РЕШЕНИЕ
№ 2357
гр. Варна, 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 12 СЪСТАВ, в публично заседание на втори
юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Десислава Йорданова
при участието на секретаря СТ.а Ст. С.
като разгледа докладваното от Десислава Йорданова Гражданско дело №
20213110110639 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявен от **, като синдик на дружество *** – в
несъстоятелност, ЕИК ***, със седалище адрес на управление: гр****, срещу ***със
седалище и адрес на управление: гр. *** Варна***осъдителен иск с правно основание чл. 59
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от 14 566,02 лв.,
съобразно допуснатото с определение 1734/05.05.2023 г. по в.ч.гр.д. 764/2023 г. по описа на
ВОС изменение на претенцията, представляваща обезщетение за ползване на трафопост с
идентификатор ***и съоръженията в него за периода от 20.07.2016 г. до 20.07.2021 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 21.07.2021 г.,
до окончателното изплащане на задължението.
Ищецът твърди да е в договорни отношения с ответника във връзка с
разпределението на ел. енергия до собствен на ищеца имот на у***, с клиентски № ***и
абонатен № ***. Излага, че е собственик на трафопост с идентификатор ***и съоръженията
в него, находящи се в имота на ищцовото дружество. Сочи, че към трафопоста са
присъединени над 50 обекта на други потребители, които също се захранват с електрическа
електроенергия чрез него, а между страните по спора няма сключен договор по смисъла на
чл. 117 ЗЕ. Цитира практика на ВКС, според която при липса на споразумение между
собственика и оператора на електроразпределителната мрежа, за ползването на
съоръжението с цел осигуряване достъп до мрежата на трети лица, клиенти на оператора,
следва да се дължи обезщетение за предоставения достъп. Посочва базата, въз основа на
която Върховният съд определя дължимото обезщетение. Иска се уважаване на иска.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с
който счита същата за нередовна, недопустима и неоснователна, като я оспорва както по
основание, така и по размер. Оспорва се правото на собственост на ищеца по отношение на
прецесния имот. Оспорва се КНА №***а нотариус *** по силата на който търговското
дружество се легитимира като собственик. Счита, че констативният нотариален акт няма
конститутивно действие, поради което от него не може да възникне право на собственост, а
същият само го документира. Твърди, че не се ползва с материална доказателствена сила
досежно констатацията на нотариуса за принадлежността на вещното право, поради което
счита, че не е годно основание за доказване на твърдяната от ищеца принадлежност на това
право. Излагат се доводи за изначална невъзможност ищцовото дружество да стане титуляр
на правото на собственост, поради наличие на законова забрана за това. В тази връзка излага
1
какво представлява трафопостът като вещ, съобразно разпоредбите на § 1, т. 41 от ДР на ЗЕ
(обн., ДВ, бр. 107 от 2003 г.). Твърди, че с оглед извършена от служители на ответника
проверка, се установило, че процесният обект е изграден през седемдесетте години на
миналия век, а към онзи период, при действието на Закон за електростопанството и
Правника за приложението му, този вид обекти можели да бъдат само държавна собственост
и като такива са извън гражданския оборот и не могат да бъдат предмет на разпоредителни
действия. Била налице възможност само за ползване на същия, но не и за отчуждаване,
освен при наличието на изрично разрешение на Асоциация „Енергетика“. На следващо
място сочи, че ищцовото дружество не може да е носител на правото на собственост,
доколкото не отговаря на изискването на чл. 2, ал. 2 ЗЕл от 1975 г. (отм.) – не е било нито
кооперация, нито обществена организация. Счита, че доколкото трафопостът е бил
държавна собственост при действието на Закон за енергетиката и енергийната ефективност
и представлява „енергиен обект“ по смисъла на същия закон, то той би могъл да бъде
придобит само от енергийно предприятие, извършващо дейност в енергетиката въз основа
на издадено разрешение или лицензия. Сочи, че качеството „енергийно предприятие“ се
притежава само от ответника, поради което няма как ищецът да претендира право на
собственост върху трафопоста. Твърди, че в съответствие със ЗЕЕЕ (отм.) и сега действащия
ЗЕ са предвидени възможности собствеността върху енергийните обекти да премине в
собственост на енергийните предприятия. Излага, че в съответствие с § 4, ал. 11 ПЗР на ЗЕ,
изградените енергийни обекти не се включват в предмета на приватизационната сделка на
имущество на фирми и дружества, а се прехвърлят на съответното енергийно предприятие.
Счита, че е налице липса на изискуемите от закона елементи на състава на чл. 59 ЗЗД,
поради липса на установено обедняване на ищеца, тъй като същият не може да ползва
процесния обект, доколкото не е лицензиран да извършва подобна дейност. Сочи, че с оглед
неоснователността на иска, неоснователно се явява и искането за присъждане на законна
лихва. Иска се отхвърляне на предявения иск, заедно с искането за присъждане на законна
лихва и присъждане на разноски.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и
поотделно и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Предявеният пред настоящата инстанция осъдителен иск намира правното си
основание в чл. 59, ал 1 ЗЗД.
Съобразно разпределената от съда доказателствена тежест, ищцовото дружество е
следвало в условията на пълно и главно доказване да установи: 1/ че е собственик на
процесния трафопост; 2/ намаляване на имуществото в патримониума си, респ.
пропускането на възможност за неговото увеличаване; 3/ правото му да получава такса за
достъп до собственото му съоръжение; 4/ увеличаване на имуществото в патримониума на
ответника без основание за това, посредством неплащане на дължимата от същия цена за
достъп до трафопоста; 5/ настъпилото в резултат на ползването обедняване на ищеца и
обогатяването на ответника.
В тежест на ответника е било да докаже релевираните в отговора на исковата молба
възражения, включително оспорването на признатото с констативния нотариален акт от
нотариуса право на собственост на ищцовата страна досежно процесния трафопост.
Видно от представен по делото Акт №*** за държавна собственост на недвижим
имот /л. 77/, находящият се на ул. *** имот, представляващ административна сграда
/Общежитие № 2/, хотел „***“ **Общежитие № 3/, гаражни клетки и ограден паркинг, е
предоставен за оперативно управление на държавна организация „***“ ЕООД – Варна.
Установява се от Акт № 3002/09.05.2000 г. за частна държавна собственост /л. 80/, че
на основание § 34 от ПЗР и чл. 17а от ЗППДОбП, чл. 148, ал. 1 от ППЗДС правата върху
имот, находящ се в гр. *** и включващ земя с площ от 4 502 кв.м., административна сграда,
хотел „***“ и гаражни клетки, са предоставени на „***“ ЕООД – Варна.
По делото е представен от ищеца Констативен нотариален акт за собственост № ***т
15.05.2009 г., въз основа на който дружеството „***“ ООД е признато за собственик на
трафопост с идентификатор ***, находящ се в гр. Варна, у***, на основание чл. 587, ал. 1
ГПК.
По делото са изготвени първоначална и повторна експертизи, като доколкото са
оспорени от страните, е изготвена повторна тройна съдебно-техническа експертиза.
2
Последната е неоспорена от страните. Същата съдът счита за компетентно изготвена, поради
което и намира, че следва да бъде кредитирана в нейната цялост. Вещите лица след
запознаване с наличните по делото книжа, предоставената им информация от Служба
„Архив“ на Кметство район „Приморски“ и след извършен оглед на процесния трафопост с
идентификатор ***, представляващ трафопост с № ***, са установили, че строителството
на сградата, в която се намира същия е започнало през 1960 г., а окомплектоването и
въвеждането му в експлоатация – 1970 г. В заключението е посочено, че неколкократните
промени на предназначението на сградата не са засегнали статута на трафопост № 245 като
такъв.
В рамките на производството е извършена служебна справка в ТРРЮЛНЦ по партида
на дружеството-ищец ***/в несъстоятелност/, от която се установява, че с Разпореждане №
39/06.11.1991 г. на Министерски съвет и Приложение № 1 и 6 държавна фирма „ЧЕРНО
МОРЕ“ – Варна е преобразувана в еднолично търговско дружество с държавно имущество –
„***“ ЕООД, като същото е поело всички актив и пасиви на „ЧЕРНО МОРЕ“ – Варна, на
основание чл. 1, ал. 1 от Закона за образуване на еднолични търговски дружества с
държавно имущество. С Решение от 13.12.1991 г. по ф.д. № 9278 по описа на Окръжен съд –
Варна, новообразуваното „*** е вписано в ТР. Установява се на следващо място, че
наименованието на дружеството е променено от „*** на „***, считано от 03.07.2012 г.
Доколкото в настоящата хипотеза процесната вещ /трафопост/ е със статут на
енергиен обект, то при разглеждане на първата предпоставка за уважаване на ищцовата
претенция, а именно установяване правото на собственост, приложение следва да намерят
правилата, съдържащи се в съответния специален закон, действал към момента на
възникване на вещта.
Спорен по делото се явява въпросът за годината на построяване на трафопоста и
въвеждането му в експлоатация, отговорът на който всъщност предпоставя изследването на
въпроса досежно носителя на правото на собственост на процесната вещ.
В т. 2 от заключението на в.л. Л. Б. е посочено, че трафопост с идентификатор ***е
построен през 1976 г., като трафопостът има номер 245. Изводът в тази насока е направен,
съобразно представените по делото писмени доказателства. На същия зададен въпрос по
повторно изготвената експертиза, експерта Б. П. е приел, че приблизителният период за
изграждане и въвеждане в експлоатация на процесния трафопост е 2000 г. – 2004 г., като
заключението е базирано на изявленията на процесуалния представител на ищеца. В
тройната експертиза вещите лица единодушно са посочили, че окомплектоването и
въвеждането на процесния трафопост в експлоатация се е случило през 1970 г., като е
приложен и снимков материал от вътрешността на обекта в подкрепа на изложеното.
Предвид заключенията на експертите и наличните по делото доказателства, следва да
се приеме посочената в тройната експертиза година на построяване – 1970 г., поради което
от значение в настоящия казус са действалите към този момент разпоредби, уреждащи
правото на собственост върху енергийните обекти.
При действието на Закон за електростопанството /обн. 1948 г., отм. 1976 г./ в чл. 2, ал.
1 от същия е посочено, че енергийните източници и всички съоръжения за производството,
пренос и разпределение на енергията, както и електропромишлеността, са държавна
общонародна собственост. Съгласно чл. 3, ал. 1 от същия закон, държавата може да
преотстъпва на местните органи на държавната власт, на държавните предприятия или на
обществени организации – водни синдикати, кооперации и др. - строежа и експлоатацията
на енергийни обекти от местно значение, или за собствени нужди при условията на б. "а" –
б. "в".
Аналогична е и последващата уредба съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за
електростопнаството /1975 г. -1999 г. /, чл. 58 от ЗЕЕЕ /1999 г. -2003 г. / и чл. 40, ал. 1, т. 2 от
действащия ЗЕ. С разпоредбите на § 67, ал. 2 и ал. 9 от ПЗР на преходния ЗЕЕЕ (отм.); са
създадени условия държавната собственост върху енергийните обекти, установена в Закона
за електростопанството от 1948 г. и този от 1975 г. да премине в собственост на енергийните
предприятия. Затова § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ предписва, че енергийни обекти, които трябва да
бъдат собственост на лицензираните енергийни предприятия, а принадлежат на трети лица,
трябва да се изкупят от тях в осемгодишен срок от влизане на закона в сила. Във връзка с
тази разпоредба е и текстът на § 4, ал. 11 от ПЗР ЗЕ, според който при приватизация на
имуществото на фирми и дружества, в които има изградени енергийни обекти, те не се
включват в предмета на сделката, а се прехвърлят на съответното енергийно
предприятие. Изключение се допуска когато обектът снабдява с енергия само един
3
потребител, какъвто не е настоящият случай /Решение № 1527 от 14.10.2021 г. на ОС -
Варна по в. гр. д. № 2024/2021 г./. Установено е от представената по делото Заповед №
19/22.06.1970 г., че собствеността на „тр. № 245 – Общежитие ГСО-2“ от ДСО Строител
безвъзмездно е следвало да бъде прехвърлена на ДСП „Електроснабдяване“ – Варна в срок
до 01.09.1970 г. /л. 233/. Видно от находящата се на л. 71 Ситуация на уличното осветление
от 1975 г. процесният трафопост № 245 е захранвал осветлението на бул. „Царевец“ – от
бул. „Толбухин“ до бул. „Д. Благоев“, както и от Строителен протокол № 167/30.06.1975 г.
за определяне на строителна линия и ниво за улично осветление /л. 232/, процесният
трафопост е служил за захранване на уличното осветление, т.е. не е налице предвиденото в §
4, ал. 11 от ПЗР ЗЕ изключение.
Горното налага извода, че след като трафопостът е бил държавна собственост,
ищецът не е могъл да придобие правото на собственост върху същия, съобразно
представения Констативен нотариален акт за собственост № 73 от 15.05.2009 г.
Предвид изложеното, обсъждането на останалите предпоставки за уважаване на
претенцията е безпредметно, тъй като настоящата претенция се явява неоснователна и като
такава следва да бъде отхвърлена.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода от спора, ответното дружество има право на разноски, на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, съобразно представения списък по чл. 80 ГПК /л. 269/.
Представени са доказателства за претендираните суми, представляващи депозити за вещи
лица /л. 53, 144 и 206/. Юрисконсултското възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК следва да се
определи на осн. чл. 25 от НЗПП, като съгласно ал. 2 от разпоредбата за защита по дела с
материален интерес над 10 000 лв. възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто
от максимално предвидения размер по ал. 1 /100 до 360 лв./. Претендираното
възнаграждение в размер на 400 лв. се явява адекватно на проведената от юрк. Вълчева
защита, при съобразяване и с материалния интерес по делото, и неговото провеждане- шест
открити съдебни заседания, с изслушване на три експертизи и специфичността на правната
материя, поради което съдът намира, че на ответника се следват разноски в пълен размер, а
именно – 765 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „*** – в несъстоятелност, ЕИК ***, със седалище адрес
на управление: гр. ***чрез *** като синдик на дружеството иск срещу „***, със седалище и
адрес на управление: гр. ***осъдителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от 14 566,02 лв., представляваща
обезщетение за ползване на трафопост с идентификатор ***и съоръженията в него за
периода от 20.07.2016 г. до 20.07.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 21.07.2021 г., до окончателното изплащане на
задължението.
ОСЪЖДА *** – в несъстоятелност, ЕИК ***, със седалище адрес на управление: гр.
*** ДА ЗАПЛАТИ на **** със седалище и адрес на управление: гр. В*** сумата от 765 лв.
/седемстотин шестдесет и пет лева/, от които 400 лв. юрисконсултско възнаграждение и
365 лв. съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Варна в двуседмичен
срок от връчване на препис от него на страните.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
4