№ 419
гр. София , 07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на двадесет и осми май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
като разгледа докладваното от Теодора Кръстева Въззивно търговско дело №
20211001000322 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 от ГПК.
Образувано е по въззивни жалби от Г. В. В. ЕГН ********** и Д. А. В.
ЕГН **********, срещу решение № 11/30.10.2020 г. по т. д. № 9/ 2020 г. по
описа на Окръжен съд – Монтана с което е признато за установено на
основание чл. 422 ГПК по отношение на „Юлпласт“ ООД, ЕИК ********* и
въззивниците, че дължат на „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* при
условията на солидарност на основание договор за банков продукт „Бизнес
револвираща линия- плюс“ № Д0685 от 14.11.2007 г., изменен с анекси от
19.06.2009 г., 30.06.2010 г., 12.20.2011 г. и 23.08.2016г. сумата от 50 00 лв.
главница, ведно със законната лихва от 30.11.2018 г., както и сумата от 162
лв. нотариални такси, за които е издадена на 03.12.2018 г. заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 818/ 2018 г. по описа на РС - Берковица.
Въззивниците твърдят, че решенето е неправилно и молят да бъде
отменено.
Поддържат, че сключените към договора анекс № 2, № 3 и № 4 са
нищожни, тъй като с тях се натрупвала лихва върху лихва в противоречие с
1
чл. 294 ТЗ.
Противопоставят се на изложените от съда мотиви, че разпоредбите на
чл. 16, във вр. с чл. 21, ал. 2, вр. с чл. 23 от Закона за потребителските
кредити са неприложими в конкретната хипотеза, с доводите че това е в
противоречие със съдебната практика.
Навеждат, че исковете са погасени по давност, предвид изтичането на
тригодишен срок от настъпване на изискуемостта на претендираните суми,
съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Въззиваемият „Юробанк България“ АД оспорва жалбата и моли
решението да бъде потвърдено.
Въззиваемият „Юлпласт“ ООД не изразява становище.
Въззивната жалба е подадена срещу подлежащо на инстанционен
контрол решение, в установения от закона срок, от легитимирана да обжалва
страна, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Решението е валидно и допустимо.
За да постанови атакувания съдебен акт, първоинстанционният съд е
изложил съображения за установено от фактическа, които САС напълно
споделя и към които препраща, съгласно дадената му за това възможност по
чл. 272 ГПК. По правилността на решението, съдът е обвързан от наведените
с жалбата възражения, а те са неоснователни.
Съдът, като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото,
намира за установено следното:
Не се спори по делото, а и от доказателствата се установява, че на
14.11.2007 г. банката е сключила с „Юлпласт“ ООД договор за револвиращ
кредит, продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“, изменен с анекси от
19.06.2009 г., 30.06.2010 г., 12.10.2011 г. и 23.08.2016 г., въз основа на който
кредитополучателят е усвоил 69 160, 04 лв., главница.
Предмет на анексите е предоговаряне на остатъчния дълг по договора,
2
като всички дължими към датата на сключване на анексите плащания, са
натрупани към редовната и усвоена главница от кредитополучателя, за
сметка на облекчено погасяване на кредита, включващо гратисен период за
погасяване на главницата, по – малък размер на вноската, формиран само от
лихви или част от тях, както и по – дълъг срок на погасяване.
С анекс № 3 от 12.10.2011 г. Г. В. В. и Д. А. В. са встъпили в дълга на
кредитополучателя „Юлпласт“ ООД, съгласявайки се да бъдат съдлъжници
по договора с банката.
Мотивирайки се с трайно просрочие на дължимите месечни вноски към
21.08.2018 г. с уведомления, връчени чрез нотариус с рег. № 589 на НК на
31.08.2019 г., банката е обявила предсрочната изискуемост на вземанията по
договора.
Според приетата по делото ССЕ и отчитайки извършените от
кредитополучателя плащания, към 20.04.2018 г. дължимата главница по
договора възлиза на сумата от 61 354,66 лв. След тази дата, вещото лице е
констатирало, че няма движение по договора.
Ответниците не твърдят, да са извършили плащания, неотчетени от
банката. Твърдят, че сключените анекси са утежнили положението на
кредитополучателя и същите са нищожни, поради противоречието им с чл.
286 и чл. 294 ТЗ, във вр. с чл. 16, чл. 21 и чл. 23 ЗПК.
Уговорката за прибавяне към размера на редовната главница на
просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна
лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД /в т.см.
решение № 66 от 22.07.2019 г. по т. д. № 1504/ 2018 г. на ВКС, ТО/ и
забраната за прилагането му /освен по реда на наредбите на Българската
народна банка/ има за цел да предотврати безконтролното нарастване на
дълга. Това правило обаче е само в общата хипотеза, когато
кредитополучателя е физическо лице. Съгласно чл. 294, ал. 1 ТЗ, между
търговци, анатоцизъм е допустим, след като начисляването на лихва върху
лихва е уговорено. Такава е и настоящата хипотеза. Договора е сключен с
търговеца „Юлпласт“ ООД и преоформянето на дълга, чрез натрупване към
главницата на непогасени лихви е изрично заложено в анексите към него.
3
Встъпването на въззивниците в дълга на дружеството по реда на чл. 101 ЗЗД,
не променя страната кредитополучател и постигнатите между нея и банката
условия по договора, поради което и неоснователно е възражението за
противоречие със закона.
Неправилно е поддържаното от ответниците разбиране, че
регламентираната в ЗЗП и ЗПК защита на потребителите, има място по
делото. Трайно в съдебната практика /решение № 38/23.06.2017 г. по т. д. №
2754/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 84/20.07.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г.
на ВКС, І т. о./, както и в задължителната такава на СЕС решения по дела №
С-419/2011, № С-110/2014 г., № С-348/2014 г. и определение по дело № С-
74/2015 г. на СЕС, се приема, че физическо лице – съдлъжник по договор за
банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е
търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на
неравноправност на клаузи в договора за кредит, само ако действа за цели
извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Ако обаче
обезпечаващото физическото лице има тесни професионални /функционални/
връзки с дружеството – главен длъжник, като например неговото управление
или мажоритарно участие в същото, то не може да се приеме, че
обезпечението е дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност
или професия, в който случай физическото лице няма качеството на
потребител и не може да се ползва от защитните разпоредби на
потребителското право. Такъв е и настоящия случай. Г.В. е управител и
съдружник в дружеството, а Д.В. е съдружник. Затова и извършеното
встъпване в дълг не може да се приеме за извършено за цели извън рамките
на тяхната търговска или професионална дейност, т. е. те нямат качеството
„потребители“ по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП.
Неоснователно е и възражението за приложение на института на
погасителната давност. Съобразно даденото със съдебната практика
разрешение /в т. см. решение № 38 от 26.03.2019 г. на ВКС по т. д. №
1157/2018 г., II/ уговореното между страните връщане на предоставена в заем
(кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за
периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението
на части. Това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно
решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения
4
относно съдържанието на понятието "периодични плащания" по смисъла
на чл. 111, б. "в" ЗЗД, според което, периодичните плащания са относително
самостоятелни и периодичността е характерна за престациите и на двете
страни по договора. При договорите за кредит, това изискване не е налице,
тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на
уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е
повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни
вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение
на длъжника на части /чл. 66 ЗЗД/. Ето защо, приложима по отношение на
това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от
датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита или от датата на
настъпване на предсрочната изискуемост, а не кратката 3-годишна давност
по чл. 111, б. "в" ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните
погасителни вноски, поради което и за вземанията предмет на иска, давността
не е изтекла.
По изложените съображения, атакуваното решение е правилно и следва
да бъде потвърдено.
При този изход на спора, въззивниците дължат сторените от
въззиваемия разноски пред САС, но такива не се претендират, поради което и
разноски не следва да се присъждат.
Водим от горното, Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
5
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11/30.10.2020 г. по т. д. № 9/ 2020 г. по
описа на Окръжен съд – Монтана.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на
страните, пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280 и сл. ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6