РЕШЕНИЕ
№ 316
гр. гр. Хасково, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Даниела Й. Банкова
при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева
като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело №
20245640101310 по описа за 2024 година
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение иск
с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/,
вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр. чл.11 и чл.19 ЗПК и
чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД от Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково,
бул.***************, съдебен адрес: гр.София, бул."Ал.Стамболийски" №
125-2, ет.5, офис 5.3, чрез Еднолично адвокатско дружество „Д.М.", БУЛСТАТ
*********, представлявано от управителя Д.М.М., против „НЕТКРЕДИТ"
ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Изгрев" ул. „Лъчезар Станчев“ (ЛИТЕКС ТАУЪР) № 3, ет. 10,
представлявано от И.Н. Х-С., за прогласяване нищожността на сключен между
страните Договор за потребителски кредит № 202109300236260108 от
30.09.2021г., а в условията на евентуалност, да бъде провъзгласена
нищожността на клаузата на чл. 6 в Договор за предоставяне на потребителски
кредит № 202109300236260108 от 30.09.2021г., сключен между страните,
както и бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 545,20 лева
/след допуснато изменение в размера на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1
ЗЗД в съдебно заседание, проведено на 31.03.2025г./, представляваща
недължимо платени суми по договора за потребителски кредит, ведно със
1
законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на искова молба в
съда - 27.05.2024г. до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че на 30.09.2021г. сключил с ответното дружество
Договор за потребителски кредит № 202109300236260108 от 30.09.2021г. по
силата, на който получил в заем сума в размер на 1600 лева, при размер на
годишната лихва от 40,06%, размер на ГПР - 48,29%, размер на погасителна
вноска – 164 лева, вид на вноската – месечна, брой вноски - 12, размер на
общата сума, която следвало да върне – 1968 лева.
В чл. 41 ал.3 от договора било предвидено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гаранция, по начина и условията,
съгласно Общите условия на договора.
В чл.6 от Договора се предвиждало, че в случай на неизпълнение на
задължението си да предостави гаранция, кредитополучателят дължи
неустойка на кредитора в размер на 1284 лева. Неустойката се заплаща от
кредитополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
Твърди се, че на ищеца е начислена неустойка в общ размер на 1284 лева, тъй
като не представил в срок предвиденото по договора обезпечение и която
неустойка следвало да се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска по
кредита като така общата сума, която следвало да върне възлиза на 3252 лева.
Ищецът счита, че към настоящия договор са приложими разпоредбите
на ЗПК, както и че така уговорената клауза за неустойка в чл. 6 от Договор за
потребителски кредит № 202109300236260108 от 30.09.2021г., съгласно която
кредитополучателя – потребител трябва да заплати неустойка в размер на
1284 лева, е нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на
чл. 11, чл. 19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като
излага съображения в тази насока.
Сочи, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
предл.3 от 33Д е налице именно, когато се нарушава правен принцип - било
той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкурентни
други разпоредби. Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен
заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. В глава
четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26
от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
2
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособносrга, а държавите - членки следва
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл смята, че с клаузата, с която в процесния договор е
уговорено, че заемателят дължи неустойка в общ размер на 1284 лева, в
случай че не предостави в срок по-малък от 24 часа от сключването му,
обезпечение - банкова гаранция, се цели прехвърляне на задължението на
кредитора към потребителя. Въпреки задължението на кредитиращото
дружество да извърши проверка за кредитоспособността на потребителя - това
задължение се вменявало на потребителя, който да осигури обезпечение едва
след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това, дългът му нараства, т.е.
вместо кредиторът да следи за неразумно кредитиране, същият налага
неимоверно голяма неустойка, с която повишавал риска от изпадането на
кредитополучателя в неплатежоспособност.
Отделно счита, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили
вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка,
която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. С процесната клауза за неустойка
в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите
от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но
именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от
ЗПК. Счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва
е недопустимо. Отбелязва, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислявал неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Смята, че от горното е изводимо, че нито една от страните не е имала
реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват
правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Счита,
че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение, същият е могъл да
отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне
3
на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали
възможността исканото обезпечение да се предостави и ,,неустойката да не се
дължи, то счита, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона,
а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на задължението да се предостави обезпечение, не са
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а
напротив договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
С уговорената неустойка се целяло да се заобиколи предвидения
максимален размер на Годишен процент на разходите /ГПР/ - чл. 19, ап. 4 от
ЗПК. Това вземане формално е посочено като обезщетение за неизпълнение
само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и
така същият да остане под установената граница от 50%. Действително обаче
същото отговаря на всички критерии, посочени в пар. 1, т. 1 от ЗПК. То
представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит,
известен е на кредитора и следва да се заплати от потребителя. Това се
потвърждава и от С.я погасителен план, от който било видно, че разходът за
неустойка е включен и дължим още с подписването на договора. Очевидно е,
че договарянето на този разход като неустойка имал единствено за цел
увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия
размер, поради което на основание чл.21 от ЗПК тази клауза била
недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури
обезпечение в срок по-малко от 24 часа не можела да обоснове обратния
извод. Срокът бил твърде кратък и житейски логично било да се предположи,
че потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени,
съответно не могат да осигурят поръчител с големи трудови доходи. Освен
това следвало да се има предвид, че в ЗПК е предвидено изрично задължение
на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето
на потребителя на заемната сума кредиторът е счел, че заемателят отговаря на
критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на
допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В случай, че
кредиторът действително е искал такова да му бъде осигурено, следвало е да
се изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната
практика.
Видно от процесния договор било също така, че възнаградителната
лихва е в размер на 368 лв., а неустойката за неизпълнение на акцесорно
задължение по договора е в размер на 1284 лв, с което реалният ГПР по
договора ставал над 100%. Цитира Решение по дело С-714/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
4
Софийски районен относно договорите за потребителски кредити, съгласно
което „посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер", „... член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент наразходите, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница".
Сочи също, че така уговорената неустойка излиза извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД е нищожна. Същата противоречяла на закона и добрите нрави,
като излиза извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна
свобода. Нарушават се основни принципи за справедливост и добросъвестност
в отношенията между потребител и кредитор. Съгласно т.3 от Тълкувателно
решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. на OCTК преценката за нищожност следва
да се извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти
и обстоятелства при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора
вреди от неизпълнението. Процесната неустойка била предвидена за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за
същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно и от
размера й, същата е в размер на 186% от предоставения заем, без да става ясно
изобщо какви вреди обезщетявала, след като кредиторът сам бил оценил
кредитоспособността на длъжника и бил одобрил отпускането на кредита
преди да му е предоставено обезпечението. От изложеното категорично
следвало, че с договарянето на тази неустойка заемодателят цели единствено
да се обогати.
Счита, че тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй
5
като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че
тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Смятам, че
са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 от 33Д, поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от 33Д, поради
нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП,
поради неравноправност. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1
ЗЗП при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. В чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е
установено, че при забава на потребителят кредиторът има право само на
лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. С оглед на изложеното било налице заобикаляне на ЗПК, поради
което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата била нищожна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът следвало да съдържа
годишния процент на разходите и общата сума, дължима по кредита.
Съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и
непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне
ограниченията на ЗПК следвало да се тълкува, като цялостно неизпълнение на
задължението по чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което е основание за
недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК.
Предвид това, счита договорът за потребителски кредит за
недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, ВР. чл. 22, ВР. с чл.11, чл. 19 3ПК.
Счита също така клаузата на чл.6 от Договор за потребителски кредит №
202109300236260108/30.09.2021г. за нищожна, като неравноправна по смисъла
на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща разпоредбите на чл.10, ал.2, чл.10а, ал.4,
чл.19, ал.1 и 4 ЗПК
Твърди също така, че без основание е заплатена сума, извън главницата
по договора за потребителски кредит, поради което претендира сумата от
545,20 лева /след изменение на иска в съдебно заседание/, представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит №
202109300236260108 от 30.09.2021г.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да
бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит №
202109300236260108 от 30.09.2021г., сключен между страните, а при
условията на евентуалност да бъде провъзгласена нищожността на клаузата
на чл. 6 в Договор за предоставяне на потребителски кредит №
202109300236260108 от 30.09.2021г., сключен между страните, както и да
6
бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 545,20 лева / след
допуснато увеличение на размера на иска в съдебно засадание от 31.03.2025г./,
представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски
кредит № 202109300236260108 от 30.09.2021г., ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда –
27.05.2024г. до окончателното й изплащане. Претендира направените в
производството разноски.
Ответникът счита предявените искове за допустими, но неоснователни.
Не оспорва, че на 30.09.2021г. между страните по делото е сключен на
Договор за кредит № 202109300236260108 по силата, на който ищеца –
кредитополучател е предоставен заем в размер на 1600 лева, но оспорва
твърденията за нищожност на договора и на клаузата на чл. 6 от същия на
посочените в исковата молба основания. Поддържа, че ГПР по кредита се
изчислявал по формула съгласно приложение № 1 и при неговото изчисляване
не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, което било в унисон с
предписанията на чл. 19, пар. 1 и пар. 2 от Директива 2008/48/ЕО.
Разбирането, че в ГПР не се включвали сумите, дължими от потребителя за
неспазване на задълженията му по договора (в случая неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение) се
потвърждавало и от факта, че съгласно чл. 19, пар. 3 Директива 2008/48/ЕО
изчисляването на годишния процент на разходите се основавало на базовото
допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че
кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване
наусловията и сроковете, предвидени в договора за кредит. От това следвало,
че посредством предвидената клауза за неустойка не се заобикаляла
посочената от ищеца законова разпоредба, а с нея кредитополучателят се
мотивирал да предостави обезпечение, ако не в предвидения в общите условия
срок, то поне в най-кратък времеви период, за да избегне начисляването на
неустойката. Следвало да бъде съобразено, че без договарянето на неустойка
кредиторът не би могъл да подтикне кредитополучателя да предостави
обезпечение по кредитното правоотношение, особено след като вече заемната
сума е получена от потребителя. Така обезпечителната функция на
неустойката произтичала от стимулиращия й ефект за длъжника, който, за да
не претърпи неблагоприятните последици от плащането на неустойка, щял
положи максимални усилия да изпълни точно задължението.
По изложените съображения моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски като представя списък по чл.80 ГПК. Възразява за
7
прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно
изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между страните е възникнало облигационно
отношение по Договор за потребителски кредит № 202109300236260108 от
30.09.2021г., сключен между тях по силата, на който на ищеца, като
кредотополучател е предоставена заемна сума в размер на 1600 лева.
Установява се от приложения Договор за потребителски кредит №
202109300236260108 от 30.09.2021г., че заемната сума е представена при
следните условия: ГЛП - 40,06%, ГПР - 48,29%, срок за погасяване: 12
месеца, вид на вноската – месечна, размер на вноската - 164 лева. Ищецът се е
задължил, при условията и сроковете в този договор, да върне предоставения
кредит, както и да заплати уговорената лихва и другите разходи по кредита.
Съгласно условията на договора и в частност чл. 4, ал.3 от Договора,
вземането на кредитора трябва да бъде обезпечено с гаранция, съгласно
реда и условията, предвидени в Общите условия по договора - Банковата
гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция.
Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова
институция трябва да бъде предоставена до края на следващия ден от
сключването на договора и трябва да бъде за сума в размер на 1968 лева, със
срок на валидност до 02.10.2022 г.
Съгласно чл. 6 от Договора, в случай, че кредитополучателя не
представи на кредитора уговореното обезпечение - гаранция по кредита по чл.
4, ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството
неустойка в размер на 1284 лева.
Неустойката се начислява на месец, считано от изтичане на срока по
чл. 4, ал. 3 от Договора. Ако срокът, за който се начислява неустойката е по –
кратък от срока между две погасителни вноски, неустойката се начислява на
ден и е в размер на 1/30 от месечната неустойка. Неустойката се дължи само за
периоди, в които кредита е бил без осигурена гаранция. В този смисъл, ако
кредитополучателя осигури надлежна гаранция по кредита, макар и след
изтичането на срока по чл. 4, ал. 3, неустойката спира да се начислява. Ако
действието на гаранцията бъде прекратено, независимо по какви причини,
8
считано от деня, в който действието на гаранцията е било прекратено,
неустойката отново се начислява. Начислената неустойка се заплаща заедно
със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения
погасителен план. Видно от разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от Договора е, че в
срок до края на следващия ден от сключване на настоящия договор,
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по
кредита съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора.
На последно място, страните се договорили в чл. 13, ал. 2 от Договора,
че вземанията на кредитора за лихви, обезщетения, главница, неустойки и
други дължими плащания се запазват и след прекратяване на действието на
договора.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца,
съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение съдът
приема като обективно и компетентно изготвено. Същото не бе оспорено от
страните. От заключението се установява, че общата сума, която ищецът е
заплатил на ответното дружество по процесния Договор за потребителски
кредит е 2145 лв., с която са погасени 1600 лева за главница; 241,23 лв. за
договорна лихва и 303,97 лева – неустойка, т.е. общо платените суми извън
тези за главница са общо 545,20 лева. От заключението на вещото лице се
установява и че размерът на ГПР, при тези условия с включването на
неустойката, възлиза на 335,81 %.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът
направи следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение
искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11 и чл.19 ЗПК и
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, които са процесуално допустими.
Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни,
като съображенията за това са следните:
Безспорно установено по делото е, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение въз основа на сключен между тях договор за
потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в ЗПК. Няма
спор между страните, че ответникът представлява финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което го определя като кредитор по смисъла на чл.9
ЗПК. Безспорно е и обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл. 9, ал.3 ЗПК.
9
Не се спори, че във връзка с процесния договор на ищеца е бил
предоставен кредит в размер на 1600 лева, който той е получил при
посочените в него и описани по-горе условия, както и че съгласно условията
на договора вземането на кредитора е трябвало да бъде обезпечено с
гаранция, съгласно реда и условията, предвидени в Общите условия по
договора - банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова
финансова институция и че съгласно чл. 6 от договора, в случай, че
кредитополучателя не представи на кредитора уговореното обезпечение в
установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия
по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 1284 лева.
Спорно по делото е нищожна ли е клаузата на чл. 6 от Договора за
плащането от страна на ищеца на неустойка.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите
нрави на неустойка, се съдържат в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойката, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този
смисъл Решение № 107/25.06.2010г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о. /. От
друга страна, съгласно разпоредбата на чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна е
тази клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на негови
задължения да заплати необосновано високо обезщетение за неустойка, като
съгласно чл.145, ал.1 от ЗЗП, неравноправността се преценява към момента
на сключването на договора при вземане предвид видът на стоката и услугата-
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване,
както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който
зависи, а според чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договора са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Определената изцяло от
кредитора методика за изчисляване на неустойката в размер, многократно
завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от
забавата вреди, е в разрез с принципа на добросъвестност и води до наличие
на клаузи, създаващи значително неравновесие между правата и задълженията
на кредитора и потребителя на кредита, като последния е задължен да заплати
необосновано висока неустойка.
10
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на
кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в срок до
края на следващия ден от подписване на договора, а именно да представи
банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция, като при
неизпълнение е предвидено в чл. 6 от Договора да се заплати неустойка във
фиксиран размер от 1284 лева.
Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на
договорно задължение за представяне на гаранция, съдът намира, че
противоречи на чл.21, ал.1 ЗПК. Съгласно чл.21, ал. ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Уговорената в Договора
неустойка е в размер близък до сумата на отпуснатия кредит, като по този
начин безспорно е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е
налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния
случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата
на чл..26, ал.1 вр. ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил
правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за неустойка при наличие на предпоставките на чл. 4, ал. 3 от
11
договора.
Съдът счита, че нищожността на горепосочената клауза от процесния
договор, води до недействителност и на самата сделка сключена между
страните. Изхождайки от предмета на договора за потребителски кредит и
страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа
извън рамките на своята професионална компетентност и финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. За да бъде даден отговор на въпроса
дали процесния договор е изцяло нищожен, поради противоречие със закона,
следва да се имат предвид разпоредбите на Глава VI от ЗПК
"Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни
клаузи", сред които е и чл. 22, съгласно който когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1 –9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т.9 и 10 на чл.11
от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР в приложение № 1 начин.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът санкционира с
недействителност на договора- чл. 22 от ЗПК.
Според разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В §
1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за "Обща сума, дължима от
потребителя" и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита на потребителя.
В процесния договор липсва конкретизация относно начина, по който
е формиран посочения само цифрово ГПР, което води до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
12
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин / чл.
10, ал.1 от ЗПК/. В общата сума, посочена в договора като подлежаща на
връщане освен това, не е включено и допълнителното плащане за неустойка.
Съгласно условията на договора, при неизпълнение на задължението да
представи обезпечение на кредита в срок, кредитополучателя дължи
неустойка на кредитора. Съдът намира, че сумата за неустойка несъмнено
следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне
на кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК. В този случай обаче, с
включването на неустойката към ГПР от 48,92%, какъвто се сочи, че е ГПР по
договора, действителният такъв би нараснал многократно над допустимата
стойност, която е пет пъти размера на законната лихва за просрочени
задължения в лева. В този смисъл, обстоятелствата относно включените в ГПР
компоненти следва да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да
може потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при така
определените условия за връщането на заетата сума. С оглед това, съдът
намира, че при сключването на процесния договор и чрез предвиждане на
неустойката, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не
съответстват на действително уговорените такива, налице е неяснота при
определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл. 22 ЗПК/.
Следва да се посочи и че тъй като договорът за потребителски кредит
по своето правно естество представлява възмездна правна сделка, годишният
процент на разходите изразява насрещната парична престация, която
кредитополучателят е длъжен да осъществи. Тази престация включва общите
разходи по кредита – лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, съобразно легалната
дефиниция по чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно, годишният процент на
разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата
на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на
кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството - от какъв вид и
стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. В задължителната
за националните юрисдикции практика на СЕС по приложението на чл. 4, § 2,
във вр.с чл.6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори се разяснява
последователно, че в този случай договорът не може да продължи да се
изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение
13
на естеството на основния предмет на договора. Освен това, националното
законодателство - чл. 22 ЗПК, във вр. с чл.11, т.10 ЗПК и чл.147, ал.1 ЗЗП
предписват, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва
да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. А предвидената от
законодателя санкция за неяснота относно начина на формиране на стойността
на ГПР е че договорът за потребителски кредит се счита нищожен. (Така и в
Решение № 1369/27.05.2024 година на ВКС по т. д. № 333/2024 година, II т. о.
и др.) В разглеждания казус няма съмнение, че се касае за договор, сключен с
потребител и финансовата институция-кредитор дължи спазване на
посочените изисквания, в това число за изясняване в текста на С.я договор на
структурата на ГПР и то по начин, разбираем за средния кредитополучател.
Действително, съгласно разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД,
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези- нищожната клауза на
процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена
по право от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски
кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР,
тъй като той е въведен като изрично изискване в чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК.
Поради това, в настоящия случай не е приложима нормата на чл.26,
ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза от договора обуславя
недействителността на целия договор.
Поради гореизложените съображения съдът приема, че сключения
между страните Договор за потребителски кредит № 202109300236260108 от
30.09.2021г., следва да бъде прогласен за нищожен, на основание чл. 26, ал.1
пр.1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, т.9 и 10 и чл.19, ал.4 ЗПК.
С оглед всичко изложеното дотук, съдът намира, че предявеният главен
иск е основателен и като такъв, същият следва да бъде уважен. Предвид
уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално
предявения такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното
процесуално условие за разглеждането му.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД следва да се посочи, че
за да бъде уважен, в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване,
съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка
причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
14
осъществено имущественото разместване.
В случая, от заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищецът е заплатил на ответника извън сумата за главница,
сумата от общо 524,20 лева. Предвид съображенията, изложени по- горе,
плащането на тази сума е осъществено по договор, който се явява
недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в случая възлиза на 1600
лева за главница, респ. разликата между платената от нея сума по договора и
чистата стойност на кредита, възлизаща в случая на 524,20 лева се явява
платена без основание, доколкото липсва такова за получаването й от
ответника.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се
присъди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда - 27.05.2024 г. до окончателното й изплащане.
По разноските:
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на същия следва да се присъдят
такива в размер общо 380,08 лева. От тях 180,08 лева са разноски за платена
държавна такса /заплатена съгласно преводно нареждане от 14.06.2024г./, а 200
лева - за възнаграждение за вещо лице /заплатено от ищеца с преводно
нареждане от 09.12.2024г., респективно – определено такова на вещото лице с
протоколно определение по делето/.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. По отношение на размера на
хонорара, който следва да се определи в полза на адвоката, съдът намира
следното:
Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на
15
вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки
са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване,
отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно
т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член
101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по - горе принципни съображения и като взе
предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адвоката, процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, настоящия съдебен състав намира,
че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./,
следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер общо на
400 лв. по двата иска. Към тази сума следва да се прибави и 80 лв. ДДС по
аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според
настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при
договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2
ЗА, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от
минималното адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се
споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г.
на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка
Йонкова; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022
г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова; Определение №
16
266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик
съдията Костадинка Недкова; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч.
т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков и доколкото в
случая упълномощения от страната адвокат безспорно е регистриран по ДДС,
то върху определения от съда размер на адвокатското възнаграждение е
добавен ДДС.
В тази връзка, съдът не споделя направеното възражението на ответното
дружество за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй
като такъв не е договарян по размера си, а се определя от съда.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, Договор за потребителски кредит №
202109300236260108 от 30.09.2021г., сключен между ищеца Е. С. М. и
ответника „НЕТКРЕДИТ" ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Изгрев" ул. „Лъчезар Станчев“ (ЛИТЕКС ТАУЪР)
№ 3, ет. 10, представлявано от И.Н. Х-С., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, , вр.
чл.22, вр. чл.11 ал.1,т.9, т.10 и чл.19 ал.4 ЗПК
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, „НЕТКРЕДИТ" ООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Изгрев"
ул. „Лъчезар Станчев“ (ЛИТЕКС ТАУЪР) № 3, ет. 10, представлявано от И.Н.
Х-С., ДА ЗАПЛАТИ на Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково,
бул.***************, сумата от 545,20 лева, представляваща недължимо
платена сума Договор за потребителски кредит № 202109300236260108 от
30.09.2021г.,сключен между страните, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.05.2024 г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ" ООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н „Изгрев" ул. „Лъчезар Станчев“
(ЛИТЕКС ТАУЪР) № 3, ет. 10, представлявано от И.Н. Х-С., да заплати на Е.
С. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, бул."Г.С.Раковски" № 26, вх.А,
ет.6, сумата от 380,08 лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ" ООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н „Изгрев" ул. „Лъчезар Станчев“
(ЛИТЕКС ТАУЪР) № 3, ет. 10, представлявано от И.Н. Х-С., да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д.М.", БУЛСТАТ *********,
представлявано от управителя Д.М.М., на основание чл. 38, ал. 1 вр. ал. 2 от
17
ЗАдв. сумата от 480 лева с вкл.ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от получаване на
съобщението с въззивна жалба пред Окръжен съд - Хасково.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ Не се чете.
Вярно с оригинала.
Секретар: С.А.
18