Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 30.06.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет
и шести май през две хиляди
двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при
секретаря Екатерина Тодорова, като разгледа докладваното от
съдия Кордоловска гр.дело № 4241 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 -
273 от ГПК.
С решение № 20250425 от 12.11.2020
г. по гр.д. № 10315/2015 г. по описа
на СРС, ГO, 63 състав, съдът е отхвърлил предявените
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** срещу К.В.А., ЕГН **********, с адрес:
***«******искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и вр. чл. 86 ЗЗД,
за признаване за установено
в отношенията между страните,
че ответната страна дължи
на ищеца следните суми: 1 335,12 лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. «******за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г. ведно със законна лихва от
17.12.2014 г. до изплащане на вземането
и 74,21 лв. - лихва за забава за периода от
30.06.2013 г. до 24.11.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 70217/2014 г. по описа
на CPC, II ГО, 27 с-в.
Със същото решение „Т.С.” ЕАД е осъдено
да заплати на К.В.А. сумата от 350 лева - адвокатско възнаграждение за исковото производство.
Недоволен от решението, с което са отхвърлени установителните искове при квалификацията на чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149
ЗЕ и вр. чл. 86 ЗЗД е останал ищецът „Т.С.” ЕАД,
който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения, че решението е неправилно
и необосновано по изложените в жалбата съображения. По-конкретно се поддържа,
че неправилно съдът е приел, че К.А. не е потребител на ТЕ, тъй като по делото
са събрани достатъчно доказателства, че за процесния
период лицето е ползвало процесния имот и следва да
отговоря за задълженията за ТЕ. Искането към въззивната
инстанция е да отмени първоинстанционното решение и
уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски и юрк.възнаграждение.
Въззиваемата страна К.А., чрез адв. Х.и адв. Л.депозира становище
от 27.04.2022 г., в което се излагат подробни съображения по съществото на
правния спор, като се твърди, че ищецът не установява при пълно и главно
доказване наличието на облигационна връзка между страните. Претендира разноски
и адв.възнаграждение по чл. 38 ЗА.
Третото лице помагач на ищеца „П.С.” ООД не взема
становище по въззивната жалба и не представя
доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само
в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял
(решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от
16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д.
№ 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV
г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите
и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
По доводите във въззивната
жалба следва да бъде отбелязано и следното:
Предявеният пред първоинстанционният
съд иск е установителен, при правна квалификация чл.
422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 149 ЗЕ и вр. чл. 86 ЗЗД, за дължимост
на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него
топлинна енергия на процесния адрес.
Решаващият въззивен състав
приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по предявените осъдителни
искове, а в тежест на ответника е да установи положителния факт на плащането.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в редакцията, действаща към процесния
период, "потребители на топлинна енергия" са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Съобразно
легалната дефиниция, дадена в §1, т. 42 от ДР на ЗЕ (действаща до 17.07.2012
г.) и т. 2а от ДР ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.), потребители,
респ. битови клиенти на топлинна енергия през процесния
период са физически лица – ползватели или собственици на имот, които ползват
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си.
Следователно по изричното разпореждане на
закона, по договора за доставка на топлинна енергия за конкретен имот,
потребител на топлинна енергия е неговият собственик или физическото лице, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Съгласно
становището на ВКС, изразено в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк.
д. № 2/2017 г. на ОСГК „изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
(потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие не е
изчерпателно.“. Според тълкуването, възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК
на ВКС „собствениците, респективно титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на
доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна
енергия за битови нужди дължи цената й“.
ВКС приема,
че договорът между реално ползващото имота лице и топлопреносното
предприятие не се презумира с установяване на факта
на ползване на топлоснабдения имот, а подлежи на
доказване, например с молба за откриване на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество.
За да
постанови решението си първоинстанционният съд е
приел, че събраните по делото писмени доказателства не установяват, че ответника
е собственик, респ. титуляр на вещно право на ползване на процесното
жилище, въпреки че на ищеца е указано, че носи доказателствената
тежест за установяване на това обстоятелство.
Въззивният съд споделя извода на СРС, че по делото не са
ангажирани безспорни доказателства от ищеца, чиято е доказателствената
тежест, че ответника е пасивно материалноправно
легитимирана да отговаря за задълженията за топлоенергия, отдадена в имота през
процесния период.
Във връзка с
установяване качеството на К.В.А. на потребител на ТЕ за имота в процесния период по делото пред СРС е представена Заповед
№ ЖН-04-056/10.07.2009 г. на СО – район Люлин, от която се установява, че той е настанен в
имота – общинска собственост. Съгласно писмо на СО – район Люлин, в процесният имот : ап. 47, находящ
се гр. София, община Люлин, ж. к. „Люлин“, бл. 902, вх. В, титуляр на
настанителната заповед е К.А..
От
посочените доказателства се установява, че ответникът
е само облигационен ползвател по силата на наемно правоотношение със
собственика на имота – СО – район Люлин. В производството не се установява
ответникът да е подавал молба - заявление за откриване на партида на негово
име, като ползвател на ТЕ, следователно не е доказано наличие на договорно
правоотношение между реално ползващото имота лице и топлопреносното
предприятие и по смисъла на ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС.
След като
ответната страна е наемател, тя не отговаря на изискванията на закона (чл. 153,
ал. 1 и §. 1, т. 2 а и §. 41 б, б „а“ ДР на ЗЕ в
съответните редакции) и не притежава качеството потребител на топлинна енергия
за имота. Наемателят на топлоснабден имот няма
качеството на потребител на топлинна енергия за имота и съответно - не дължи
стойността й на доставчика на топлинна енергия, а на наемодателя в качеството
си на наемател по наемното правоотношение. Това задължение съществува към
наемодателя, а не към доставчика на топлинна енергия (в този смисъл Решение №
504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на BKC - IV г. о.).
От
изложеното се налага извод, че ответната страна няма качеството потребител на
топлинна енергия за битови нужди за процесния имот -
нито по силата на закона, нито по силата на сключен индивидуален договор между
страните и не дължи претендираните суми.
Налага се
извода, че установителните искове за дължимост на цената на доставена топлинна енергия не са
доказани по основание, тъй като не се е осъществила първата материалноправна
предпоставка за това и не е доказано качеството на ответника на потребител на
топлоенергия, поради което правилно са били отхвърлени от районния съд.
Доколкото иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е акцесорен спрямо главният иск, който е бил приет за
неоснователен, неоснователен се явява и иска за дължимост на обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главното задължение.
В упражнение на правомощията си по
чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да
потвърди обжалваното решение.
При този изход на спора право на разноски пред
настоящата инстанция има въззиваемата и ответник в първоинстанционното производство в размер на 329 лв.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 20250425 от 12.11.2020 г. по гр.д. № 10315/2015 г.
по описа на СРС, ГO, 63 състав,
вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес: *** да заплати на адв.
Й.С.Л.-П.и адв. Г.С.Х., сумата от 329 лв. - адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА.
Решението е постановено при участието на
третото лице помагач на ищеца „П.С.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.