Р Е Ш Е Н И Е
№ 377
Гр. Перник, 21.12.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданска колегия, II-ри съдебен
състав, в публичното съдебно заседание, проведено на двадесет и първи ноември
две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ:МЕТОДИ ВЕЛИЧКОВ
Мл. съдия ИВЕТА ИВАНОВА
при секретаря Златка Стоянова, като
разгледа докладваното от младши съдия Иванова в. гр. дело № 558 по описа на съда за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 527 от 08.06.2017 г., постановено по гр. дело № 1209/2017
г. по описа на Пернишкия районен съд, Гражданска колегия, VII-ми
състав, са отхвърлени предявените от М. В. Л. срещу М. С. В. кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата
от 14 416,79 лв., представляваща присъдено в полза на ищеца и получено по банкова
сметка на ответницата без правно основание обезщетение за вреди от претърпяна трудова
злополука и на сумата от 12 000 лв., представляваща законна мораторна
лихва върху главницата за периода от 20.06.2012 г. до 10.03.2017 г., ведно със
законната лихва върху двете суми, считано от датата на предявяване на исковите
претенции – 10.03.2017 г. до окончателното им изплащане. На основание чл. 78,
ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати в полза на ответницата сумата от 1000 лв.,
представляваща разноски в първоинстанционното
производство за адвокатско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна
жалба с вх. №
3791/27.06.2017 г., подадена от ищеца М. В. Л., с изложени доводи за неправилност на оспорения
съдебен акт. Конкретно се посочва като погрешен извода на първата инстанция за доказаност на твърденията на ответницата относно начина на
изразходване на процесните суми. Въззивникът
счита за безспорно установено по делото, че св. Г. е получила от ответницата В. сумата от 1000 лв. за заплащане на адвокатски хонорар
за организиране на защитата му, месеци преди постъпването на процесните суми по сметката на В. Намира, че неправилно първоинстанционният съд е кредитирал показанията на
свидетелите Г. и С. С., тъй като последните са родители на ответната страна,
а с това се явяват заинтересовани от изхода на делото. Поддържа, че в
разказаното от тях се наблюдава съществено несъответствие по отношение на
обстоятелството каква сума е била предадена на св. Г. Счита, че показанията им
не следва да бъдат ценени и на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК – като
процесуално недопустими. Посочва, че претендираните
суми представляват присъдено лично на него обезщетение за претърпява трудова
злополука, а не съпружеска имуществена общност, поради което ответницата не е
техен собственик и няма право да се разпорежда с тях. Изяснява, че същата не е
и упълномощена за това от страна на ищеца, поради което оспорва извода на
първата инстанция в този смисъл. Намира, че В. е получила парите по недоразумение. С тези
съображения въззивникът отправя искане за отмяна на
решението, заявявайки, че поддържа изцяло депозираната искова молба.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от ответницата М. С. В., чрез пълномощника си адв.
Г. Б., с който оспорва
същата като неоснователна, навеждайки твърдение, че наред с това е и бланкетна. Конкретно се посочва, че св. Г. е майка на въззивника,
поради което и спрямо нейните показания е приложима разпоредбата на чл. 172 ГПК.
Поддържа, че по отношение на разказаното от свидетелите С. не намира приложение забраната по чл. 164, ал. 1, т.
3 ГПК, доколкото по делото не съществува спор за размера на сумата и нейния
произход, а за начина, по който е получена от ответницата, съответно за какво е
изразходена. Изяснява, че по нареждане и със знанието на ищеца процесните парични средства са преведени по сметката на въззиваемата. Твърди се, че същата няма пълномощно и не се
е разпоредила с парите. Заявява се, че последните са изразходени за покриване
предимно и само на нуждите на ищеца, а малка част от тях и за издръжка на
семейството му – съпругата и детето му. Посочва се, че в тежест на жалбоподателя е да установи неправомерното получаване на тези
пари, което той не е сторил. С тези доводи се отправя искане въззивната жалба
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение като правилно, допустимо и законосъобразно да бъде потвърдено.
Претендират се разноски за въззивното производство.
В заседанието пред настоящата инстанция въззивникът
М. Л. – лично и
назначеният му процесуален представител поддържат депозираната жалба по съображенията,
изложени в същата. Жалбоподателят отново изразява
становище за недопустимост на свидетелските показания, дадени от родителите на
ответната страна. Посочва, че всички адвокатски хонорари във връзка със
защитата му са заплащани от неговата майка. Намира, че заплащането на големи
парични суми следва да се установява единствено с документи. Изяснява, че процесната такава е получена от въззиваемата
месеци след фактическата й раздяла с жалбоподателя.
Счита, че разходи от каквото й да било естество също се доказват с платежни
документи. С тези съображения отправя искане за отмяна на обжалваното решение и
уважаване на предявените искове. Въззиваемата М. В., редовно
призована, не се явява и не изпраща представител. В писмена молба от 17.11.2017
г. чрез пълномощника си заявява, че поддържа подадения отговор като подчертава,
че въззивникът не е установил при условията на пълно
и главно доказване неправомерното получаване на паричните средства и
изразходването им не по негово нареждане, а събраните по делото доказателства
опровергават твърденията във въззивната жалба.
Пернишкият окръжен съд, Гражданска колегия, в настоящия въззивен съдебен състав, след като обсъди доводите,
изложени във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, в съответствие с правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес – ищеца, в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта му – само в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен в проверката си до релевираните
в жалбата основания за неправилност. Съдът служебно може да провери и
спазването на приложими към спора императивни материалноправни
норми, дори когато тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване,
в който смисъл са задължителните разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.
дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяването му не е допуснато нарушение
на императивна материалноправна норма, поради което
съдът дължи произнасяне по наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност.
Производството пред първоинстанционния
съд е образувано по предявени (след допуснато изменение по реда на чл. 214, ал.
1 ГПК) от М. В. Л.
срещу М. С. В.
кумулативно
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата
от 14 416,79 лв., представляваща присъдено в полза на ищеца и получено по банкова
сметка на ответницата без правно основание обезщетение за вреди от претърпяна трудова
злополука и на сумата от 12 000 лв., представляваща законна мораторна
лихва върху главницата за периода от 20.06.2012 г. до 10.03.2017 г., ведно със
законната лихва върху двете суми, считано от датата на предявяване на исковите
претенции – 10.03.2017 г. до окончателното им изплащане. В исковата молба и
уточненията към същата се излагат твърдения, че в полза на ищеца и срещу трето
за процеса лице – „Козмос Текстил“ ЕООД е издаден изпълнителен
лист, по силата на който дружеството е осъдено да заплати на М. Л.
сумата от 10 800 лв., представляваща обезщетение за вреди от трудова
злополука, ведно със законната лихва върху същата от 12.01.2009 г. до
окончателното й изплащане. Изяснява се, че двамата с ответницата М. В. са
били в брачно правоотношение, прекратено през месец юни ***
г. след развод. Заявява се, че считано от месец януари 2012 г. ищецът е
задържан под стража, а впоследствие осъден и към настоящия момент изтърпява
ефективно наказание „Лишаване от свобода“. Твърди се, че без знанието и
разрешението му и при липсата на упълномощаване от негова страна за това, ответницата
е получила по личната си сметка сумите по изпълнителния лист в претендирания размер. Изяснява се, че в случая се дължи и
лихва за забава от деня на получаване на процесната
сума – 20.06.2012 г. до предявяване на исковите претенции.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
писмен отговор ответницата М. С. В.
оспорва
предявените искове като недопустими и неоснователни. Признава, че посредством
два банкови превода, осъществени от ЧСИ И. М.-К.,
съответно на 11.06.2012 г. и на 20.06.2012 г. по нейната банкова сметка в „Юробанк България“ АД са постъпили суми в общ размер от
14 416,79 лв., представляващи плащане по изпълнително дело .
№ 113/2012
г., по което ищецът е взискател. Изяснява, че тези
преводи са направени по изричното разпореждане на М. Л.,
въз основа на което и пълномощникът му е образувал изпълнителното дело и е
посочил номерът на сметката на В. Поддържа се, че през този период двамата с
ищеца са били съпрузи, като от брака си имат родено дете. Твърди се, че през ***
г. Л. е бил задържан под стража и именно ответницата е продължила
да се грижи за *** им син, като междувременно ползвала
отпуск поради бременност и раждане. Заявява се, че получените по сметката й
суми са изразходени преимуществено за нуждите на ищеца, свързани със заплащане
на адвокатски възнаграждения за защита срещу повдигнатите му обвинения, както и
за издръжка на семейството, за което в периода от 16.01.2012 г. до месец май
2014 г. ищецът не е полагал никакви грижи. Твърди, че по негово искане
ответницата е предавала парични средства на майка му именно за адвокатски
хонорари. Изяснява, че често е посещавала Л. в арестните
помещения и му е носела различни вещи и храна. Посочва, че всички описани
плащания са направени от процесните пари, тъй като
семейството им не разполагало с други средства.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел за неоснователни
твърденията на ищеца относно отсъствието на причина сумите, представляващи
обезщетение за претърпяна от него трудова злополука, да бъдат преведени по
сметка на ответницата. Констатирал е, че пред съдебните изпълнители не е
възможно извършването на действия без надлежно упълномощаване, но дори
хипотетично да се приеме, че в случая процесните суми
са превеждани по сметка на ответницата без пълномощно за това, претенциите
следва да бъдат насочени към органа на принудителното изпълнение, а не спрямо М. В.
Съдът е установил, че процесната сума не подлежи на
връщане, доколкото последната е изразходена по време на брака между страните за
поемане разходите на семейството – издръжка на съпругата и детето, закупуване
на храна и вещи за нуждите на ищеца, включително за заплащане на адвокатско
възнаграждение във връзка с неговата защита. С тези съображения първата инстанция
е отхвърлила изцяло предявените искови претенции.
С оглед твърденията, наведени в исковата молба и
уточненията към същата, настоящият въззивен състав
намира, че правната квалификация на предявения кондикционен
осъдителен иск за главница е по чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД – връщане на парични средства, получени без правно основание за това. Както
вече беше изяснено, ищецът М. Л.
заявява, че процесната сума представлява присъдено
лично на него обезщетение за вреди от претърпяна трудова злополука, както и, че
същата е преведена без знанието и разрешението му по сметка на ответницата.
Пояснява, че той не е получил никаква част от сумите по процесния
изпълнителен лист. От изложеното следва, че в случая се касае за предявен иск с
твърдения, че парични суми, по право следващи се на ищеца, са получени от
ответната страна чрез безкасов превод (по личната й сметка) при първоначална
липса на основание, което да обосновава това.
Така определената от въззивния
съд конкретна правна квалификация чрез цифровото отразяване на точното предложение
по чл. 55 ЗЗД не води до промяна във вече разпределената от първата инстанция
доказателствена тежест между страните по делото, което прави допустимо
изясняването й от настоящия състав с крайния си съдебен акт.
Съществуването в полза на ищеца на процесните вземания е обусловено от доказването на положителния
правопораждащ юридически факт от състава на чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД – получаване от ответницата на процесната сума,
лично притежание на ищеца, чрез осъществен банков превод.
При установяване на това обстоятелство,
процесуално задължение на ответницата е да докаже съществуването на основание
да получи, съответно да задържи тези парични средства. Ето защо, въззивният съд не споделя разбирането на въззиваемата, изложено в депозирания писмен отговор на
въззивната жалба, според което ищецът не е доказал неправомерното получаване на
сумата, съответно изразходването й не по негово нареждане. Както вече беше
изяснено, страната, която твърди неоснователното обогатяване на друго лице за
нейна сметка, трябва да установи положителния факт на соченото имуществено
разместване, като при успешно доказване на това обстоятелство, тежестта да докаже
наличието на основание, ако такова се твърди, е на насрещната страна, в който смисъл са задължителните
за съда разяснения, дадени в Постановление на Пленума на ВС № 1 от 28.V.1979 г.
Под правно основание съгласно института на
неоснователното обогатяване следва да се разбира конкретен факт от обективната
действителност, с който законът свързва пораждането, изменението или
прекратяването на гражданскоправни отношения и
изпълнение на включените в съдържанието им правни задължения, като именно този
юридически факт обосновава извършеното между конкретните субекти разместване на
имуществени блага.
Между страните не се спори, че в полза на ищеца
М. В. Л. е
издаден изпълнителен лист от 09.02.2012 г. по описа на Софийския районен съд, с
който трето за процеса лице – „Козмос Текстил“ ЕООД е
осъдено да му заплати сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, претърпяна на
12.01.2009 г., сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди, ведно със законната лихва и сторените по делото разноски. Не е спорно и
обстоятелството, че за събиране на тези суми е образувано изпълнително дело №
113/2012 г. по описа на ЧСИ И. М.-К. с рег. № *** и с район на действие
Софийски градски съд, което се потвърждава и от приетото като писмено
доказателство пред първата инстанция заверено копие от справка за движението по
сметка на ответницата М. В. в
„Юробанк България“ АД и от служебна справка в интернет-страницата на Камарата на ЧСИ (относно рег. № и район на действие на ЧСИ М.-К.).
В отговора на исковата молба ответницата
признава, че е получила по личната си банкова сметка в „Юробанк
България“ АД сума в общ размер от 14 416,79 лв., от които: 14 156,91
лв. на 11.06.2012 г., а останалите 259,88 лв. на 20.06.2012 г. чрез превод,
осъществен от частния съдебен изпълнител по процесното
изпълнително дело. Не оспорва и факта, че взискател
по същото с длъжник „Козмос
Текстил“ ЕООД е именно ищецът М.Л. Този извод следва и
от представената по делото справка, проследяваща движението по банковата сметка
на М. В. през периода от
14.02.2012 г. до 20.06.2012 г.
По делото не се спори, че през 2012 г. между
страните е съществувало брачно правоотношение, прекратено чрез развод през
пролетта на 2014 г.
При така достигнатите фактически изводи, въззивният състав намира, че е установена първата и основна
предпоставка, обуславяща възникването на процесните
вземания – наличието на действително имуществено разместване – преведена по сметка
на ответницата парична сума в претендирания размер,
представляваща присъдено в полза на ищеца обезщетение за вреди от претърпяна от
него трудова злополука и събрана в хода на индивидуално принудително
изпълнение.
Както обосновано се посочва във въззивната жалба,
в случая се касае за парични средства, лично притежание на ищеца, а не за съвместна
съпружеска имуществена общност, предвид неприлагане
на презумпцията по чл. 21, ал. 1 СК по отношение на вземанията
с оглед установения произход на средствата, изключващ съвместното им притежание
от страните, каквото всъщност не се твърди и от ответницата.
Касае се за доказано опосредено
– чрез частния съдебен изпълнител и по банкова сметка, получаване на процесната сума, предмет на иска за главница.
При така осъщественото доказване на правопораждащия вземанията на
ищеца факт, въззивният съд констатира, че ответницата
М. В. е провела, при условията
на пълно и главно доказване, съгласно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, съществуването
на правно основание за получаване, но само на една част от паричните средства,
което обуславя частичната основателност на предявената искова претенция по чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Както вече беше изяснено, в депозирания писмен
отговор ответницата твърди, че е получила сумата в общ размер от 14 416,79 лв.
чрез банкови преводи на личната си сметка, по изричното разпореждане на ищеца М.
Л., в
качеството му на взискател по образуваното
изпълнително дело. Действително, както е посочил в мотивите си първоинстанционният съд, извършването на действия пред съд
и съдебни изпълнители от чуждо име и за чужда сметка е допустимо при надлежно
упълномощаване за това, който извод съответства на разпоредбите на чл. 32 – чл.
36 ГПК, приложими във всички граждански съдопроизводства, в частност в
изпълнителния процес. В разпоредбата на чл. 426, ал. 1 ГПК е предвидено и, че
изпълнителният процес започва по молба на заинтересованата страна. В настоящия
случай обаче, въпреки разпределената й доказателствена тежест, ответницата М. В. не
е установила чрез конкретни доказателства наведеното основание за постъпване на
средствата именно по нейната банкова сметка – нарочно нареждане на ищеца. Не са
представени никакви доказателствени източници, от които да се направи извод, че
в процесното изпълнително производство по изричната
воля на взискателя – М. Л.
е посочено
постъпващите в хода на последното суми да бъдат превеждани на ответницата.
Следователно, тя не е доказала соченото основание за получаване на процесната сума – знанието и разрешението на ищеца. Този
извод не се разколебава от показанията на св. Г. С.,
нито от приетото като писмено доказателство по делото заверено копие от
Постановление на прокурор от Районна прокуратура – гр. Перник от 18.01.2017 г.
за отказ да се образува досъдебно производство. На
първо място, свидетелката изразява своя спомен, че превеждането на парите е
станало по нареждане на ищеца, което обаче не е израз на факт – твърдяното волеизявление на Л., който непосредствено и
лично е възприела, а и не се подкрепя от данни, внесени процеса, които по
несъмнен начин да свидетелстват за такава воля на правоимащия.
От друга страна, актът на прокурора, представляващ отказ по реда на чл. 213,
ал. 1 НПК не се ползва с обвързваща съда доказателствена сила в гражданския процес,
но и видно от съдържанието му, в същия са анализирани обясненията на страните
по настоящото дело. Следва отново да се подчертае, че предмет на доказване са
посочените от последните факти – получаване на процесната
сума и твърдяното от ответната страна основание за
това. В случая обаче едно от тези основания – знанието, нареждането на ищеца,
не се доказва.
Настоящият съдебен състав намира за установено съществуването
на другото заявено от ответницата основание, обосноваващо обаче получаването,
съответно задържането само на една част от процесната
сума.
Между страните не се спори, че ищецът М. Л. е
задържан първоначално в арест – Перник към ОСИН – гр. Перник, считано от 18.01.2012
г. с повдигнато обвинение за тежко
умишлено престъпление, а след осъждането му е приведен в Затвора – ***
на ***, където изтърпява ефективно наказание „Лишаване от
свобода“. Този извод се подкрепя и от данните, съдържащи се в приетото като
писмено доказателство пред първата инстанция Удостоверение с рег. № *** от РС „Изпълнение на
наказанията“ – гр. Перник.
Както вече беше посочено, в депозирания по реда
на чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор, М. В.
твърди, че преведената по сметката й сума, представляваща присъдено в полза на
ищеца обезщетение, е изразходена преимуществено за негови нужди, а в останалата
част за семейството им като цяло.
От приетите по делото Удостоверение от РС
„Изпълнение на наказанията“ – гр. Перник и Справка от ГД „Изпълнение на
наказанията“, Затвор – *** се изяснява, че по време на престоя на ищеца в
ареста, последният е посещаван от ответницата, тогава негова съпруга, двадесет
и девет пъти, както и, че по време на тези посещения същата му е донасяла
различни вещи за лична употреба, включително и пари.
Пред първата инстанция са събрани гласни
доказателства чрез показанията на св. Е. Г. – майка на ищеца и св. Г. и С. С. –
родители на ответницата. В обжалваното решение правилно е подчертано, че
разказаното от всеки от тях следва да се цени по реда на чл. 172 ГПК – с оглед
всички други данни по делото.
Свидетелката Г. отрича да е получавала нещо от процесната сума, представляваща присъдено в полза на сина й
обезщетение за претърпяна от него трудова злополука. Признава, че от
ответницата са й предадени на ръка пари в размер на сумата от 1000 лв., но в
началото от неговия арест – през месец януари 2012 г., с които е заплатила
първата вноска за адвокатски хонорар. Посочва, че В. е получавала обезщетение
за майчинство от месец март 2011 г. до 2013 г., чието изплащане по време на
задържането на Л. в ареста е било спряно, а впоследствие сумата била преведена
по сметката на В. в общ размер.
Свидетелката С. разказва за знанието си, че част
от процесната сума, преведена по сметка на дъщеря й,
последната е предала на св. Г. за заплащане на разходите по делата на ищеца.
Свидетелства, че В. често посещавала М. Л. в ареста, носела му различни неща,
за които предполага, че е купувала с описаните пари. Изяснява, че през този
период дъщеря й е получавала единствено обезщетение за майчинство и не е имала
други доходи. Обяснява също, че като нейни родители тя и св. С. също
непрекъснато са й помагали с парични суми. Разказва, че св. Г. и съпруга й
лично са дошли в дома им към края на 2013 г. или на 2014 г. във връзка с тези
пари, когато са заявили, че сумите са изразходени за адвокатска защита. Свидетелства,
че М. и дъщеря им са имали и семейна фирма.
Свидетелят С. твърди, че дъщеря му е отишла да
вземе пари от ареста, докато съпругът й бил там, но след като са я потърсили по
телефона. Изяснява, че по това време същата е имала доходи единствено от
обезщетението за майчинство. Категоричен е, че е посещавала ищеца в ареста и му
е носела различни вещи. Посочва, че родителите му са ги посетили в дома им, за
да искат от М. още пари от процесните, която вече веднъж им предоставила съответната парична
сума. Разказва, че по времето, в което М. бил задържан, лично със съпругата си
са помагали финансово на своята дъщеря.
В хода на първоинстанционното
производство са приети като писмени доказателства и заверени копия от
Учредителен акт на „***“ ЕООД и справка от Търговския регистър относно това
дружество с вписани едноличен собственик на капитала – въззивникът
М. Л. и управител, считано от 02.03.2010 г. – въззиваемата М. В.
(към този момент – Л.).
При така установените фактически изводи, въззивният съд намира, че ответницата не е провела успешно
доказване на твърдяното обстоятелство, че в голямата
си част процесните суми са изразходени за нуждите на
ищеца, което да обосновава неоснователността на претенцията му за реституция на
даденото.
В отговора на исковата молба са изложени
твърдения, че на няколко пъти въззиваемата В. е
предоставила различни суми от процесната такава на св. Е. Г. – веднъж 1000 лв., след това 2000
лв., а при едно от предаванията 6000 лв. за осигуряване на адвокатската защита
на Л. по воденото срещу него наказателно производство. Твърди се също, че друга
част е изразходена за закупуване на храна и различни вещи, необходими за
престоя му в ареста.
Липсват обаче доказателствени източници, от които
по несъмнен начин да се установи предаването на твърдените
парични средства и преди всичко връзката между сочените разходи и процесната сума, т. е., че същите са посрещнати именно с
парите, получени като преводи през месец юни 2012 г. Не е представено
доказателство, което да свидетелства кога във времето М. В. всъщност е
изтеглила тези пари от сметката си и е изразходила част от същите в интерес на въззивника. Свидетелските показания в тази насока са
противоречиви и лишени от достатъчна конкретизация, доколкото св. Г. въобще
отрича да е получава от парите, а св. С. изясняват, че знаят за предаване на
част от тях именно на св. Г., но показанията им не са еднопосочни относно начина
на получаване на парите от дъщеря им и касателно
размера на конкретно предадената сума, като не се уточнява и кога във времето е
осъществено това. Дори обаче да се приеме, че някакви суми са предавани по
твърдения начин, то отсъстват доказателства, че те са именно от парите,
преведени от частния съдебен изпълнител.
По делото не са ангажирани и доказателства,
които да установяват сключвани ли са съответните договори за осигуряване на адвокатска
защита на въззивника, към кой момент и какви суми са
заплащани, които да свидетелстват за времето на твърдяното
от ответницата предаване на парични средства.
Действително, от Удостоверението,
издадено от РСИН – гр. Перник се установява, че по време на престоя на Л. в
ареста, В. му е донасяла различни вещи, храна и пари, но отново отсъства
доказателство в подкрепа на извод, че същите са заплатени със средствата,
получени от преведените по банковата й сметка суми, събрани в хода на
изпълнителното производство. В същото време по делото са налице данни,
свидетелстващи, че ответницата е получавала парично обезщетение за майчинство и
финансова помощ от родителите си. От приетите пред първата инстанция писмени
доказателства – Учредителен акт и справка от Търговския регистър следва, че към
релевантния период въззиваемата е била и управител на
дружество с едноличен собственик на капитала въззивника,
като за семейната фирма разказва в показанията си и св. С.
В обжалваното решение първоинстанционният
съд е приел, че към момента на получаване на сумите страните са имали валиден
граждански брак, поради което е достигнал до извод, че тези пари са
предоставени за поемане разходите на семейството, включително за нуждите на
ищеца, в частност за заплащане на адвокатското възнаграждение, дължимо за
неговата защита.
Съществуването на брачно
правоотношение, поначало изграждащо се на основата на взаимно уважение, общи
грижи за семейството и разбирателство, между страните към момента на получаване
на сумите действително е от естество да обоснове наличието на правно основание за
това. Необходимо е обаче да бъде установено, че тези средства са изразходени по
време на брака и то за непосредствените нужди на семейството.
Настоящата въззивна
инстанция не споделя изцяло разбирането на първоинстанционния
съд, предвид отсъствието на проведено от страна на ответницата пълно и главно
доказване за реализирани разходи по защитата на ищеца, същевременно за
погасяването им и на тези във връзка с престоя му в ареста, именно с процесната сума.
Въззивният съд намира, че по
делото се доказва наличието на основание за получаване само на една част от
сумата, предвид дължимата от въззивника издръжка за непълнолетния
му син в периода непосредствено след задържането му през месец януари 2012 г.
до месец март 2014 г.
Задължението за издържане на детето до
навършване на пълнолетие възниква за всеки от родителите с факта на раждането и
съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2 СК, същите дължат такава независимо
дали са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си.
Конкретният размер на издръжката се определя от нуждите на детето и
възможностите на родителите, които я дължат – арг.
чл. 142, ал. 1 СК, като нормативно определеният мимален
размер съгласно чл. 142, ал. 2 СК се равнява на една четвърт
от размера на минималната работа заплата.
По делото не се спори, че ищецът и ответницата
имат родено от брака си дете – непълнолетният А. Л., роден на ***, който факт
се установява и от приетото като писмено доказателство (в заверено копие) пред първата
инстанция удостоверение за раждане. Въззивникът не
оспорва, че от момента на неговото задържане за сина им се грижи въззиваемата В., което обстоятелство следва и от показанията
на тримата свидетели.
За да докаже твърдението си, че е изплащал
издръжка за своето дете, в хода на първоинстанционното
производство ищецът е представил заверени копия от три броя приходни касови
ордери от месец май 2014 г., в които е отразено, че св. Е. Г. е броила на ответницата
М. В. парични суми с пояснението, че представляват издръжка за непълнолетния А.
Л. Същите са приети като писмени доказателства по делото без да са оспорени от
ответната страна. В последните обаче е вписано, че сумите са издръжка за период
от месец април 2014 г. до месец март 2029 г. За периода от задържането му през месец
януари 2012 г. до месец март 2014 г. обаче ищецът не е ангажирал никакви
доказателства, с които да опровергае твърдението на ответницата, че част от процесната сума е изразходена и за издръжка на
непълнолетното им дете, тъй като Л. не е полагал грижи за него.
Предвид изложеното, въззивният
съд намира, че за посочения период въззивникът дължи
такава издръжка и за размера на същата е налице доказано основание за получаване,
респ. задържане на процесната сума от въззиваемата, преведена именно в рамките на този времеви
отрязък – през месец юни 2012 г.
Конкретният размер на издръжката, на основание
чл. 162 ГПК, следва да бъде определен в съответствие с разпоредбата на чл. 142,
ал. 2 СК и Постановления на МС с № № 180/30.06.2011
г. 300/10.11.2011 г., 250/11.10.2012 г. и 249/31.10.2013 г. (всички, определящи
размера на минималната работна заплата за съответната част от релевантния
период) в минималния размер, предвид малката възраст на детето и отсъствието на
представени доказателства, които да обусловят по-висока стойност. Следователно,
за разглеждания период дължимата и неплатена от въззивника
издръжка за малолетното му дете възлиза на сумата от 2035 лв. Със същата следва
да бъде намален размерът на подлежащата на връщане от ответницата, тъй като за сумата
от 2035 лв. е налице правно основание за получаването, респ. задържането й –
издръжката, дължима за непълнолетното дете на страните от неговия баща –
ищецът.
Всичко изложено дотук обосновава извод за
частична основателност на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – за сумата от 12 381,79 лв., формирана
като разлика между получената, преведена по банковата й сметка, от ответницата
М. В. сума от 14 416,79 лв. и сумата от 2035 лв., последната като
неподлежаща на реституция.
Възникването на акцесорното
вземане за законна мораторна лихва, предмет на иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е обусловено, както от съществуването на
главното парично притезание, така и от изпадането на
длъжника в забава. При вземане за връщане на получено без правно основание, за да бъде в забава длъжникът, е
необходима покана по реда на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, тъй като в този случай няма
определен ден за изпълнение на задължението. За отправяне на такава от страна
на ищеца преди предявяване на процесната претенция
няма нито твърдения, нито доказателства. Ето защо, следва да се приеме, че
ответницата не е поставена в забава и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на лихва за периода от 20.06.2012 г. до 10.03.2017 г. се явява неоснователен.
Върху уважената част от главницата се дължи
единствено законна мораторна лихва, считано от датата
на предявяване на иска – 10.03.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
Поради частично съвпадане на крайните правни
изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е
отхвърлен за сумата от 12 381,79 лв. и вместо това ответницата М. В. да
бъде осъдена да заплати на ищеца М. Л. тази сума, ведно със законната лихва
върху същата от датата на предявяване на иска – 10.03.2017 г. до окончателното й
изплащане. В останалата част – в която този иск е отхвърлен за сумата над 12
381,79 лв. до пълния претендиран размер от 14 416,79
лв. или за сумата от 2035 лв., както и изцяло е отхвърлен искът по чл. 86, ал.
1 ГПК (макар и по различни съображения) решението като правилно следва да бъде
потвърдено.
По
разноските:
При този изход на правния спор – частична
основателност на предявените искове, право на разноски пред първата инстанция имат
и двете страни, съразмерно на уважената, съответно отхвърлената част от
исковите претенции. Доколкото ищецът М. В. Л. на основание чл. 83, ал. 2 ГПК е
освободен от заплащането на такси и разноски в производството, на същия не
следва да бъдат присъждани такива. На основание чл. 78, ал. 6, вр. ал. 1 ГПК ответната страна М. В. следва да бъде осъдена
да заплати по сметка на Пернишкия районен съд сумата от 495,27 лв.,
представляваща държавна такса, дължима за разглеждане на делото, определена
върху уважената част на предявените искове, а разликата по пълния дължим размер
следва да остане за сметка на съда. Ответницата е направила искане за
присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение. Извършването им е реално
доказано, предвид приложените на л. 21 от гр. дело № 01259/2017 г. по описа на ПРС
пълномощно за учредена в полза на адв. Г. Б.
представителна власт спрямо ответницата В. и договор за правна защита и
съдействие от 20.04.2017 г., както и с
оглед действително осъщественото представителство пред първата инстанция.
Същевременно в договора изрично е отразено, че уговореното адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 1000 лв. е платено веднага и изцяло, поради
което в тази част договорът има характера на разписка, удостоверяваща
плащането, в който смисъл са и разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.2013 г., постановено по тълк.
дело № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. При съобразяване с размера на отхвърлената част
от исковите претенции следва, че в полза на ответницата трябва да се присъди
сумата от 531,29 лв. Следователно, решението следва да бъде отменено в частта,
в която ищецът М. Л. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е осъден да заплати на
ответницата М. В. сумата над 531,29 лв. до сумата от 1000 лв. или сумата от
468,71 лв. – разноски пред първата инстанция.
Предвид
изхода на правния спор – частична основателност на подадената въззивна жалба, право на разноски пред въззивната инстанция
имат и двете страни, съразмерно на уважената, съответно отхвърлената част от
исковите претенции.
Доколкото въззивникът М.
В. Л. на основание чл. 83, ал. 2 ГПК е освободен от заплащането на държавна
такса във въззивното производство, то на същия не се
следват разноски. Пред въззивната инстанция жалбоподателят
е представляван от адв. Т. Ш., назначена за негов
процесуален представител с определение на въззивния
съд от 27.10.2017 г., на основание чл. 95, ал. 4, вр.
ал. 1 ГПК и констатирано наличие на предпоставките по чл. 23, ал. 3 ЗПрП. По арг. от чл. 78, ал. 7, вр. ал. 3 ГПК в настоящото производство не следва да се
присъжда адвокатско възнаграждение за последната съразмерно на уважената част
от исковите претенции, предвид липсата на доказателства за конкретно
определения му размер и реалното му изплащане от НБПрП.
На основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 6, вр. ал. 1 ГПК въззиваемата М. В.
следва да бъде осъдена да заплати по сметка на Пернишкия окръжен съд сумата от 247,64
лв., представляваща държавна
такса, дължима за въззивното обжалване, определена
върху уважената част от исковите претенции, а разликата до пълния дължим размер
следва да остане за сметка на съда. На основание чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемата В. следва
да бъдат присъдени сторените от нея разноски съразмерно на отхвърлената част от
исковете. Същата е релевирала искане за присъждане на
сумата от 1000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция. Извършването им е реално доказано,
с оглед приложените на л. 19 от в. гр. дело № 443/2017 г. по описа на ПОС
пълномощно за учредена в полза на адв. Г. Б.
представителна власт спрямо въззиваемата и договор за
правна защита и съдействие от 10.07.2017 г., както и действително осъщественото
представителство чрез депозиране на отговор на въззивната жалба и молба от
17.11.2017 г. Въззивният съд намира, че така
уговореното възнаграждение е под минималните размери, определени съгласно чл.
9, ал. 1, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4, вр. чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1/09.07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, поради което възражението на процесуалния представил на въззивника по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. чл. 36 ЗА за неговата
прекомерност се явява неоснователно. Следователно, на въззиваемата,
съразмерно на отхвърлената част от исковете, следва да бъде присъдена сума в
размер от 531,29 лв., която да бъде възложена в тежест на въззивника.
По арг. от чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК и с оглед цената на предявените искове, решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването на препис на страните, с
касационна жалба пред Върховния касационен съд.
Така мотивиран и на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Пернишкият окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 527 от
08.06.2017 г., постановено по гр. дело № 1209/2017 г. по описа на Пернишкия
районен съд, Гражданска колегия, VII-ми състав в ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният
от М. В. Л. срещу М. С. В. осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 12 381,79 лв.,
представляваща присъдено в полза на ищеца и получено по банкова сметка на
ответницата без правно основание обезщетение за вреди от претърпяна трудова
злополука, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
предявяване на иска – 10.03.2017 г. до окончателното й изплащане, както и в ЧАСТТА, в която М. В. Л., на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, е осъден да заплати на М. С. В. сумата над 531,29 лв. до присъдения
размер от 1000 лв. или сумата от 468,71 лв., представляваща сторени разноски в първоинстанционното производство за адвокатско
възнаграждение, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М. С. В., с ЕГН: ***, с
адрес: *** да заплати на М. В. Л., с ЕГН: ***, понастоящем в Затвора – ***, по
иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
сумата от 12 381,79 лв., представляваща присъдено в полза на ищеца и получено
по банкова сметка на ответницата без правно основание обезщетение за вреди от претърпяна
трудова злополука, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
предявяване на иска – 10.03.2017 г. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
Решението
в останалата му част.
ОСЪЖДА М. С. В., с ЕГН: ***, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 6, вр. ал. 1
ГПК, да заплати по сметка на Пернишкия районен съд сумата от 495,27 лв.,
представляваща държавна такса, дължима за разглеждане на делото, определена
върху уважената част от предявените искове, както и на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 6, вр. ал. 1 ГПК
по сметка на Пернишкия окръжен съд сумата от 247,64 лв., представляваща
държавна такса, дължима за въззивното обжалване,
определена върху уважената част от предявените искове.
ОСЪЖДА М. В. Л., с ЕГН: ***,
понастоящем в Затвора – ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78,
ал. 3 ГПК, да заплати на М. С. В., с ЕГН: ***, с адрес: ***, сумата от 531,29
лв., представляваща сторени разноски пред въззивната инстанция за адвокатско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от предявените искове.
РЕШЕНИЕТО
подлежи
на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването на препис на страните,
с касационна жалба пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.