Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 29.12.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на втори октомври през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 9519 по описа за 2019
г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 472627 от 17.08.2018 г., постановено по гр. д. № 65970/2014 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 123-ти състав, е отхвърлен предявеният от
ищеца „Уникредит лизинг“ ЕАД срещу ответницата Ц.Т.Б.
иск с правно основание чл. 422, ал.
1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 4 от ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 535 от ТЗ за сумата от 7 829,23 евро – част от цялата сума от
16 058,14 евро, дължима по запис на заповед № 20603, издаден на 17.08.2007
г., с падеж „на предявяване“, предявен на издателя на 26.09.2013 г. и на авалиста на 27.09.2013 г., като погасен по давност, на
основание чл. 111, букви „б” и „в” от ЗЗД.
Срещу
така постановеното решение в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца „Уникредит лизинг“ ЕАД, в която се излагат доводи за
неговата неправилност, необоснованост и постановяване в нарушение на
материалния закон. Сочи се, че е безспорно между страните, че процесният запис
на заповед е издаден като обезпечение за редовното и точно заплащане на всички
суми по договор за финансов лизинг № 20603/17.08.2007 г., както и за сумите по
договорните неустойки и лихви за забава. Намира се, че от изготвеното пред
районната съдебна инстанция заключение на допусната по делото
съдебно-счетоводно експертиза се опровергава доводът на ответницата за липсата
на задължения към ищцовото дружество, като е
установено наличието на просрочени задължения, кореспондиращи с претендираните
от ищеца суми. Счита се, че по отношение на основания според по делото въпрос –
годината на връщане на лизинговата вещ, респ. годината на разваляне на
лизинговия договор, СРС превратно е анализирал събрания по делото доказателствен материал, като е стигнал до неправилния
извод, че активът е върнат 2010 г. В тази връзка се твърди, че от представения
от „Уникредит лизинг“ ЕАД приемо-предавателен
протокол, изслушаната по делото съдебно-почеркова
експертиза, възлагателно писмо за изземване на актив
с изх. № 147272/16.05.2011 г., както и от показанията на разпитания св.
Борислав Борисов в производството несъмнено е доказано обстоятелството, че
автомобилът е бил върнат на лизингодателя на 06.06.2011 г. Излага се, че от значение за основателността на
иска би бил всеки един способ, погасяващ самото материално право по каузалното
правоотношение /плащане, новиране, прихващане,
опрощаване или др./, но не и давността, като на ремитента
не могат да бъдат противопоставяни възражение за изтекла давност по каузалното правоотношение.
Поддържа се, че дори да се приеме, че е приложима давността по лизинговия
договор, то приложение намира пет годишния давностен
срок. По
изложените съображения се отправя искане за отмяна на обжалваното решение и уважаване
на исковата претенция. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК въззиваемата Ц.Т.Б. е депозирала
отговор на въззивната жалба, в който се излагат доводи за нейната
неоснователност и се претендира оставянето й без уважение, респ. потвърждаване
на обжалваното решение. Сочи се, че правилно районната съдебна инстанция с
оглед събрания по делото доказателствен материал е
приела, че точната датата на връщане на вещта, с което и се разваля договорът
за лизинг, е 06.06.2010 г. Намира, че в съответствие
с установената фактически обстановка и законовите положения СРС е приложил
института на погасителната давност. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от
легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна.
Въззивният
съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна
проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната
част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение правилността на
атакуваното решение СГС намира следното:
В предмета на делото е включен установителен иск,
предявен от кредитор,
в чиято полза е издадена заповед за изпълнение
на парично
задължение по чл.
417 от
ГПК въз основа
на документ, при направено възражение
от длъжника в срока по
чл. 414, ал. 2
от ГПК. Видът
на търсената защита, както и
изложените фактически обстоятелства
от ищеца, сочат на приложимост
на установения в нормата на
чл. 422, ал. 1
от ГПК вр.
чл. 415, ал. 1
от ГПК процесуален ред. Целта на
ищеца е да се установи със
сила на пресъдено
нещо спрямо другата страна съществуването на
вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение
по чл. 417, т. 10
/предишна т. 9/ от ГПК.
В исковата молба ищецът твърди, че на 17.08.2007 г.
„П.В.“ ООД, в качеството си на издател, е подписало редовен от външна страна
запис на заповед, задължението по който е авалирано
от Ц.Т.Б., за сумата от 16 058,14
евро, платима на предявяване в срок 61 месеца от издаването. Сочи, че записът
на заповед е предявен за плащане на авалиста на
27.09.2013 г. с нотариална покана, като въпреки настъпването на падежа на
ценната книга, процесната сума не е заплатена. Поради
което на 19.11.2013 г. „Уникредит лизинг“ ЕАД е
подало пред СРС заявление по чл. 417, т. 9 от ГПК за издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист, като с разпореждане по ч. гр. дело №
47833/2013 г. СРС е издал изпълнителен лист за осъждане на Ц.Т.Б. да заплати на
заявителя сумата от 7 829,23 евро – неизплатено частично парично
задължение по запис на заповед от 17.08.2007 г., ведно със законната лихва от
19.11.2013 г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата от 673,75
лева – разноски по делото. Въз основа на издадения изпълнителен лист е било
образувано изпълнително дело, като в срок срещу заповедта за изпълнение е
подадено възражение от Ц.Т.Б.. Ищецът претендира установяване на вземанията му,
предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото
разноски.
С постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор на исковата молба ответницата Ц.Б. оспорва
предявения иск. Излага, че процесният запис на заповед, авалиран
от последната, е издаден във връзка и за обезпечаване вземането на ищеца по
каузална сделка по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство №
20603 от 17.08.2007 г. Сочи, че договорът е прекратен на 06.06.2010
г. с връщането на лизинговата вещ, към която датата лизингополучателят
не е имал непогасени задължения към ищцовото
дружество, а след този момент не се дължи заплащането на лизингови вноски. Прави
възражение за изтекла погасителна давност за предявяване на иска, на основание
чл. 111, букви „б“ и „в“ от ЗЗД. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли изцяло исковите претенции.
На 19.11.2013 г. „Уникредит
лизинг“ ЕАД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК въз основа на документ - запис на заповед №
20603/17.08.2007 г., срещу длъжниците „П.В.“ ООД и Ц.Т.Б.
за солидарно заплащане на дължимо парично вземане за сумата от 7 829,23
евро – неизплатено частично парично задължение по запис на заповед от
17.08.2007 г., ведно със законната лихва от 19.11.2013 г. до окончателното
плащане на вземането, както и за разноските по делото.
С разпореждане
от 28.04.2014 г., постановено по ч. гр. д. № 47833/2013 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 123-ти състав, съдът е постановил
исканата заповед, но само срещу длъжника Ц.Т.Б.
в лично качество, а не и като представител на „П.В.“ ООД, като на същата е разпоредено да заплати на заявителя претендираната
по заповедта сума, заедно с разноските по делото. В срока по чл. 250 от ГПК не
е било поискано допълване на заповедта за изпълнение с ангажирането солидарно и
на отговорността на другия длъжник „П.В.“ ООД така, както първоначално
кредиторът е поискал със заявлението.
В срока
по чл. 414, ал. 2 от ГПК Ц.Т.Б.
е депозирала възражение срещу постановената заповед.
В срока
по чл. 415 от ГПК ищецът е предявил иск за установяване
съществуването на вземането му спрямо авалиста Ц.Т.Б..
Видно от представения в заповедното производство запис
на заповед № 20603, на 17.08.2007
г. „П.В.“
ООД безусловно се е задължило да плати на „Уникредит лизинг“ ЕАД или на неговата
заповед при предяване на ценната книга сумата от 16 058,14 евро. Посочено е, че сумата е платима
на
предявяване със срок на предявяване до 61 месеца от издаването в гр. София на
адреса на „Уникредит лизинг“ ЕАД,
без протест. След менителничното волеизявление
е направено отбелязване от Ц.Т.Б., че авалира това задължение, като е положен подпис.
Не се спори между страните, а и от събраните по
делото доказателства се установява, че на 17.08.2007 г. между „Уникредит лизинг“ ЕАД, в качеството му на лизингодател, и „П.В.“ ООД, представлявано от Ц.Т.Б., в
качеството му на лизингополучател, е сключен договор
за финансов лизинг на пътно превозно средство № 20603 от 17.08.2007 г., за
обезпечаване вземането по който с оглед уговореното между страните в чл. 19,
ал. 15 от договора лизингополучателят е издал на
17.08.2007 г. запис на заповед № 20603, с падеж „на предявяване“, предявен на
издателя на 26.09.2013 г. и на авалиста Ц.Т.Б. на
27.09.2013 г. Договорът за финансов лизинг е сключен за срок от 17.08.2007 г.
до 17.08.2012 г., като с приемо – предавателен
протокол от 22.08.2007 г. лизинговата вещ е предадена от „Уникредит
лизинг“ ЕАД на „П.В.“ ООД, представлявано от Ц.Т.Б..
За да постанови обжалваното решение СРС е приел във
връзка с основен според по делото въпрос, а именно датата на връщане на вещта –
предмет на договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 20603 от
17.08.2007 г., съответно датата на разваляне на лизинговия договор, че това е
06.06.2010 г., а не както е поддържал ищецът в хода
на цялото производство - 06.06.2011 г., като към 06.06.2010 г. от страна на лизингополучателя
са били дължими лизинговите вноски от 29 до 34 от погасителния план към
договора за лизинг, на основание чл. 342, ал. 1 от ТЗ, вр.
чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 3, ал. 1 от договора. Съответно районната съдебна
инстанция е счела, че всички задължение на „П.В.“ ООД към „Уникредит
лизинг“ ЕАД във връзка с развалянето на 06.06.2010 г.
на договора са станали изискуеми на 06.06.2010 г. и
от този момент, съобразно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, е започнала да тече установената
в чл. 111, букви „б“ и „в“ от ЗЗД давност за предявяване на иск за вземанията
на ищеца за лизингови вноски, неустойки и лихви, дължими по договора, като тази
давност е изтекла на 06.06.2013 г. Затова и доколкото
задължението по записа на заповед, издаден на 17.08.2007 г. – макар документът
да е формално редовен от външна страна по смисъла на чл. 535 от ТЗ, той
обезпечава именно вземанията на ищеца по договор за финансов лизинг на пътно
превозно средство № 20603/17.08.2007 г., и съответно вземането по процесния запис
на заповед е следвало да се реализира по съдебен ред чрез предявяване на иск /респ.
иницииране на производство по 417 от ГПК/ до 06.06.2013
г., след която дата както издателят му, така и авалиста
– ответник по така предявения иск, разполагат с основателно възражение за
изтекла погасителна давност, на основание чл. 111, букви „б“ и „в“ от ЗЗД. В
заключените СРС е приел, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 от ГПК, въз основа на което е образувано ч. гр. дело № 47833/2013 г. по
описа на СРС, 123 състав, е подадено на 19.11.2013 г., след срока по чл. 111,
букви „б“ и „в“ от ЗЗД – изтекъл на 06.06.2013 г.,
поради което и възражението на ответницата за изтекла погасителна давност за
предявяване на иска се явява основателно и води до отхвърляне изцяло на исковата
претенция.
В принципен план, съгласно застъпеното в трайната
съдебна практика на върховната съдебна инстанция, погасяването на обезпеченото
със записа на заповед парично задължение чрез някой от предвидените в закона
правни способи /плащане, опрощаване, погасяване по давност и др./ има за
последица погасяване и на поетото с гаранционно - обезпечителна функция
абстрактно задължение по записа на заповед /в този смисъл решение №
105/13.07.2012 г. по т. д. № 546/2011 г. на ІІ ТО, решение № 162/16.05.2018 г.
по т. д. № 1870/2017г. на ІІ ТО, решение № 316/13.02.2019 г. по т. д. №
654/2018 г. на ІІ ТО и др./. Косвен отговор на този правен въпрос е даден и със
задължителните постановки в т. 17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които
надлежно въведените в производството по чл. 422, ал.
1 от ГПК, вр. с чл. 417, т. 9
от ГПК /ред. до изм. ДВ бр.102/2017 г./ възражения за недължимост по каузалната сделка, подлежат на разглеждане
от решаващия съд. Поради което, поддържаното във въззивната жалба, че недължимостта на вземането по каузалната сделка е правно ирелевантно за дължимостта на претендираното вземане по
записа на заповед и не влияе на последното, е неправилно и несъответно с
цитираната последователна практика на ВКС. Както е прието и в решение №
162/16.05.2018 г., по т. д. № 1870/2017 г. на ІІ ТО на ВКС, изтеклата
погасителна давност по отношение обезпеченото със записа на заповед вземане по
каузалната сделка и позоваването на тази давност, въпреки че не представлява
възражение за погасяване, на това основание и на самия менителничен
ефект, има своя пряка самостоятелна последица погасяване на вземането и по
ценната книга. Нещо повече, според приетото в постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение
на ВКС № 319/08.01.2019 г., по т. д. № 2985/2017 г. на ІІ ТО, при позоваването
на ответника по иска по чл. 422, ал. 1
от ГПК, който е издател на записа на заповед, на изтекла след
срока за отговор на исковата молба в първата инстанция, респ. след подаване на
жалбата, или след изтичане срока за отговор - във въззивната инстанция,
погасителна давност на вземането по каузалното правоотношение /обезпечено със
записа на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение/,
когато приносителят на ценната книга е кредитор и по каузално правоотношение,
по своята правна характеристика е твърдение за нововъзникнало
обстоятелство, което, с оглед момента на възникване, може да бъде въведено в
процеса до приключване на съдебното дирене пред съответната инстанция, като
предявяването на иска по чл. 422, ал. 1
от ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417,
т. 10 /предишна т. 9/ от ГПК, не води до прекъсване на погасителна давност по
правилото на чл. 116, б. „б”
от ЗЗД за вземането по каузалното правоотношение. Следователно,
погасяването по давност на вземанията на ищеца по каузалното правоотношение
освобождават от задължението по ценната книга както нейния издател, така и авалиста, но само в хипотезата, когато последният е и съдлъжник по каузалното правоотношение, какъвто не е ответникът
в разглеждания в настоящото производство случай.
В постановена по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС е даден
принципен отговор относно допустимите възражения, които авалистът
може да противопостави на приносителя на менителничния
ефект. Със задължителни за съдилищата решения на ВКС /по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1
от ГПК, в редакция преди изм. с ДВ бр.86/2017 г./ е установен точният смисъл на
съответно приложими правни норми – чл. 63, ал. 1
от ЗЗД, чл. 289, чл. 465 и чл. 485, ал.
2 от ТЗ - така например, решение по т. д. № 213/2010 г., ІІ ТО,
решение по т. д. № 984/2012 г., ІІ ТО, решение по т. д. № 1027/2013 г. и др. В
посочените съдебни актове е прието, че с оглед самостоятелния неакцесорен характер на задължението на менителничния
поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на ефекта
възраженията на самия хонорат – както абсолютните
възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно
формата/, така и неговите лични /относителни/ възражения, произтичащи от каузално
правоотношение, по което авалистът не е страна.
Възможността авалистът да противопостави на
приносителя на ефекта личните възражения на хонората
/авалата/ е обусловена от недобросъвестност или
злоупотреба с право от страна на приносителя. Прието е също така, че твърдяна
от авалиста злоупотреба с право или недобросъвестност
на приносителя, разбирана като знание за наличието на относителни възражения по
каузалното правоотношение с хонората, следва да се
докажат в процеса от авалиста, съобразно общото правило
за разпределение на доказателствената тежест в
процеса, както и че недобросъвестно по см. на чл. 289 от ТЗ е предприемането от страна на приносителя на фактически и
правни действия, създаващи реална възможност за получаване на двойно плащане.
Предвид самостоятелния характер на менителничното
поръчителство /по см. на чл. 485, ал.
2 от ТЗ/ спрямо задължението на издателя на менителницата,
приложимо и при запис на заповед, издаден за обезпечаване на каузално
правоотношение между издателя и поемателя на ефекта,
в постановено по реда на чл. 290 от ГПК решение на ВКС, І ТО, по т. д. № 148/2011 г. е прието, че
установената недобросъвестност на приносителя изключва правото на последния да
иска изпълнение от авалиста в случаи, когато
последният може да противопостави личните възражения на хонората
– напр. възражението за наличие на съдебно признато изпълняемо
право в полза на приносителя, вкл. и възражения за погасяване - изцяло или частично
на менителничното задължение на издателя, вследствие
извършени от последния плащания по каузалната сделка. Последното становище е
споделено и при постановяване на решение по т. д. № 1036/2013 г. на ВКС, ІІ ТО,
като съдебният състав по същество е приел, че след погасяване на задължението
по каузалното правоотношение чрез плащане, кредиторът - ищец, предявявайки
правата си и срещу авалиста, е недобросъвестен, в
смисъл на знание от негова страна за наличие на относителни възражения по
каузалното правоотношение, основани на погасяването чрез плащане от страна на
длъжника по договора. Недобросъвестността дава възможност на авалиста да противопостави на приносителя на менителничния ефект основаното на каузалното правоотношение
относително възражение за погасяване чрез плащане на процесното
задължение и по този начин да изключи собствената си отговорност.
Горните принципни разрешения се възпримат
изцяло от настоящия съдебен състав, като съответстващи на правните последици от
надлежно обективираното изявление на менителничния поръчител и самостоятелния неакцесорен характер на авала,
както и на предвидените в чл. 465 от ТЗ предпоставки за противопоставимост
на личните възражения на длъжника по ценната книга, произтичащи от каузалните
отношения между издателя и съответния кредитор по ефекта. Възможността за авалиста да черпи лични менителнични
възражения от каузалните отношения между издателя и приносителя на ценната
книга, или предходен неин притежател /в случаите, когато авалистът
не е страна по каузалното правоотношение/, е обусловена от недобросъвестност на
приносителя, разбирана като знание за релевантни факти, на които се основават
възраженията на длъжника по каузалната сделка /в този смисъл решение №
194/01.02.2018 г. по т. д. № 84/2017 г. на ВКС, ІІ ТО/ .
В процесния случай, като
ценна книга записът на заповед има обезпечителна функция по отношение на
вземанията на ищеца по въведеното с отговора на исковата молба каузално
правоотношение между него и „П.В.“ ООД
с основание договор за финансов лизинг.
По този договор авалистът - ответник в настоящото
производство Ц.Т.Б., не е страна. Поради
което и както вече беше посочено в практиката на ВКС е застъпено трайното
становище по приложението на уреденото в чл. 483-485 от ТЗ менителнично поръчителство /авал/ и неговия самостоятелен
и неакцесорен характер спрямо главното задължение,
което обезпечава. Затова и авалистът Ц.Б. не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да
противопостави издателят на записа на заповед - абсолютни възражения за
недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно формата/ и
лични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между приносителя и
издателя. Противопоставянето на лични възражения от авалиста,
основани на каузалното правоотношение между приносителя и издателя, е допустимо
само ако авалистът също е страна по каузалното
правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил
злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение
с издателя, каквито доводи и данни по делото в разглеждания в настоящото
производство случаи липсват. По изложените съображения, възражението на
ответницата във връзка с погасяването по давност на вземанията на ищеца
по каузалното правоотношение, е непротивопоставимо на
приносителя на менителничния ефект – ищец в
настоящото производство, с оглед конкретиката на
разглеждания казус, поради което и съдът не дължи обсъждането му и произнасяне
по същество. Затова, безпредметно се явява установяването по делото на точния
момент на прекратяване на процесния договор за лизинг – дали това в станало на 06.06.2010 г. /както твърди ответницата/, или на 06.06.2011 г. /както заявява ищецът./
Следователно, на преценка в настоящото производство
подлежат единствено обстоятелствата, дали записът на заповед съдържа
реквизитите по чл. 535 от ГПК, и дали същият е предявен за плащане като условие
вземането по него да стане изискуемо, доколкото процесната
ценна книга е с падеж на предявяване, платима без протест /в този смисъл
решение № 47/09.05.2017 г. по т. д. № 50182/2016 г. на ВКС, ІV ТО/ . Съставът на СГС намира, че
от събраните доказателствата се установява наличието и на двете така посочени
предпоставки.
От данните по делото е видно, че издаденият на 17.08.2007
г. запис на заповед № 20603 е платим на предявяване - чл. 486, ал. 1, т. 1 от ТЗ, като е определен и срок на предявяването за плащане „до 61 месеца от
издаването“. Налице е валиден и редовен от външна страна запис на заповед,
чийто падеж е на предявяване, платим без протест, поради което предявяването за
плащане на издателя е не само предпоставка за поставяне на длъжника в забава,
но и условие за настъпване изискуемостта на вземането. От събраните по делото
доказателства е доказано редовното предявяване на ценната книга чрез нотариално
удостоверяване на връчването на поканата, с което вземането е станало
изискуемо. Така от представените в производството два броя нотариални покани и
направените във връзка с тях удостоверявания от нотариуса се установява, че процесният
запис на заповед е предявен за плащане лично на ответницата Ц.Т.Б. на
27.09.2013 г., а на издателя „П.В.“ ООД е предявен по реда на чл. 50, ал. 4 от ГПК на 26.09.2013 г. като изрично е удостоверено, че упълномощен от нотариуса връчител след многократни посещения на адреса на
дружеството не е получил достъп до канцеларията му и не е намерил лице, което е
съгласно да получи поканата.
По изложените съображения съставът на СГС намира, че
предявеният от „Уникредит лизинг“ ЕАД установителен
иск за признаване за установено по отношение на Ц.Т.Б. като авалист
съществуването на вземане за сумата 7 829,23
евро, представляваща частично неплатено парично
задължение по запис на заповед № 20603/17.08.2007 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 19.11.2013 г. до окончателното й изплащане, е
основателен и като такъв следва да бъде уважен. Така, поради
несъвпадение на изводите на двете инстанции, постановеното решение следва да
бъде отменено.
По отношение на разноските:
При този изход
на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски пред двете съдебни инстанции има само
ищецът /въззивник/. Поради което първоинстанционното съдебно решение следва да
бъде отменено и в частта, с която „Уникредит лизинг“ ЕАД
е осъдено да заплати на Ц.Т.Б. сумата от 1 189,38 лева – разноски по
делото. Ищецът своевременно е претендирал пред СРС присъждането на сторените от
него разноски в исковото производство в общ размер на сумата от 2 588,51
лева, от която 1 095 лева – депозити за експертизи, 306,25 лева – държавна
такса, и 1 187,26 лева – заплатено адвокатско възнаграждение с включен ДДС,
като по делото са представени доказателства за реалното извършване на така
посочените разноски. Съдът следва да
се произнесе и по разноските в заповедното производство, които се дължат на
ищеца в размер на сумата от 973,75 лева.
Пред настоящата съдебна
инстанция на въззивника се следват претендираните от него и
сторени разноски в общ размер на сумата от 1 493,51 лева, от която 306,25 лева
– заплатена държавна такса за въззивно обжалване, и 1 187,26 лева –
заплатено адвокатско възнаграждение с включен ДДС.
Предвид
своевременно наведеното от процесуалния представител на въззиваемата страна възражение
за прекомерност на претендираното от „Уникредит
лизинг“ ЕАД адвокатско възнаграждение съставът на СГС намира, че същото се
явява неоснователно, доколкото претендираното от ищеца и за двете съдебни
инстанции адвокатско възнаграждение е съответно на минималното такова, уредено в Наредба №1/2004 г., при съобразяване начисления върху
последното ДДС.
Воден
от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение
№ 472627 от 17.08.2018 г., постановено по гр. д. № 65970/2014 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 123-ти състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 417, т. 10
от ГПК, че Ц.Т.Б., с ЕГН **********, с адрес ***, като авалист
дължи на „Уникредит
лизинг“ ЕАД, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 7 829,23
евро,
представляваща частично неплатено парично задължение по запис на
заповед № 20603/17.08.2007 г. /целият за сумата от 16 058,14 евро/, ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение /19.11.2013 г./ до окончателното ѝ
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
от 28.04.2014 г., по ч. гр.
д. № 47833/2013 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 123-ти състав.
ОСЪЖДА Ц.Т.Б., с ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Уникредит лизинг“ ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 2 588,51 лева – разноски в исковото производство, сумата от 973,75 лева – разноски в заповедното производство, както и на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата от 1 493,51 лева – разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.