Решение по дело №233/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.156 и сл., във вр. с чл.***4 от ДОПК.

Образувано е по жалба на Т. И. Д. от [населено място], [улица]-***, подадена чрез пълномощника й адв.Б. Г. Б., против Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) №[рег. номер]/28.09.2022 г., издаден от Старши инспектор – орган по приходите в Дирекция „Финансово-счетоводни дейности”, отдел „Приходи” на Община Димитровград.

Жалбоподателката претендира АУЗД да бъде прогласен като нищожен в частта му:

- на Данък недвижими имоти (ДНИ) за периода 01.01.2017 г. – 31.12.2021 г. в размер на 115,27 лв. и лихва 36,25 лв.;

- на Такса битови отпадъци (ТБО) за периода 01.01.2019 г. – 31.12.2020 г. в размер на 60,15 лв. и лихва 18,90 лв.

Заявява, че не оспорвала задълженията си за ТБО – 2017 г., 2018 г. и 2021 г., начислени за къщата й в [населено място] и апартамента в [населено място].

Сочи, че АУЗД бил издаден на 28.09.2022 г., въз основа на три данъчни декларации, последната от които била подадена служебно няколко дни по-късно: ДКС***990/03.10.2022 г., поради което било налице още един извод за обявяване нищожност на оспорения акт.

Твърди, че напълно повърхностно в АУЗД се маркирало, че Общински съвет – Димитровград бил приел Наредба №12 за определяне размера на данъците на територията на община Димитровград, във вр. с чл.22 от ЗМДТ, както и че размера на ТБО се определял по реда на чл.66 от същия закон, без да се цитирали Решенията на съвета за определения размер ТБО за всяка от годините в АУЗД.

Никъде в АУЗД не се отчитало, че с влязло в сила Решение на Конституционния съд на Р.България, чл.22 от ЗМДТ, който определял минимален и максимален размер на ДНИ между 0,1 и 4,5 промила за страната, бил обявен за противоконституционен, считано от издаването му до 19.04.2019 г., от което следвало, че се обезсилвали и действалите размери на ДНИ от местните наредби в цялата страна, включително и чл.21 от Наредба №12.

Никъде в АУЗД не се отчитало, че с влезли в сила Решения на АС – Хасково била отменена като незаконосъобразна разпоредбата на чл.21 от местната Наредба №12, действала в периода 01.01.2018 г. – 31.12.2021 г., с която била определена противозаконна двойна ставка на размера на ДНИ от 1,5 промила за имотите в селата и от 2 промила за имотите в Димитровград.

Никъде в АУЗД не се отчитало, че с влезли в сила съдебни Решения на АС – Хасково и ВАС били отменени размерите на ТБО за 2019 г. и 2020 г. за жилищата на населението в [населено място] и Димитровград.

Твърди се, че съгласно разпоредбите на чл.***9, ал.5 и чл.177, ал.2 от АПК, актовете и действията на административен орган, издадени в противоречие на влязло в сила съдебно решение, били нищожни и можели да се оспорят без ограничение във времето, въпреки че процесният АУЗД не бил обжалван в законовия ***-дневен срок, защото жалбоподателката отсъствала от страната.

Развиват се съображения, че липсвала правна логика и обосновка, след като за периода 2018 г. – 2021 г. е отменена незаконосъобразната двойна ставка на ДНИ от 1,5 промила за имотите в селата и от 2 промила за имотите в Димитровград, с процесния АУЗД отново да се определят на жалбоподателката задължение за ДНИ за същия период по същата незаконосъобразна двойна ставка.

Твърди се, че от друга страна органът по приходите, издал АУЗД, не разполагал с оперативна самостоятелност да въвежда нов размер на ДНИ за периода, в който размерът на налога бил отменен с влезли в сила съдебни решения, а такива правомощия имал единствено ОбС – Димитровград, но Съвета все още не бил определил нови промили на ДНИ за периода 2018 г. – 2021 г.

Цитират се Решение №4/09.04.2019 г. по к.д. №15/2018 г. и Решение №3/28.04.2020 г. по к.д. №5/2019 г. на Конституционния съд на Р.България, и се развиват съображения, че ДНИ за периода 1997 г. – 19.04.2019 г. бил абсолютно недължим, защото разпоредбата на чл.22 от ЗМДТ била обявена за противоконституционна, и по аргумент на обратното на чл.***1, ал.3 от КРБ, не било налице основание за събиране на ДНИ.

Отбелязва се, че от влизане в сила на съдебните решения, с които били отменени размерите на ДНИ за 2018 г. – 2021 г. и размера на ТБО за 2019 г. и 2020 г., Общински съвет – Димитровград не изпълнил нито конституционното си задължение по чл.***1 от КРБ да определи нов размер на налога за ДНИ и нов размер на ТБО за отменените години, нито изпълнил законовото си задължение по см. на чл.195, ал.2 от АПК да уреди по служебен ред правните последици от отменените с влезли в сила съдебни решения размери на ДНИ и ТБО.

Претендира АУЗД да бъде прогласен за нищожен в оспорените му части.

Ответникът, Старши инспектор – орган по приходите в Дирекция „Финансово-счетоводни дейности“, отдел „Приходи”, Община Димитровград (О. Б. С.), лично в съдебно заседание и в писмено становище (л.83-85) излага съображения за неоснователност и недоказаност на оспорването и моли оспореният АУЗД да бъде потвърден.

Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното:

Жалбоподателката Т. И. Д. е подала в Данъчна служба Димитровград:

1. Данъчна декларация за притежаваните недвижими имоти на територията на Република България по чл.26 от ЗМДТ, с вх.№32090/29.05.1998 г. (л.35-51), с която е декларирала собствеността си върху 4/6 идеални части от недвижим имот (пореден №1) апартамент, с адрес [населено място], [улица](бл.) ***, вх.***, ет.***, ап.***.

2. Декларация по чл.*** от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти с вх.№ДК-***-760/23.04.2012 г. (л.52-63), с която е декларирала собствеността си върху 1/3 идеална част от жилищен имот в [населено място], област Хасково, състоящ се от жилище, лятна кухня, второстепенна сграда и селскостопански обект и земя с площ 1220 кв.м., в т.ч. застроена площ 174 кв.м. Останалите 2/3 от имота са декларирани на собственик Т. Г. С..

По делото като част от административната преписка с писмо (л.28) от Началник отдел „Приходи“ при Община Димитровград е представено и посоченото в т.5 от писмото Извлечение от програмния продукт (като разпечатка, извършена на 22.03.2024 г. 10:01 ч.) на въведена на основание чл.***, ал.6 от ЗМДТ служебна декларация ДКС***990 от дата: 03.10.2022 г. по Партида: 6412218550002 (л.64), в която Т. И. Д. е посочена като единствен валиден собственик на земята с площ 1250 кв.м. и обектите от жилищния имот в [населено място], общ.Димитровград, с приложено Удостоверение за наследници (л.65) на Т. Г. С., починала на 21.04.2017 г., на която Т. И. Д. е единствен наследник.

С Акт за установяване на задължение по декларации №[рег. номер]/28.09.2022 г. (л.31-33), издаден на основание чл.107, ал.3 от ДОПК, във връзка с чл.4, ал.1, 2, 3 и чл.9б от ЗМДТ, О. Б. С., на длъжност Старши инспектор – орган по приходите в Дирекция „Финансово-счетоводни дейности”, отдел „Приходи”, Община Димитровград, при установяване на задължения за Данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и Такса за битови отпадъци (ТБО) на задълженото лице Т. И. Д., за периода 01.01.2017 г. – 31.12.2021 г. и оставащите непогасени такива в законовите срокове, по подадени данъчни декларации с вх.№32090/29.05.1998 г.; ДК-***000760/23.04.2012 г., ДКС***990/03.10.2022 г., е направила констатации за неплатени в законоустановените срокове съгласно ЗМДТ/Наредба №10 задължения, които е посочила в табличен вид.

Съответно оспорените от тях са:

- ДНИ за 2017 г. (ап.*** [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 12,10 лв., лихва – 6,25 лв.;

- ДНИ за 2017 г. (имот [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 11,19 лв., лихва – 5,77 лв.;

 

- ДНИ за 2018 г. (ап.*** [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 12,02 лв., лихва – 4,99 лв.;

- ДНИ за 2018 г. (имот [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 11,*** лв., лихва – 4,62 лв.;

 

- ДНИ за 2019 г. (ап.*** [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 11,93 лв., лихва – 3,75 лв.;

- ДНИ за 2018 г. (имот [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 11,10 лв., лихва – 3,48 лв.;

 

- ДНИ за 2020 г. (ап.*** [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 11,84 лв., лихва – 2,51 лв.;

- ДНИ за 2020 г. (имот [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 11,10 лв., лихва – 2,35 лв.;

 

- ДНИ за 2021 г. (ап.*** [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 11,76 лв., лихва – 1,30 лв.;

- ДНИ за 2021 г. (имот [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 11,09 лв., лихва – 1,23 лв.

Общият оспорен размер на ДНИ с лихви за периода 2017 г. – 2021 г. вкл. е 151,52 лв.

 

- ТБО за 2019 г. (ап.*** [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 26,84 лв., лихва – 8,43 лв.;

- ТБО за 2019 г. (имот [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 33,31 лв., лихва – 10,47 лв.;

 

- ТБО за 2020 г. (ап.*** [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 32,57 лв., лихва – 6,91 лв.;

- ТБО за 2020 г. (имот [населено място]) – размер на задълженията и сума за внасяне главница – 50,30 лв., лихва – 10,66 лв.;

Общият размер на ТБО с лихви за оспорения период 2019 г. – 2020 г. вкл. възлиза на 179,49 лв. (при посочени в жалбата цифрови стойности: 60,15 лв. главница и 18,90 лв. лихва, което представлява дължимата сума само за 2019 година), или общият размер на оспорените по делото задължения е 331,01 лв.

Видно от разписката към него (л.34), АУЗД №[рег. номер]/28.09.2022 г. е връчен на Т. И. Д. срещу подпис на 13.10.2022 г.

АУЗД не е бил обжалван пред Ръководителя на отдел „Приходи” на Община Димитровград и по отношение на него няма постановено Решение по чл.155, ал.2, вр. ал.1 от ДОПК.

По делото е представена като доказателство Заповед №РД-06-1633/11.11.2022 г. (л.30) на Кмета на Община Димитровград, с която на основание чл.4, ал.3 и ал.4 от ЗМДТ служители от отдел „Приходи” на Община Димитровград са определени като органи по приходите по смисъла на чл.7, ал.1, т.2 и т.4 от ЗНАП. Между тях в т.4 от заповедта е посочена и О. Б. С. – старши инспектор.

Като доказателства са приети още:

- Решение №1134 от 20.12.2018 г. на Общински съвет Димитровград (л.124-127), с раздел II от което на основание чл.66, ал.1 от ЗМДТ общинският съвет определя размер на таксата за битови отпадъци за 2019 г. по населени места, включително: т.1 – за населението на [населено място] – 4,5 промила върху данъчната оценка на недвижимите имоти в рамките на 2019 г.; т.2.2 – [населено място] – 4,5 промила върху данъчната оценка на недвижимите имоти в рамките на 2019 г. ;

- Решение №593/30.07.2019 г., постановено по адм.дело №97/2019 г. на Административен съд – Хасково (л.101-105), влязло в сила на ***.07.2020 г., с което в производство по реда на чл.179-184 от АПК се отменя Решение №1134 от 20.12.2018 г. на Общински съвет Димитровград в частта му по т.II, т.1;

- Решение №685 от 09.10.2019 г., постановено по адм.дело №98/2019 г. на Административен съд – Хасково (л.90-92), влязло в сила на 23.07.2020 г., с което в производство по реда на Раздел II, Глава десета на АПК се отменя Решение №1134 от 20.12.2018 г. на Общински съвет Димитровград в частта му по т.II, т.2, т.2.2;

 

- Решение №69 от 19.12.2019 г. на Общински съвет Димитровград (л.128-132), с раздел II от което на основание чл.66, ал.1 от ЗМДТ общинският съвет определя размер на таксата за битови отпадъци за 2020 г. по населени места, включително: т.1 – за населението на [населено място] – 5,5 промила върху данъчната оценка на недвижимите имоти в рамките на 2020 г.; т.2.1 – [населено място] – 6,8 промила върху данъчната оценка на недвижимите имоти в рамките на 2020 г.

- Решение №***89/16.02.2022 г., постановено по адм.дело №6795/2021 г. на ВАС (л.88-89) – окончателно, с което се отменя т.II.1 и т.II.2, подт.2.1 от Решение №69 от 19.12.2019 г. на Общински съвет – Димитровград.

 

- Решение №291 от 29.06.2020 г., постановено по адм.дело №32/2020 г. на Административен съд – Хасково (л.93-96), влязло в сила на 18.03.2021 г., с което в производство по реда на Раздел III от Глава десета на АПК се отменя чл.21 от Наредба №12 за определяне размера на местните данъци на територията на Община Димитровград;

 

- Решение №437 от 28.07.2021 г., постановено по адм.дело №472/2021 г. на Административен съд – Хасково (л.97-100), влязло в сила на 15.07.2022 г., с което в производство по реда на Раздел III от Глава десета на АПК се отменя разпоредбата на чл.21, т.1 и т.2 в частта „на [населено място]“ от Наредба №12 за определяне размера на местните данъци на територията на Община Димитровград, приета с Решение №437/29.04.2021 г. на Общински съвет – Димитровград;

Като доказателство се приети също представените от жалбоподателката писмо регистрационен индекс: ПР-10-406#1/01.03.2024 г. (л.18) на Началник отдел „Приходи“ на Община Димитровград, адресирано до Т. И. Д. в отговор на нейна молба от 26.02.2024 г., с характер на справка по чл.107 от ДОПК относно начина, по който са изчислени задълженията й за общия и неплатения размер на ДНИ и ТБО за периода 2017 г. – 2021 г. вкл., за притежаваните от нея два имота – в [населено място] и в [населено място], като са приложени и Справки на Дирекция „Финансово-счетоводни дейности“ пир Община Димитровград (л.19-27), с посочен начин на образуване на данъчната основа по отделните партиди на имоти и години.

Оспорването е процесуално допустимо за разглеждане по следните съображения:

Съгласно чл.4, ал.1 от ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци (между тях и данък върху недвижимите имоти, предвиден в чл.1, ал.1, т.1 от ЗМДТ) се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, а обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Според чл.4, ал.3 от ЗМДТ, в производствата по ал.1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите. Според ал.5 на същата норма, кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл.152, ал.2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община – на териториален директор на Националната агенция за приходите.

В чл.9б от ЗМДТ е предвидено, че установяването, обезпечаването и събирането на местните такси по този закон (между тях и предвидената в чл.6, ал.1, б.„а“ от ЗМДТ местна такса за битови отпадъци) се извършват по реда на чл.4, ал.1 – 5, а обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред.

В разпоредбата на чл.107, ал.4 от ДОПК, относима към случаите на установяване размер на задължение въз основа на подадена от задълженото лице декларация, е предвидено, че актът за установяването може да се обжалва в ***-дневен срок от получаването му пред директора на териториалната дирекция. На основание чл.156, ал.1, във връзка с чл.***4, ал.1 от ДОПК, актът за установяване на задължението, издаван от орган по приходите, в частта, която не е отменена с решението по чл.155, може да се обжалва чрез решаващия орган пред административния съд по местонахождението му в ***-дневен срок от получаването на решението.

В процесния случай оспореният частично АУЗД е съобщен на адресата си на 13.10.2022 г., а жалбата до съда е депозирана на 05.03.2024 г., без да е изчерпан реда за административен контрол.

Доколкото оспорването се основава единствено на твърдения за нищожност на части от АУЗД, необжалван пред ръководителя на звеното за местни приходи, то по отношение на него, като субсидиарно приложими на основание §2 от ДР на ДОПК, важат правилата на АПК и по-специално чл.***9, ал.5 от АПК, съгласно който административните актове могат да се оспорват пред административния съд с искане за обявяване нищожността им без ограничение във времето.

По въпроса дали е допустимо жалбата с искане за прогласяване нищожността на акт за установяване на задължение по декларация да бъде подадена до съда без да е налице предварително обжалване по административен ред, е налице последователна съдебна практика на ВАС, изразена в Определенията, постановени по адм.дело №1213/2012 г., по адм.дело №2438/2013 г., по адм.дело №12849/2013 г. и др. Приема се, че то е допустимо, доколкото предвиденият в чл.152 - 155 от ДОПК ред за защита пред по-горестоящия административен орган не предвижда безсрочно сезиране на този орган за прогласяване нищожност на първоначалния административен акт и в правомощията на решаващия орган по чл.155, ал.2 от ДОПК няма изрично уредено правомощие за прогласяване нищожност на контролирания административен акт. Приема се също, че при липса на специални процесуални правила в Дял Трети, Глава XVIII от ДОПК относно случаите на искания за обявяване на нищожност, направени след изтичане срока за обжалване по чл.156, ал.1 и чл.107, ал.4 от ДОПК, следва да се прилагат общите правила на АПК, като спорът се отнася пред административния съд и без да е спазена забраната по чл.156, ал.2 от ДОПК.

Предвид изложеното, предмет на разглеждане в настоящото производство е само валидността на обжалваната част на АУЗД, тъй като оспорването относно неговата законосъобразност е преклудирано с изтичането на срока по чл.156, ал.1 от ДОПК.

Съдът, като прецени доказателствения материал по делото и валидността на обжалваната част от административния акт, с оглед основанията, визирани в разпоредбата на чл.160, ал.2 от ДОПК, счита оспорването за неоснователно.

При липса на легално определение на понятието „нищожност“ в нормативната уредба, следва да се възприеме установеното в административноправната теория и трайната съдебна практика становище, че обявяването на нищожност на административен акт е средство за отстраняване на незаконосъобразни актове, засегнати от много тежък по степен порок, при който, въпреки че притежава някои външни белези на административен акт, същият въобще не е годен да породи правни последици.

За да е нищожен един административен акт, той трябва да страда от важен, силен, тежък или съществен порок, водещ до такива радикални нарушения на законността, които да не могат да бъдат премирани дори и с временно и неокончателно действие на акта. В тази връзка липсата на компетентността на административния орган – материална, местна или по степен, винаги води до нищожност на акта. Също така нищожност ще е налице при порок във формата, който е толкова съществен, че се равнява на липса на форма, а от тук и на липса на волеизявление и следователно липса на акт. Приема се също, че нищожност ще е налице, когато нарушението на материалния закон е толкова тежко, до степен актът да е лишен изцяло от законова опора, или когато правните последици от акта са нетърпими от правовия ред.

Нито едно от посочените основания в случая не е налице.

Обжалваният АУЗД №[рег. номер]/28.09.2022 г., издаден от Старши инспектор – орган по приходите в Дирекция „Финансово-счетоводни дейности”, отдел „Приходи” на О. Д., е издаден от орган, разполагащ с материална, териториална и персонална компетентност, която се установява от служебно известната на съда Заповед №РД-06-357/19.03.2021 г. на Кмета на Община Димитровград, предхождаща по време представената по делото заповед от 11.11.2022 г. Със Заповед №РД-06-357/19.03.2021 г., която влиза в сила считано от 22.03.2021 г., на основание чл.4, ал.3 и ал.4 от ЗМДТ служители от отдел „Приходи” на Община Димитровград са определени като органи по приходите по смисъла на чл.7, ал.1, т.2 и т.4 от ЗНАП, и между тях в т.4 от заповедта е посочена О. Б. С. – старши инспектор, т.е. последната е определена за орган по приходите от преди издаването на процесния АУЗД.

Оспореният АУЗД е в писмена форма, подписан е от издателя си и представлява валиден административен акт, който от формална страна съдържа всички предвидени реквизити и почива на валидни правни основания.

В чл.60, ал.1 от Конституцията на Република България е предвидено, че гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество.

Съгласно разпоредбите на чл.10, ал.1, предл. първо; чл.11, ал.1 и чл.12, ал.1 от ЗМДТ, с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и самостоятелни обекти в сгради, като данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти, а когато върху облагаем недвижим имот правото на собственост или ограниченото вещно право на ползване е притежание на няколко лица, те дължат данък съответно на частите си.

Респективно в чл.62 и чл.64 от ЗМДТ е предвидено, че таксата за битови отпадъци се заплаща за извършваните от общината услуги по събиране и транспортиране на битови отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране; третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места и селищните образувания в общината, като се заплаща от лицата по чл.11 за имотите на територията на общината.

Цитираните разпоредби сочат на извода, че с процесния акт са установени задължения по декларации на жалбоподателката, касаещи установени със закон данъци и такси.

По делото няма спор, че към момента на подаване на Данъчни декларации с вх.№32090/29.05.1998 г. и вх.№ДК-***-760/23.04.2012 г., с приложени документи за собственост, жалбоподателката Т. И. Д. е собственик на (конкретни идеални части от) недвижими имоти – апартамент в [населено място] и жилищен имот в [населено място], област Хасково, за които се дължат съответните ДНИ, както и същата не спори, че на територията на [населено място] и [населено място] от общината за съответните периоди са били извършвани услугите по събиране, транспортиране и третиране на битови отпадъци, посочени в чл.62 от ЗМДТ, за които Т. И. Д. дължи заплащане на такса за битови отпадъци. Не са ангажирани също твърдения и доказателства за обстоятелства, които да освобождават жалбоподателката от заплащането на ДНИ и ТБО. Не са изложени твърдения за заплащане от страна на жалбоподателката на установените публични задължения в предвидените за това срокове.

Неоснователно в жалбата се навежда довод за нищожност на оспорения АУЗД поради обстоятелството, че същият бил издаден на 28.09.2022 г. въз основа на три данъчни декларации, последната от които била подадена служебно няколко дни по-късно: ДКС***990/03.10.2022 г. Установява се по делото, че посоченият в съставения АУЗД номер ДКС***990/03.10.2022 г. е на служебно въведена в програмния продукт Декларация, според която Т. И. Д. е останала единствен валиден собственик на земята и обектите от жилищния имот в [населено място], общ.Димитровград, след смъртта – на 21.04.2017 г., на втория съсобственик Т. Г. С., като неин единствен наследник. Тази промяна е извършена на основание чл.***, ал.6 от ЗМДТ, съгласно която разпоредба при придобиване на имот по наследство декларацията по ал.1 се подава в срока по чл.32, а в случай че не е подадена данъчна декларация по ал.1 от наследниците или заветниците, след изтичането на срока по чл.32 служителят по чл.4, ал.1 образува партида за наследения недвижим имот въз основа на данните, налични в общината и в регистъра на населението. В случая служебно е извършена промяна в партидата на Т. И. Д., като данъчно задължено лице – наследник от 2017 г., поради което посочването на ДКС***990/03.10.2022 г. не влияе на валидността на оспорения АУЗД.

Настоящият съдебен състав не приема, че оспореният АУЗД като цяло е лишен от нормативна опора, или води до нетърпими от правовия ред правни последици, към който извод най-общо са насочени развитите в жалбата съображения.

Доколкото установяването както на местните данъци, така и на местните такси, се извършва по реда на ДОПК, то приложим към случая е чл.107, ал.1 от ДОПК, регламентиращ, че когато органът по приходите установява размера на дължимо задължение въз основа на подадена от задълженото лице декларация, задължението подлежи на внасяне в срока, предвиден в съответния закон. Приложение намира и ал.3 на същата норма, предвиждаща, че органът по приходите може да издаде акт за установяване на задължението и служебно, когато задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. Именно на тази хипотеза се е позовал административният орган, за да издаде служебно АУЗД №[рег. номер]/28.09.2022 г., с който се установява размера на невнесени в срок ДНИ и ТБО за периода 2017 – 2021 г. по подадените от жалбоподателката данъчни декларации.

В случая издаденият АУЗД почива на валидно правно основание и не е нищожен.

Не се споделят от настоящия съдебен състав възраженията на жалбоподателката, че след като с Решение на Конституционния съд на Р.България чл.22 от ЗМДТ, който определял минимален и максимален размер на ДНИ между 0,1 и 4,5 промила за страната, е бил обявен за противоконституционен, считано от издаването му до 19.04.2019 г., то се обезсилвали и действалите размери на ДНИ от местните наредби в цялата страна и Данък недвижими имоти за периода 1997 г. – 19.04.2019 г. бил абсолютно недължим по аргумент на обратното на чл.***1, ал.3 от КРБ, тъй като не било налице основание за неговото събиране.

Разпоредбата на чл.***1, ал.3 от Конституцията на Р.България (Нова – ДВ бр.12 от 2007 г.), според която Общинският съвет определя размера на местните данъци при условия, по ред и в границите, установени със закон, не дерогира установеното в чл.60, ал.1 от Конституцията на Република България задължение на гражданите да плащат установените със закон данъци и такси.

Всички подробно развити в жалбата съображения относно липсата на установени със закон за определен период от време граници за определяне на размера на ДНИ; относно отмяната по съдебен ред на норма (чл.21) от подзаконов нормативен акт – Наредба на Общински съвет – Димитровград по чл.9 от ЗМДТ, с която се определя размера на ДНИ за отделни видове недвижими имоти на граждани, както и относно отмяната по съдебен ред на общи административни актове, с които Общински съвет – Димитровград определя размер на таксата за битови отпадъци по населени места за 2019 г. и за 2020 г., са относими към правилното определяне на размера на ДНИ и ТБО за съответните оспорени данъчни периоди, поради което касаят законосъобразността на оспорените части от АУЗД №[рег. номер]/28.09.2022 г. Иначе казано, въпросът дали и доколко установените с АУЗД задължения на Т. И. Д. за ДНИ и ТБО за спорните периоди са изчислени коректно и съобразено с установени съгласно нормативната уредба граници, е въпрос за съответствието на акта с материалния закон, а както вече се посочи, въпросът за законосъобразността на оспорения акт е преклудиран и не може да бъде пререшаван в настоящото производство.

От друга страна, представените по делото съдебни решения не формират сила на пресъдено нещо по отношение конкретните установени с процесния АУЗД задължения на жалбоподателката, поради което твърдението в жалбата, че оспорените в настоящото производство задължения за ТБО и ДНИ са нищожни, поради противоречието им на влязло в сила съдебно решение, също се явява неоснователно.

Доколкото с процесния АУЗД са установени неплатени в законоустановените срокове задължения на жалбоподателката за ДНИ и ТБО, то издаденият административен акт почива на валидно правно основание, не е лишен изцяло от нормативна опора и е годен да породи целените с него правни последици, а подадената жалба, с която се претендира обявяване нищожност на определени части от него се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Водим от изложеното и на основание чл.160, ал.1 от ДОПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Т. И. Д. от [населено място] срещу Акт за установяване на задължение по декларация №[рег. номер]/28.09.2022 г., издаден от Старши инспектор – орган по приходите в Дирекция „Финансово-счетоводни дейности”, отдел „Приходи”, Община Димитровград, оспорен като нищожен в частта му на установените Данък недвижими имоти за периода 01.01.2017 г. – 31.12.2021 г. и Такса битови отпадъци за периода 01.01.2019 г. – 31.12.2020 г.

На основание чл.160, ал.7, изр.второ, предл.първо от ДОПК, решението е окончателно.