Р Е Ш Е
Н И Е
№ ……
град
София, …..04.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Гражданско отделение, II-г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи
февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с-я СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя
гр.д. № 4298/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 538617/19.11.2018
г., постановено по гр. д. № 74162/2017 г. на СРС, II ГО, 68
състав, са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу А.И.В. установителни искове
с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2214,16 лв.,
представляваща стойността на доставена неплатена топлинна енергия и извършено дялово
разпределение в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********,
представляващ апартамент № 55 с аб. № 008160, за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 23.06.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 490,24 лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата за периода 15.09.2014 г. – 09.06.2017 г., за които суми
по гр. д. № 40921/2017 г. на СРС, II ГО, 68 състав
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.07.2017 г.
С решението си съдът е разпределил и разноските в заповедното и исковото
производство. Решението е постановено при участие на „Т.С.”ЕООД – трето лице-помагач
на страната на ищеца.
Недоволен от
постановеното решение ответникът е подал въззивна жалба срещу него от 07.12.2018
г., в която са изложени твърдения за неправилност и незаконосъобразност на
решението. Посочва, че заповедта за изпълнение по гр.д. № 40921/2017 г. на СРС,
II ГО, 68 състав
била издадена за вземания на заявителя за периода от 2013 г. до 2015 г.
Длъжникът подал в срок възражение срещу заповедта, в което били обективирани:
възражение за погасяване по давност на част от претенциите на заявителя за
периода до 23.06.2014 г., признание за дължимост на сумите за топлинна енергия
и дялово разпределение за ½ част от имота за периода 01.05.2014 г. –
30.04.2015 г. в общ размер от 1398,62 лв., както и оспорване на останалата част
от вземанията. Заявителят предявил установителен иск единствено за вземанията
си за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., поради което заповедта за
изпълнение, в частта за погасените по давност вземания, за които не е бил
предявен установителен иск, следвало да бъде обезсилена. С обжалваното решение
претенцията по установителния иск била уважена изцяло, поради което решението също
следвало да бъде обезсилено като недопустимо, в частта, с която е призната за
установена дължимостта на вземания, по отношение на които било налице признание
на от страна на длъжника. По отношение на оспорената част от вземането искът
бил допустим, но неоснователен, тъй като липсвали доказателства за наличие на
облигационно правоотношение между страните, следователно в тази част решението
следвало да бъде отменено като неправилно. Претендира разноски за всички
инстанции.
От страна на
ищеца и на третото лице-помагач не са подадени отговори на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
С разпореждане от 02.04.2019 г.
съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е
констатирал, че не са заявени доказателствени искания от страните във
въззивната инстанция.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта и по
наличието на противоречие с императивните правни норми - в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по
делото решение е валидно.
Въз въззивната жалба са наведени
доводи за частична недопустимост на обжалваното решение, съответно въззивният
съд дължи произнасяне по въпроса за допустимостта на обжалваното решение в тази
част.
Районният съд е приел, че исковете
са допустими, тъй като имали за предмет единствено част от оспорените от
длъжника с възражението по чл. 414 ГПК вземания, но не и такава част от
вземанията, по отношение на които е било обективирано признание в посоченото
възражение. По отношение на предявеното от ответника възражение за изтекла
погасителна давност е приел, че същото е неотносимо, тъй като касаело вземания
за периода до 30.04.2014 г., по отношение на които не бил предявен
установителен иск.
По отношение допустимостта на решението
във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания настоящият състав на
въззивния съд намира следното:
Целта на заповедното производство е
да се провери дали вземането е безспорно и да се осигури по-бързо принудително
изпълнение на задължения, които не се оспорват от длъжника, като единствено за
спорните вземания е необходимо провеждане на исков процес. Предмет на иска по
чл. 422 ГПК е установяване дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта
за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на
което заповедта за изпълнение е издадена, т.е. по принцип следва да има
идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния
иск. Ако заявителят предяви по исков ред вземане, което е в по-малък размер от
това, за което е получил заповед за изпълнение, за непредявената част заповедта
подлежи на обезсилване от заповедния съд, включително и в пропорционалната част
от разноските. В същото време възражението на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК
срещу част от заповедта за изпълнение определя предмета на делото по
установителния иск - само оспореното вземане. Съдът, пред когото е висящо
исковото производство, не е обвързан от констатацията на съда в заповедното
производство, а е длъжен да провери допустимостта на предявения установителен
иск, като при необходимост следва да тълкува изявлението на длъжника в
депозирания формуляр за възражение.
В случая с възражението си от
30.08.2017 г. срещу издадената заповед за изпълнение, включваща сумата от
4428,31 лв., представляваща главница за топлинна енергия и дялово разпределение
за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2015 г. , длъжникът изрично е посочил кои от
вземанията счита за погасени по давност -вземанията за главница с падеж до
23.06.2014 г. /за дължима
топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г., възлизаща общо на
сумата от 1789,77 лв./, както и кои от тях признава - половината от вземанията,
които не са погасени по давност/половината от вземанията за останалия период
01.05.2014 г. – 30.04.2015 г./. Заявителят е предявил по исков ред единствено
част от вземанията си, поради което за останалата непредявена част /01.05.2013
г. – 30.04.2014 г./ заповедта за изпълнение е следвало да бъде обезсилена от
заповедният съд, тъй като не е влязла в сила.
От друга страна искът му е бил
предявен за вземания за топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015
г. в размер от 2214,16 лв., половината от които, както вече беше посочено, са били
безспорни. По тази причина обжалваното решение, с което претенциите са били
уважени изцяло, се
явява частично недопустимо и като такова следва ад бъде обезсилено, в частта
относно вземанията, които са били признати от ответника, а производството по иска
в тази част следва да бъде прекратено.
В останалата обжалвана част решението
е допустимо и правилно и следва да бъде потвърдено.
Относно основателността на исковете
районният съд е приел, че ответникът, като собственик на процесния топлоснабден
имот с аб. № 008160,
което обстоятелство е било отделено като безспорно по делото, който имот се
намира в сграда – етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа, в
която била доставяна топлоенергия, имал качеството потребител на топлинна
енергия за битови нужди и бил задължен да заплаща стойността на потребената
топлинна енергия и такса сградна инсталация на доставчика на енергията. А.В. не
бил направил възражения срещу правилното изчисляване на количеството
топлоенергия, постъпваща в имота му, нито оспорвания по отношение на стойността
на тази енергия в издаваните фактури и изравнителни сметки. По отношение на
наведените от ответника твърдения, че не е ползвател на имота, следва да бъде
посочено, че дори и при доказване на факта на ползване на имота от трето лице,
договорът между
това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по
общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество, но не се предполага с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот - в този смисъл са и разрешенията дадени с
Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017
г. на ОСГК на ВКС.
При този изход
на спора съдът следва да разпредели отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство.
По отношение на „Т.С.“ ЕАД с оглед частичното
обезсилване на първоинстанционното решение и невлизането в сила на заповедта за
изпълнение за част от вземанията, следва да бъде намален и размерът на
присъдените в полза на дружеството разноски - до 20,10 лв. за исковото
производство и до 39,55 лв. за заповедното производство, съответно на
окончателно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Разноски за въззивната инстанция не
следва да се присъждат, по аргумент от разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, доколкото процесуалният
представител на дружеството не е подал отговор на въззивната жалба, не е
представлявал дружеството в откритото съдебно заседание във въззивната
инстанция, а единствено е подал молба делото да се гледа в негово отсъствие.
А.И.В. е
направил общо разноски от 958,18 лв., поради което на основание чл. 78, ал. 4 ГПК следва да му се присъдят разноски в общ размер от 718,64 лв., съответно на
прекратената част от исковете.
Предвид цената на исковете,
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване, съобразно с
ограничението по чл. 280 ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21. 12. 2010 год., ДВ,
бр. 50/2015 год., ДВ, бр. 86/2017 год./.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 538617/19.11.2018
г., постановено по гр. д. № 74162/2017 г. на СРС, II ГО, 68
състав, в частта, с която е признато
за установено, че А.И.В., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:*** Б, сумата от 1107,08 лв., представляваща стойността
на доставена неплатена топлинна енергия и извършено дялово разпределение в топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, представляващ апартамент № 55 с аб. №
008160, за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2015 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 23.06.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 245,12
лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода
15.09.2014 г. – 09.06.2017 г., за които суми по гр. д. № 40921/2017 г. на СРС, II ГО, 68 състав
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.07.2017 г.,
и ПРЕКРАТЯВА като недопустимо
производството по исковете в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 538617/19.11.2018
г., постановено по гр. д. № 74162/2017 г. на СРС, II ГО, 68
състав, в частта, с която е признато
за установено, че А.И.В., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:*** Б, сумата от 1107,08 лв., представляваща стойността
на доставена неплатена топлинна енергия и извършено дялово разпределение в топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, представляващ апартамент № 55 с аб. №
008160, за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2015 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 23.06.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 245,12
лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода
15.09.2014 г. – 09.06.2017 г., за които суми по гр. д. № 40921/2017 г. на СРС, II ГО, 68 състав
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.07.2017 г.
ОСЪЖДА А.И.В. да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 59,65 лв., представляваща разноски в заповедното и
исковото производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД да заплати на А.И.В., на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК, сумата от 718,64 лв. лв., представляваща разноски
в заповедното и исковото производство.
Решението е постановено при
участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК *********като трето лице-помагач
на страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.