дължимостта на процесните задължения. Фактурите не
са послужили като база за определяне на количеството и стойността на реално потребената
топлинна енергия от абонатен № 100349.
Отмяната на Методиката за дялово разпределение на топлинната
енергия в сгради - етажна собственост, представляваща приложение към чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването /отм./, не изключва дължимостта на потребената от
клиентите топлинна енергия, тъй като в случая намира приложение нормата на
чл.162 ГПК.
По силата на чл.22 от Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД ***, одобрени с
решение № ОУ-02/ 03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от
продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез
възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата „дялово разпределение“, извършвана от избрания
от тях търговец.
Съгласно чл.36 от тези общи условия клиентите заплащат цена на услугата „дялово
разпределение“, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се
формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане
уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2014 г. е предвидено, че редът и начинът на
заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците,
извършващи услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ начин на
клиентите. С общите условия, одобрени от ДКЕВР /понастоящем КЕВР/, се урежда
съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между страните, който
на основание чл.20а, ал.1 ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства
ищецът се легитимира като субект, който е активно материалноправно легитимиран да
получи цената на извършваната услуга „дялово разпреде-ление“, като предвид
данните от счетоводната част на изслушаната КСЕ за процесния период от
м.05.2014 г. до м.04.2016 г., плащане на същата, възлизаща на стойност 37,28
лева, не е извършвано от ответниците. До посочената сума искът по чл.422, ал.1 ГПК относно
главницата за дялово разпределение се явява доказан по основание и размер,
поради което подлежи на уважаване.
Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд относно изхода от разглеждането на спора в обжалваната
част, атакуваното решение в тази му част като правилно следва да бъде
потвърдено.
При
приетия изход на делото в патримониума на жалбоподателите не се е породило
право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК за въззивното производство, а като
последица от това – и право на
възнаграждение на техния пълномощник по реда на чл.38, ал.2 ЗА.
На
основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК на въззиваемата страна следва да
се присъди сумата 25,00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 306573 от 19.12.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 82 766/ 2017 г. по описа на СРС, І ГО, 50състав в
обжалваната част.
ОСЪЖДА
Й.К.Д.,
ЕГН ********** и А.В.Д., ЕГН ********** *** да ЗАПЛАТЯТ солидарно на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3 във връзка с
ал.8 от ГПК сумата
25,00 лева /двадесет и пет лева/ – разноски за
въззивното производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на страната на ище-ца: „Т.С.” ЕООД.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД исковете с
правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД не
е обжалвано и е влязло в сила.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.