Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 03.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
VІ-16 състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми октомври две хиляди
и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при секретар Диляна Цветкова разгледа докладваното от
съдията търговско дело № 925 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 365 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова молба
на „Е.“ ЕООД, ЕИК********, със
седалище ***, за осъждане на
„Б.Ф.“ ООД, ЕИК ********, със седалище
***, да му заплати сумата 28108,80 лева, представляваща цена на доставени
стоки, за която е издадена фактура № **********/04.03.2020
г. и сумата 843,33 лева - обезщетение за забава от 04.03.2020 г. до 21.05.2020 г., но по отношение на акцесорния иск производството е прекратено с влязло в сила на
20.10.2020 г. определение, поради оттеглянето му.
Ищецът твърди, че доставил
на ответника безалкохолни напитки на обща стойност
28108,80 лева, като за предаването на стоката била
подписана стокова разписка № **********/04.03.2020 г., но
цената на стоките не била
заплатена, поради което и претендира
присъждането й в настоящото производство.
Ответникът, „Б.Ф.“ ООД, в депозиран отговор не оспорва
факта на извършената доставка на безалкохолни напитки, като твърди,
че страните са в трайни търговски
отношения и заплащането на доставените стоки следвало да се извърши
след продажбата им от страна на ответника на
трети лица - крайни потребители. „Б.Ф.“ ООД заплащало
цената на доставените му стоки само ако
успее да ги продаде на
крайни потребители или ги връщало
на ищеца. Доставените стоки ответникът не успял
да реализира с оглед въведеното извънредно положение и ограничения срок на годност на
продуктите – 26.09.2020 г., като
уведомил ищеца за готовността си да върне стоките, поради което и счита, че исковете следва
да бъдат отхвърлени.
В допълнителна искова молба ищецът „Е.“ ЕООД твърди, че стоката
е продадена, включително ответникът частично заплатил 1000 лева от дължимата цена,
което съставлявало признание на иска.
Между страните не било постигнато
съгласие за твърдения от ответника
вид разплащане – след продажба на
стоките на крайни потребители, съответно към доставката
продуктите били с достатъчен срок на годност.
В отговора на допълнителната
искова молба „Б.Ф.“ ООД поддържа твърдението, че стоката му
е предоставена за продажба на крайни
потребители, съответно при неизвършване на продажба, стоката
била изтегляна от склада му
от „Е.“ ЕООД.
Съдът, като взе предвид
доводите на страните и въз основа на събраните
по делото доказателства, намира за установено следното:
Страните не спорят и с
определение от 28.09.2020 г. за безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията помежду им, е отделен фактът, че ищецът
„Е.“ ЕООД предало във
фактическа власт на „Б.Ф.“ ООД стоките, описани във фактура
№ **********/04.03.2020 г.. Спорът между страните е
концентриран върху това при какви условия стоките
са получени и в рамките на какво
конкретно по вид правоотношение.
Представената в производството фактура №
**********/04.03.2020 г. за стойността на доставените
безалкохолни напитки е подписана от представител на получателя „Б.Ф.“
ООД, включително дружеството извършило на 28.07.2020 г.
частично погасително плащане на сума в размер на 1000 лева. За предаване на
стоките е съставена двустранно подписана стокова разписка №
**********/04.03.2020 г., в която е отразено количеството и единичната цена на
доставените напитки, като общата стойност на продуктите напълно съвпада със
стойността, за която е издадена процесната данъчна
фактура.
Видно от извадка от търговските книги на ищеца издадената процесна фактура е включена в дневника на продажбите с
данъчна основа 23424 лева и начислен ДДС в размер на 4684,80 лева.
Ответникът е представил издадени в предходни периоди фактури, от които се
установява, че по отношение на две от тях, непосредствено предхождащи
издаването на процесната, а именно фактура № 0000000518/19.11.2019 г. на стойност 24595,20 лева и фактура № 0000000506/30.09.2019 г. на същата стойност, от
ответника са извършени частични погасителни плащания, като към 12.03.2020 г. по
първата и към 15.11.2019 г. по втората фактура, е заплатена пълната цена
на доставените стоки. По фактура №
0000000428/04.03.2019 г. на стойност 48384 лева са извършени плащания в размер на 8830 лева, като е
издадено кредитно известие за сумата 8064 лева, но доказателства как са уредени
отношенията по отношение на значителния остатък от 31490 лева не са представени.
Други доказателства от значение за спора не са събрани.
Относно предявения осъдителен иск с правна
квалификация чл. 327 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на иска се обуславя
от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните
правоотношение, елемент от съдържанието, на което да са задълженията за
доставяне на определена движима вещ (стока), в случая безалкохолни напитки,
срещу заплащане на парична сума – нейна цена; настъпила изискуемост на
задължението и релевирано неизпълнение от страна на
задълженото лице. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията за реално престиране на цена на доставена
стока.
Страните не спорят, че са в
търговски отношения, които ищецът твърди да се субсимират
под уредбата на договор за продажба, а ответното дружество твърди да се
основават на постигнато съгласие стоките да са предоставени на „Б.Ф.“ ООД, за продажба на трети лица (крайни клиенти), съответно да се дължи плащане
на стойността само на продадените стоки, което очертава характеристиките на договор
за консигнация, но събраните в производството доказателства не сочат на такъв. Не
следва да се разглежда възможността правоотношението между страните да е
съответно уредените в ТЗ продажба на изплащане (чл. 335) или продажба с
уговорка за изкупуване (чл. 333), тъй като тези особени продажби изискват
писмена форма за действителност, а страните не спорят, че отношението им се
основава на неформален договор.
Договорът за консигнация няма
изрична правна уредба, но е широко разпространен в практиката, като се е
наложило разбирането, че по своята същност той е разновидност на комисионния
договор и за него се прилагат разпоредбите за последния (чл. 348 – чл. 360 ТЗ).
Теоретично договорът се дефинира като правоотношение, в рамките на което консигнантът (доверител) предава на консигнатора
(комисионер) стока (в негов склад или магазин), за да я продава от свое име, но
за сметка на консигнанта в течение на определен период
от време срещу възнаграждение. Договорът за консигнация притежава родовите
признаци на комисионния договор, като основната му специфика е по-тесният
предмет - продажба на трети лица на стоките на доверителя. Консигнаторът
приема стоката в своя склад или магазин (в този смисъл са и фактическите
твърдения на ответника) и я продава от свое име, но за сметка на доверителя,
който продължава да е собственик на стоката до продажбата й на третите лица, за
което получава възнаграждение.
За разлика от обикновения договор за
продажба, при договора за консигнация продажбата се отчита счетоводно едва
когато стоката, или част от нея, е продадена от консигнатора
на трети лица. Освен това, непродадената стока в договорен срок се връща на консигнанта, без неблагоприятни правни последици за консигнатора.
Продажбите на консигнация са
доставки от гледна точка на ЗДДС, като в чл. 127, ал. 2 ЗДДС е предвидено, че когато
данъчно задължено лице (комисионер/довереник) при доставка на стоки или услуги
действа от свое име и за чужда сметка (какъвто би бил процесният
случай по твърденията на ответника), са налице две доставки: 1. доставка между
комисионера („Б.Ф.“
ООД) и третото лице, за която датата на възникване на
данъчното събитие и данъчната основа на доставката се определят по общите
правила на ЗДДС и 2. доставка на стоката или услугата между комитента
(„Е.“
ЕООД) и комисионера, за която датата на възникване на
данъчното събитие и данъчната основа на доставката се определят, както следва: а)
когато комисионерът/довереникът действа за сметка на комитента
във връзка с продажба ... данъчната основа на доставката е данъчната основа на
доставката по т. 1, намалена с
възнаграждението на комисионера/довереника.
Тази форма на реализиране на стоките
от свое име, но за сметка на консигнанта не създава
проблеми за счетоводното и данъчно третиране на сделките от страна на комисионера.
Всъщност, той реализира стоката на трети лица по общия ред, като в отношенията
му с консигнанта има само една доставка - комисионното
възнаграждение. На практика, за консигнанта има
продажба, когато консигнаторът е продал стоката на
трети лица, като при всички положения е налице доставка на услуга, която консигнаторът извършва на консигнанта,
като продава стоката му, за която той получава договорено възнаграждение и
следва да издаде счетоводен документ за същото, респ. да го отрази в
търговските си книги. Такива твърдения за издадени от ответника в полза на „Е.“ ЕООД фактури за дължимо комисионно възнаграждение не са изложени в
производството.
В случая, ищецът е отразил в
търговските си книги процесната фактура №
**********/04.03.2020 г. на датата на издаването й с данъчна основа, формирана
единствено от цената на доставените стоки, т. е. без същата цена да е намалена
с евентуално възнаграждение на „Б.Ф.“ ООД за извършените
продажби. Напротив – зената на доставените и описани
в стоковата разписка стоки напълно съвпада с цената им, посочена в издадената
фактура.
От друга страна, при твърдения на „Б.Ф.“ ООД процесното правоотношение да е
аналогично като съдържание на установените между страните трайни отношения, се
налага извод, че тези отношения сочат на извършени продажби, а не на предоставени
стоки на консигнация, тъй като по двете фактури, предхождащи процесната, ответното дружество е заплатило пълния размер
на фактурираната цена, без каквото и да било нейно намаление с принципно дължимо
на „Б.Ф.“
ООД възнаграждение, каквото изобщо не се твърди да е било
уговорено между страните. Пълното погасяване на задължението за заплащане
цената по предходно издавани фактури изключва характеристика на
правоотношението като възникнало от комисионен договор. Тази характеристика
противоречи и на съвпадането на посочената в стоковата разписка стойност на
доставените продукти и цената им в издадената фактура. В подкрепа на този извод
е и възражението на ответното дружество за кратък срок на годност на
доставените му стоки, което възражение при сключен комисионен договор нито го
полза, нито му вреди и би било безпредметно, тъй като правото на собственост
върху тях изобщо не преминава в правната му сфера. Това възражение има смисъл и
би ползвало купувача единствено при сключен договор за продажба, какъвто именно
е и настоящият, но същото по същество не е основателно, тъй като при извършване
на доставката продуктите са били в срок на годност, включително позволяващ продажбата им на трети лица в
продължителен период от време.
Налага се извод, че правоотношенията
между страните са основани на договор за продажба, с типичното за уредения в ТЗ
договор съдържание: задължението на ищеца, в качеството му на продавач да достави
и прехвърли правото на собственост върху движими вещи (стоки) срещу цена, която
ответното дружество, в качеството на техен купувач, се е задължило да заплати.
В производството ищецът е ангажирал доказателства за осъществено точно изпълнение на възникналото правно задължение да предаде на
ответника „Б.Ф.“ ООД стоките (безалкохолни напитки), за цената на които е издадена процесната фактура №
**********/04.03.2020 г., като фактът на получаване на стоките е безспорен,
включително е установим и от представената стокова разписка.
Фактурата е първичен
счетоводен документ, чието предназначение е да
документира стопанските операции във връзка с изискването за пълно и точно
водене на счетоводната отчетност в предприятието на търговеца. Тя е частен
свидетелстващ документ, който удостоверява предоставянето на определена стока
или услуга, когато е подписана от получателя. Съдебната практика е
последователна в разбирането си, че фактурата не е основание за плащане,
основанието е извършването на материалната престация,
а фактурата само удостоверява този факт.
Съгласно уеднаквената практика, формирана по реда
на чл. 290 ГПК, която макар по действащата уредба да няма задължителен характер, но се съобразява от настоящия
състав, изразена в решение
№ 23 от 07.02.2011 г. по т.
д. № 588/2010 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 166/26.10.2010
г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 96 от 26.11.2009 г. по т.д. № 380/2008 на ВКС, І т.о. и решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о. и т. н. фактурата може да се приеме
като доказателство за възникнало договорно
правоотношение по договор за продажба
между страните, доколкото в самата фактура се съдържа описание на стоката по вид,
стойност, начин на плащане, наименованията
на страните и време и място на
издаване. Само по себе си
подписването на
фактурата от представител на ответника „Б.Ф.“
ООД представлява признание на задължението за заплащане на цената и доказва неговото съществуване. Като форма на извънсъдебно
признание следва да се разглежда и извършеното частично погасително плащане на
задължението в размер на сумата 1000 лева.
Следователно в правната сфера
на купувача „Б.Ф.“
ООД е възникнало задължение за заплащане на цената на
доставените му от ищеца напитки, възлизаща
на сума в общ размер от 28108,80 лева, част от която в размер на 1000
лева е погасена чрез плащане в хода на процеса. Това задължение е с настъпил
падеж, тъй като е изискуемо с предаването на стоките и издаването на данъчна
фактура, съгласно разпоредбата на чл. 327, ал. 1 ТЗ, което е осъществено на
04.03.2020 г..
Изложеното налага извод за
основателност на предявения иск до размера на сумата 27108,80 лева, като за
разликата до пълния предявен размер искът следва да бъде отхвърлен като погасен
чрез плащане в хода на процеса, без това да се отразява върху обема на отговорността
за разноски на ответника, тъй като последният с неизпълнението на изискуемо
задължение е станал причина за провеждане на производството.
С оглед изхода на спора,
право на присъждане на разноските за производството се поражда
за „Е.“ ЕООД, което доказва
извършени такива в размер на общо 2588,89 лева, формирани от внесена държавна
такса в размер на 1158,09 лева и заплатено адвокатско възнаграждение в размер
на 1430,80 лева, които следва да се възложат в тежест на „Б.Ф.“
ООД.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Б.Ф.“ ООД, ЕИК ********, със седалище ***, да заплати на „Е.“ ЕООД, ЕИК********,
със седалище ***, на
основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, сумата 27108,80 лева (двадесет и седем
хиляди сто и осем лева и осемдесет стотинки), представляваща цена на доставени стоки,
за която е издадена фактура № **********/04.03.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяване
на исковата молба – 21.05.2020 г. до окончателното
ѝ погасяване, както и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 2588,89 лева (две хиляди петстотин осемдесет и осем
лева и осемдесет и девет стотинки) – разноски за производството, като ОТХВЪРЛЯ иска
за разликата над сумата 27108,80 лева до предявения размер от 28108,80 лева,
като погасен чрез плащане в хода на процеса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
СЪДИЯ: