Р Е Ш Е Н И Е № ….
гр.
София, 19.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 07.10.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Г.
Ваня
Иванова
при секретаря Цветанка
Павлова разгледа докладваното от съдия Г. въззивно гражданско дело № 520 по
описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 17 от ЗЗДН, вр. чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Г.Д.В. и Г.Г.В. срещу решение № 96 от
05.06.2020г., постановено по гр.д. № 1098-Н/2019г. по описа на РС – гр.
Самоков, с което на жалбоподателите са били наложени мерки по ЗЗДН за извършени
от тях актове на домашно насилие спрямо Д.А.К. на 01.11.2019г. В жалбата се
твърди, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, както и
постановено при едностранчива преценка на доказателствата по делото.
Жалбоподателите оспорват извода на първоинстанционния съд, че са извършили
актове на домашно насилие. Акцентират върху несъответствието между релевираните
в молбата на К. обстоятелства и събраните по делото доказателства. Считат, че
съдът не се е мотивирал, защо цени единствено показанията на свидетелите на
молителката. Намират, че действията им спрямо нея са били в защита от нейното
агресивно поведение. Изтъкват показанията на доведените от самите тях
свидетели, както и на полицейските служители, които са в противовес на
показанията на свидетелите на молителката. Правят извод, че молбата на К. е
неоснователна. Сочат връзка между настоящото производство и производството по
гр.д. № 1027/2019г. на РС- Самоков. Молят съда да отмени обжалваното решение и издадената заповед за
защита.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН не са
подадени възражения срещу въззивната жалба.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателите се явяват лично и се представляват от адв. И., която поддържа
жалбата и изложените в нея съображения. Подчертава противоречията
между изложеното в молбата, с която е сезиран районният съд, и събраните гласни
и писмени доказателства. Счита, че районният съд не е кредитирал показанията на
единствените безпристрастни свидетели по делото – двамата полицейски служители.
Намира, че няма доказателства, Г.Г.В. да е нанасял удари на молителката.
Изтъква, че Г.Г.В. и Д.К. имат и ще продължават да имат отношения свързани с
прекратения гражданския брак относно упражняване правата над детето им, като
при това всяко едно действие на Г.В. може да бъде третирано и прието от К. като
акт на насилие. Моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното
решение и да остави без уважение молбата за защита по ЗЗДН.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемата Д.К. не се явява. Представлява си от адв. Х., който оспорва
въззивната жалба, и счита решението на районния съд за правилно и законосъобразно.
Твърди, че, за да имат бъдеще отношенията между доверителката му и
жалбоподателите, те не следва да бъдат белязани от домашно насилие. А без
отбелязване поне на домашното насилие като такова, подобни отношения нямали
смисъл. Моли съда да остави в сила обжалваното решение.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото е вярно и
изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивния съд не са събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 1 и т. 7 от ЗЗДН, защита по
този закон може да се търси от лице, пострадало от домашно насилие, извършено
от съпруг
или бивш съпруг, както и от лице, с което се намира или е било в родство по
сватовство до трета степен включително. С оглед удостоверението за сключен граждански брак между Г.Г.В.
и Д.А.К. (л. 8 от първоинстанционното дело), както и неоспорения по делото
факт, че Г.Д.В. е баща на Г.Г.В., съдът намира, че страните са надлежно
процесуално легитимирани участници в настоящото производство.
Основателността на молбата за защита по ЗЗДН предполага кумулативно
установяване на извършени действия/бездействия по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН от страна на конкретния ответник/ответници по отношение на
пострадалото лице/лица, както и времето и мястото на извършването им.
За доказване на тези обстоятелства са допустими доказателствените
средства по ГПК (арг. от чл. 13, ал. 1 от ЗЗДН). Поради особения характер на
производството, както и поради обстоятелството, че проявите на домашно насилие
протичат обикновено в домашна обстановка и възможностите за доказването им са
ограничени, законодателят разширява кръга на годните доказателствени средства
по тези дела (чл. 13, ал. 2 и 3 от ЗЗДН), като придава такова качество и на
документи, създадени в хода на административни процедури, инициирани по повод
твърдяното насилие, както и на едностранни писмени изявления на молителя,
обективирани в декларация. Материалната доказателствена сила на последната,
обаче, не е абсолютна. Тя е задължителна за съда, само ако няма други
доказателства, които я оборват (арг. от Решение № 22 от 31.03.2009 г. на ОС -
Разград по гр. д. № 53/2009 г.). Освен това, за да изпълни доказателствената си
функция, декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН трябва да съдържа ясно, точно и
изчерпателно описание на твърдените актове на домашно насилие –
„дата, час, място, начин на извършване, последици и т. н.” (арг. от Решение № 4480 от 19.06.2012 г. на СГС по в.
гр. д. № 1069/2012 г., Решение № 4396 от 14.07.2011 г. на СГС по гр. д. №
6175/2011 г., ГО, 2-ри възз. бр. с-в).
В конкретния случай е представена декларация, която не сочи
момента и мястото на претендираното от молителката домашно насилие, а съдържащият
се в нея адрес на извършителите е различен от адреса, на който са се развили
процесните събития. Освен това, тази декларация описва актовете на насилие
съвсем общо и повърхностно (блъскане, дърпане, подмятане и удар в главата с
юмрук), без да конкретизира начина на извършването им и последиците от тях.
Така тя не отговаря на изискванията на цитираната по- горе съдебна практика, а
относимостта й към настоящото производство е поставена под сериозно съмнение.
Поради това същата не е годно доказателство за претендираните актове на насилие
по смисъла на чл. 9, ал. 3, вр. чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН, а същите следва да бъдат
доказани с други доказателствени средства.
Така, например, понесеният от К. удар в
лицето се доказва от фиша за спешна медицинска помощ амб. № 13330/01.11.2019г.,
издаден непосредствено след процесните събития, и съдебномедицинското
удостоверение № V-444/2019г. във връзка с
показанията на св. М. К., която лично е възприела нанасянето на два удара от
страна на Г.Д.В., и св. Петя К., която непосредствено след инцидента е
забелязала синина по лицето й. Съвкупността от тези доказателства (част от
които – незаинтересовани и касаещи обективното състояние на молителката
непосредствено след инцидента) опровергава показанията в обратен смисъл на св. Е.
В. и св. З. В.. Поради това и с оглед близката родствена връзка между двамата
жалбоподатели и тези две свидетелки, съдът не цени показанията на последните в
съответната им част. Следва да се приеме за доказан този акт на домашно насилие срещу молителката, извършен от
свекъра й Г.Д.В., а обжалваното решение - да бъде потвърдено в съответната му
част.
Във
връзка с горното, неоснователен се явява доводът от въззивната жалба, че
задължението за въздържане от домашно
насилие е наложено безсрочно. На първо място, ЗЗДН не ограничава със срок
мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1 от него, каквато е наложена в настоящото
производство. На второ място, въздържането от такова насилие е не санкция, а
стандарт на поведение в съвременното общество. Затова тази мярка за защита не
ограничава правата на извършителя, а само го предупреждава, че нарушаването й
ще бъде санкционирано (арг. от чл. 21, ал. 3 от ЗЗДН).
Не се доказва, обаче, извършено домашно
насилие от страна на Г.Г.В., респ. необходимост от санкциониране на неговите
действия, поради следните съображения:
1.
Пълно
доказване по делото е проведено единствено по отношение на нанесените на
молителката удари в лицето от страна на Г.Д.В., както се обоснова по- горе. Няма
данни, такива удари да е нанасял и Г.Г.В.. За другия акт на насилие (бутане), свидетелства
единствено св. М. К., но от нейните показания се установява, че той е бил
насочен по- скоро срещу самата нея, а не срещу молителката, като при това не
сочи и конкретен негов извършител. Едва в края на показанията си свидетелката
заявява общо, че В. „ни бутаха“, като в едно- единствено колебливо изречение
визира конкретно ответника Г.Г.В. като съизвършител с думите „по- скоро ни
буташе“. Според настоящия съдебен състав, тези оскъдни показания са недостатъчни
за провеждане на необходимото пълно доказване на някакъв акт на насилие
конкретно от страна на ответника Г.Г.В. спрямо Д.А.К., още повече - като се има
предвид и принципа „testis unus testis nullus“, макар и незакрепен
в изрична правна норма. Същевременно, липсват други доказателства, които ги
подкрепят (вкл. годна декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН), а последиците от така
претендирания акт на насилие не се доказват от приетите по делото медицински
документи, тъй като във фиша за спешна медицинска помощ от същия ден не са
описани съответни травми, а съдебномедицинското удостоверение (в което такива
все пак фигурират) е издадено два дни по- късно, което поставя под въпрос
момента на тяхното възникване и произхода им.
2.
Освен
че липсват други доказателства в подкрепа на тезата на молителката по отношение
на този акт на насилие, налице са и такива, които я опровергават. Това са
показанията на св. З. В. и св. Е. В., които съобщават за агресивно поведение
единствено от страна на Д.К. и М. К., но не и за „бутане“, „блъскане“, или
„дърпане“ от страна на жалбоподателите.
Наистина,
с оглед родствената връзка между тези свидетелки и жалбоподателите, техните
показания следва да се преценяват по реда на чл. 172 от ГПК, но същото важи и
за показанията на св. М. К., с оглед родствената й връзка с молителката Д.К.,
както и личното ѝ замесване в конфликта и произтичащата от това
заинтересованост от изхода на делото.
Също
така е вярно, че в частта им, касаеща понесения от молителката удар в лицето,
показанията на З. В. и Е. В. са опровергани от съвкупността на други (вкл.
писмени) доказателства, но това не означава, че те са презумптивно опровергани
и в частите си, за които няма такива доказателства. Ако пък се приеме по
индукция, че опровергаването им в една част ги прави изцяло недостоверни,
същото следва да важи и за показанията на св. М. К.. Извод за недостоверност на
последните може да се направи от опровергаването им в частта относно
твърденията ѝ, че В. били „пияни“, както и че „отдалече“ миришели на
алкохол. В тази си част, те противоречат показанията на двама незаинтересовани
свидетели – Б.и Д., които единодушно заявяват, че В. не са „лъхали на алкохол“.
Според настоящия съдебен състав, тази разлика не може да се обясни с нормални
отклонения в субективните възприятия на отделните свидетели, тъй като
претендираната от св. К. висока степен на алкохолно опиянение би трябвало да е
поне донякъде очевидна за всеки човек със средностатистически сетива, ако
действително е била налична. Поради това, ако и по отношение на показанията на
тази свидетелка се възприеме споменатия по- горе принцип на индукцията, те са
недостоверни във всички техни части.
Последиците
от недостоверността на двете групи показания, обаче, са различни, тъй като с
показанията на св. К. се цели пряко доказване, докато показанията на св. З. В.
и св. Е. В. са ангажирани по реда на насрещното доказване, което не е необходимо да бъде пълно. То не предполага
безспорно и несъмнено установяване на определени факти, а само разколебаване на
убедеността в съществуването на други факти, за които насрещната страна по
делото носи доказателствената тежест, и които следва да бъдат доказани с пълно
доказване.
Следователно, или показанията на св. З. В., св. Е.
В. и св. М. К. са изцяло недостоверни
и негодни във всички свои части, или показанията на св. З. В. и св. Е.
В. са достатъчни за опровергаване на и
без това не особено категоричните показания на св. М. К., че Г.Г.В. е бутал Д.К..
Недопустимо, обаче, би било да се прилагат двойни стандарти, като се дава вяра
на едните показания, а се пренебрегват другите, при наличие на еднакви
основания за тяхното ценене или неценене.
3.
Дори
да се приеме, че така претендираният акт на насилие от страна на Г.Г.В. е
доказан с необходимото пълно доказване, останалите доказателства по делото
(напр. обаждането от негова страна на тел. 112, показанията на св. З. В. и св. Е.
В.) не изключват вероятността, той да е провокиран от поведението на самата
молителка и да е пропорционална и допустима реакция на това поведение.
4.
На
последно място, целта на ЗЗДН е да осигури защита на лица, пострадали от
конкретни действия и бездействия, които съставляват домашно насилие (чл. 1, ал.
1, вр. чл. 2 от ЗЗДН), но не предвижда налагане на санкции за всяка форма на
неразбирателство и конфликт между (бивши) съпрузи. Във връзка с това, във всеки
конкретен случай е необходимо да се изследва интензитета на претендирания
физически или психически акт, за да се прецени, дали надхвърля степента
влошаване на отношенията, над която би съставлявал домашно насилие по смисъла
на ЗЗДН. В настоящия казус, най- висока интензивност на този акт сочи св. М. К.,
според която тя и Д.К. били бутани с такава сила, че падали. Показателно е, че
свидетелката не използва термини за по- интензивен физически контакт (напр.
„блъскане“ или „удряне“), поради което (дори да се кредитират изцяло само
нейните показания и да се пренебрегнат всички останали) няма основание,
посочените от нея действия да се квалифицират като прояви на насилие по смисъла
на ЗЗДН.
С
оглед гореизложеното, по делото не е доказан конкретен акт на домашно насилие
от страна на ответника Г.Г.В., поради което обжалваното решение следва да се
отмени в съответната му част.
Страните не са претендирали
разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 96 от
05.06.2020г., постановено по гр.д. № 1098-Н/2019г. по описа на РС – гр.
Самоков, В ЧАСТИТЕ МУ, с които:
-
Г.Г.В.
с ЕГН ********** е задължен да се въздържа от домашно насилие, изразяващо се в
какъвто и да е акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или
икономическо насилие, както и опит за такова насилие, принудително ограничаване
на личния живот, личната свобода и личните права по отношение на молителката Д.А.К.,
-
Г.Г.В.
е предупреден, че при неизпълнение на издадената
заповед, на основание чл. 21, ал. 3 от ЗЗДН, полицейските органи са длъжни да
го задържат и незабавно да уведомят органите на прокуратурата,
-
На Г.Г.В. е
наложена глоба в
размер на 200 лева,
-
Г.Г.В.
е осъден да
заплати по сметка на Самоковския районен съд държавна такса в размер на 25 лева,
като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ молбата на Д.А.К.
за издаване на заповед за защита по ЗЗДН срещу Г.Г.В. във връзка с домашно
насилие на 01.11.2019г. в гр. Самоков.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 96 от
05.06.2020г., постановено по гр.д. № 1098-Н/2019г. по описа на РС – гр. Самоков,
в останалите обжалвани части.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.