Р Е Ш Е Н И Е № 1010
гр.Пловдив, 09.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично заседание на пети
август две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при секретаря Елена
Димова, като разгледа докладваното от съдия Василев гр.дело № 1490/2019г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
на А.И.К., чрез
пълномощника адв.В.И. срещу решение № 2150/31.05.2019г. по гр.д. № 20443/2016г.
по описа на РС Пловдив ХІ граждански състав, с което са отхвърлени предявените от А.И.К., ЕГН **********, срещу „Обединена
млечна компания“ ЕАД с ЕИК **** искове за заплащане на следните суми:
1.
сумата от 4 200 лева, дължима
за периода 01.01.2016г.- 01.01.2017г.- допълнително трудово възнаграждение за
съвместяване на длъжността „****“ с длъжността „****“, изчислен на база 4 часа
на ден в размер на 50 % от основната месечна заплата на длъжността „****“ за
2015 г.; 2.
2.
сумата от 4 200 лева, дължима за периода 01.01.2017 г.- 01.01.2018 г.-
допълнително трудово възнаграждение за съвместяване на длъжността „****“ с
длъжността „****“, изчислен на база 4 часа на ден в размер на 50 % от основната
месечна заплата на длъжността „****“ за 2015 г.;
3.
сумата от 4 200 лева, дължима за периода 01.01.2018 г.- 01.01.2019 г.-
допълнително трудово възнаграждение за съвместяване на длъжността „****“ с
длъжността „****“, изчислен на база 4 часа на ден в размер на 50 % от основната
месечна заплата на длъжността „****“ за 2015 г. ,
ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата
молба – 27.12.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, като
неоснователни.
Решението се обжалва изцяло.
Жалбоподателят А.И.К.
навежда доводи за неправилност и необоснованост
на обжалваното решение. Сочи се, че съдът следва да приема налично вътрешно
съвместителство на работника при същия работодател от обективни данни –
първични документи за изработена продукция, отчети за свършена работа и други,
а така също и от събраните по делото устни доказателства /свидетелски
показания/, както е и в настоящия казус, в които такова вътрешно
съвместителство е доказано със свидетелските показания на разпитаните
свидетели. Освен това в казуса работодателят не е връчил длъжностна
характеристика на работника, което е довело до съвместяване на две работни
места от ищеца. Иска се отмяна обжалваното решение и уважаване на предявените
три иска в цялост. Претендират се разноските по делото.
Подаден е в срок отговор на
въззивната жалба от въззиваемото «Обединена млечна компаниня» ЕАД ****, чрез
адв.Г., в който жалбата се оспорва. Иска се
потвърждаване на решението и присъждане на разноските по делото.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти
граждански състав, след като прецени данните по делото въз основа на доводите
на страните и при дължимата служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния
срок от легитимирани страни, не се дължи държавна такса за въззивно обжалване
по чл.83 ал.1 т.1 от ГПК и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря
на изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е
недопустимо или нищожно при постановяването му не е нарушена императивна
материалноправна норма.
Предявени са обективно съединени
искове от жалбоподателят А.И.К. с правна квалификация чл.128 и чл.259 от КТ.
С обжалваното решение е прието за
доказано, че през процесния период жалбоподателят К.
фактически е изпълнявал трудовите функции и за двете длъжности, за които твърди
в исковата си молба както ****, така и ****, но не в резултат на съгласуваната
воля на двете страни, а по заповед на неговия работодател, което обаче не
създава трудовоправна връзка, почиваща на вътрешно съвместителство, тъй като за
това следва да е налице воля и на двете страни за обвързването им в такъв
договор. РС Пловдив приема, че в трудовото право съществува забрана за
едностранно изменение на ТПО, като КТ въвежда изключение от това правило в
хипотезите на производствена необходимост, престой и непреодолими причини /член
120 от КТ/, като при липсата на тези предпоставки работникът има право да
откаже изпълнението. РС Пловдив приема, че в казуса няма сключен писмено трудов
договор за вътрешно съвместителство, а доколкото трудовият договор се сключва в
писмена форма - чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК установяването му не подлежи на
доказване със свидетели. Сочи се, че изрично предвиденото с чл. 259, ал. 1,
изр. 2 КТ изискване за договаряне на плащането на възнаграждение за вътрешното
съвместителство изключва възможността съдът при условията на чл. 162 ГПК да
определя неговия размер /решение № 238 от
6.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 2021/2003 г., III г. о./. Така направените
правни изводи на съда са правилни и законосъобразни.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателят К., че съдът следва да
приема налично вътрешно съвместителство на работника при същия работодател от
обективни данни – първични документи за изработена продукция, отчети за
свършена работа и други, а така също и от събраните по делото устни
доказателства /свидетелски показания/, както е и в настоящия казус, в които
такова вътрешно съвместителство е доказано със свидетелските показания на
разпитаните свидетели. За плащане на трудово възнаграждение при вътрешно
съвместяване на две длъжности при един работодател чл.259 ал.3 от КТ изисква
писмена форма на споразумението и предвиденото възнаграждение. Практиката на
ВКС е категорична, че се изисква писмено споразумение за това - решение № 263 от
17.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1124/2015 г., IV г. О., са решения № 23/08.02.1990 г. по гр. д. №
839/1989 г. на III гр. отд. на ВКС, № 238/06.03.2006 г. по гр. д. №
2021/2003 г. на III гр. отд. на ВКС, решение № 2126/15.01.2002 г. по гр.
д. № 349/2001 г. на III гр. отд. на ВКС, решение № 2160/30.12.2004 г. по гр.
д. № 3211/2002 г. на III гр. отд. на ВКС. Въззивният съд споделя тази
практика и по причина на това, че дори да се докаже с устни доказателства или
както сочи жалбоподателя с писмени документи, че е налице вътрешно
съвместителство, то остава въпроса как да се оцени дължимото трудово
възнаграждение на работника. КТ в чл.259 ал.1 от КТ изрично сочи, че това
възнаграждение следва да е уговорено между работник и работодател. Нито в КТ,
нито в Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, не е предвидено
как да се изчислява това допълнително трудово възнаграждение, за разлика от
другите допълнителни възнагражения по КТ. Ето защо това е още едно
потвърждение, че законодателят е искал това допълнително трудово възнаграждение
във всеки случай да е уговорено с писмен акт с точно определено по размер
възнаграждение. Невръчването на длъжностна характеристика от работодателя на
работника е нарушение на КТ, което обаче само по себе си с нищо не може да
промени горните правни изводи за недължимост на претендираното допълнително
трудово възнаграждение при липса на неговата писмена уговореност между страните
по това правоотношение. Ето
защо първоинстанционното решение е правилно и законосъобразо и следва да се
потвърди.
Предвид изхода на делото
право на разноски се поражда в полза на страната взела участие в него,
съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от предявената
претенция. Ето защо в полза на въззиваемото
дружество следва да се присъдят разноски на основание чл.78 ал.4 от ГПК за направените разноски
за адвокатско възнаграждение пред въззивния съд в размер на 720 лева.
Неоснователно е възражението за прекомерност на адвокатския хонорар, направено
от жалбоподателят К.. В казуса общата сума на исковите претенции е 12 600
лева, като видно от пълномощното при неразграничаване на защита по предявените
три иска минималния размер на адвокатското възнаграждение се определя от техния
сбор. За трудови дела с определен материален интерес съобразно чл.7 ал.1 т.1 от
Наредба №1 от 9.07.2004г. на ВАС на РБ се прилага методиката на чл.7 ал.2 т.4
от Наредба №1 от 9.07.2004г., като там минималното възнаграждение е 908 лева,
което по-малко от платеното 720 лв. по делото.
Мотивиран така съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 2150/31.05.2019г. по гр.д. № 20443/2016г. по описа на РС Пловдив ХІ
граждански състав.
ОСЪЖДА А.И.К., ЕГН ********** *** да
плати на „Обединена млечна компания“ ЕАД с ЕИК ****, със седалище гр.**** разноските пред въззивната
инстанция в размер на 720 лева за платено адвокатско възнаграждение.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.