Решение по дело №11058/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 14.06.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на петнадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:                                                     

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

                                                              ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                                           мл. с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА

 

при участието на секретаря Евдокия – Мария Панайотова, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. дело № 11058 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.

С решение № 192008/11.08.2017 г., постановено по гр. д. № 62249/2016 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, „Е.“ ООД е осъден да заплати на „П.“ ООД сумата от 9 845, 35 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на 567, 24 лв. за времето от 08.04.2016 г. до 01.11.2016 г., както и законната лихва върху главницата, считано от 01.11.2016 г. до изплащане на сумата. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 1 286, 20 лв., представляваща разноски по делото.

С решение № 405373/11.05.2018 г., постановено по същото дело, е оставена без разглеждане молбата на ищеца, депозирана на 17.10.2017 г., за поправка на очевидна фактическа грешка в мотивите на горепосоченото съдебно решение, както молбата на ищеца, депозирана на 17.10.2017 г., за допълване на същото решение. 

Срещу постановеното на  11.08.2017 г. съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника „Е.“ ООД, с която го обжалва изцяло.  Счита, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и допуснати процесуални нарушения, като съдът е обсъдил в мотивите си доказателства, които никога не са събирани и приемани, а не е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка. В мотивите на обжалваното решение съдът се е позовал на изслушаната съдебно - счетоводна експертиза, но такава не е била назначена и приета по делото. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Прави възражение за прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение. 

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „П.“ ООД, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Единствено основание, което поддържа жалбоподателя в депозираната въззивна жалба, е допусната от съда техническа грешка в мотивите, като е посочил, че е допусната съдебно - счетоводна експертиза, макар такава да не е допусната. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените по делото разноски.

Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от  фактическа страна:

СРС е сезиран с иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 20.12.2015 г. е подписал споразумение за прихващане с ответника, с което последният е признал, че му дължи сумата от 11 072, 10 лв. по посочени в него фактури във връзка с търговски сделки между страните за периода 19.12.2014 г. - 18.12.2015 г. Тези търговски отношения са започнали по силата на договор за продажба на стоки и договор за дистрибуция, сключени на 01.06.2013 г. със срок до 01.06.2014 г. И след 30.12.2015 г. ищецът и ответникът са продължили търговските продажби помежду си, като са издали още фактури на обща стойност 1 226, 75 лв. в полза на ответника. Разликата между задължението на ответника по посоченото споразумение и сумата, която ищецът му дължи, възлиза на 9 845, 35 лв. Изпратил е нотариална покана до ответника за заплащане на посочената сума в срок до 31.08.2016 г., ведно с лихва за забава в размер на а700 лв. и 500 лв. разноски. Поканата е останала непотърсена. По силата на договора за продажба и договора за дистрибуция от 01.06.2013 г. всички уведомления и съобщение между страните са в писмена форма на адресите, посочени в договорите. Тези адреси съвпадат с вписаните в Търговския регистър седалище и адрес на управление. На 12.06.2016 г. е изпратил повторно покана до ответника, която също не е потърсена от ответника. Към момента на завеждане на делото ответникът не е погасил задължението си към ищеца. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 9 845, 35 лв. - главница, сумата от 567, 24 лв.- лихва за забава за периода 08.04.2016 г. - 01.11.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор на исковата молба. В проведеното първо редовно открито съдебно заседание пред СРС процесуалният представител на ответника е оспорил предявения иск. Твърди, че между страните са налице трайни търговски взаимоотношения и иска постигане на спогодба за доброволно уреждане на спора, предмет на делото. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.

На 30.12.2015 г. между страните в производството е подписано споразумение за прихващане. В него са описани конкретни фактури, от които произтичат насрещни задължения на страните, както и тяхната стойност. Страните са се съгласили, че от задължението на „Е.“ ООД в размер на 24361, 20 лв. се приспада задължението на „П.“ ООД в размер на 13 289, 10 лв. В резултат на извършеното прихващане ответникът дължи на ищеца сумата от 11 072, 10 лв. към 30.12.2015 г. 

По делото са представени сключените между страните на 01.06.2013 г. договор за продажба на стоки и договор за дистрибуция, в които са уговорили взаимните си права и задължения.

Ищецът е изпратил до ответника на посочения в споразумението адрес покана съответно от 27.08.2016 г. и от 12.09.216 г., за заплащане на сумата, посочена в споразумението от 30.12.2015 г. Същите не са връчени, като е отбелязано, че не са потърсени от адресата.  

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.  

Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното съдебно решение е валидно, като същото е процесуално допустимо.

Ищецът се стреми да ангажира договорната отговорност на ответника за неизпълнение на задължения, установени със споразумение за прихващане от 30.12.2015 г. и произтичащи от трайни търговски отношения, възникнали по силата на договор за продажба на стоки и договор за дистрибуция от 01.06.2013 г. Ответникът не е оспорил в срока по чл.131 ГПК заявените в исковата молба обстоятелства, както и не е ангажирал доказателства, че е погасил задължението си, признато в споразумението от 30.12.2015 г. Ищецът претендира част от признатата от ответника сума в посоченото споразумение. За целите на настоящото производство е без значение дали ответникът действително има вземане към ищеца за посочената в исковата молба сума, доколкото съдът е ограничен от претендирания от ищеца размер на вземането, с оглед установения принцип на диспозитивното начало в гражданския процес и разпоредбата на чл.6, ал.2 ГПК, съгласно която обемът на дължимата защита и съдействие се определя от страните. 

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че решаващият съд се е позовал на доказателства, които не са събрани по делото, както и че не е обсъдил в цялост ангажираните по делото доказателства. Съдът е допуснал техническа грешка в мотивите към обжалваното съдебно решение, посочвайки съдебно - счетоводна експертиза, каквато не е допусната и изслушана по делото. Това обаче не се е отразило на крайните му изводи, които са формирани въз основа на ангажираните и неоспорени от ответника в срока по чл.131 ГПК писмени доказателства.  Ето защо, като е съобразил установеното в отношенията между страните със споразумението за прихващане от 30.12.2015 г. относно дълга на ответника, за погасяването на който не са релевирани твърдения и не са ангажирани доказателства, решаващият съд е достигнал до обоснования извод, че ответникът дължи на ищеца претендираната сума.

Задължението на ответника е парично и за периода на своята забава същият дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Тъй като жалбоподателят не е изложил доводи относно периода на забавата и размера на лихвата за забава, тези въпроси са извън въззивния контрол, поради което не следва да се обсъждат по същество.

Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.

По разноските по производството:

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по жалбата следва да се присъдят сторените във въззивното производство разноски. Техният размер възлиза на 1 000 лв. - заплатено възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство във въззивното производство.

Жалбоподателят своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение с депозираната на 15.03.2019 г. молба.

Нормата на чл.78, ал.5 ГПК регламентира, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по - нисък размер на разноските в тази им част, но не по - малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.

В случая усилията за защитата на ответника по жалбата се свежда до депозиране на писмен отговор на въззивната жалба, явяване в проведеното едно открито съдебно заседание, представяне на списък на разноските по чл.8 ГПК. Във въззивното производство не са отправяни доказателствени искания, както и не са ангажирани доказателства.

Минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съгласно нормата на чл.9, ал.1 ГПК вр. с чл.7, ал.2, т.4 ГПК, възлиза на 842, 38 лв. Ето защо и с оглед усилията за защита на ответника по жалбата, както и обстоятелството, че уговореното адвокатско възнаграждение е в близък до минимално установения размер, следва да се приеме, че заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно, поради което не следва да се намалява.

Въззивният съд констатира, че в диспозитивите на обжалваното решение е допусната техническа грешка, която се явява очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК при посочване фирмата на ищеца като е посочено „П.“ ООД вместо „П.“ ООД Ето защо делото следва да се върне на СРС, с оглед евентуално развиване на производство по чл.247 ГПК. 

Воден от гореизложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 192008/11.08.2017 г., постановено по гр. д. № 62249/2016 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав.

ОСЪЖДА „Е.“ ООД, ЕИК********, с адрес *** и съдебен адрес ***-партер - адв. М.Х., да заплати на “П.“ ООД, ЕИК *******, с адрес *** и съдебен адрес *** - адв. Е.Г., сумата от 1000 (хиляда) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство на страната във въвзивното производство.

ВРЪЩА гр. д. № 62249/2016 г. на СРС, ГО, 119 състав, с оглед евентуално развиване на производство по чл.247 ГПК относно допусната техническа грешка в диспозитивите на постановеното съдебно решение относно фирмата на ищцовото дружество – „П.“ ООД вместо „П.“ ООД.

Решението не подлежи на обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

 

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:              

         

                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

                                                                       

                                                                        2.