№ 7706
гр. София, 30.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря ЙОАНА П. ПЪРВАНОВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20241110166087 по описа за 2024 година
Предявен е от А. А. А. срещу „Сити Кеш“ ООД осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 548 лева, представляваща
недължимо платена сума по нищожен Договор за паричен заем № 634667 от 15.02.2022г.,
сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата
молба- 06.11.2024г., до окончателно й изплащане.
Ищецът А. А. твърди, че на 15.02.2022г. сключил Договор за паричен заем № 634667
със „Сити кеш“ ООД. В договора било посочено, че сумата по отпуснатия заем била в
размер на 1000 лева. Било уговорено, че договорът за заем ще бъде обезпечен с поне едно от
следните обезпечения- банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията, посочени
в ОУ към договора за заем. В случай, че не било предоставено обезпечение в тридневен срок
от сключване на договора, заемателят дължал неустойка с начин на разсрочено плащане,
посочен в Приложение № 1 към договора. Сочи, че му била начислена неустойка като бил
заплатил по договора сума в общ размер от 1548 лева на 20.06.2022г. Поддържа, че
договорът бил нищожен поради противоречие на закона, както и на основание чл. 10, ал. 1
вр. чл. 22 ЗПК поради неспазена форма. Излага съображения, че договорът бил нищожен и
на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК поради липса на съществен елемент от
неговото съдържание, а именно ГПР. Твърди, че в договора бил посочен грешен размер на
ГПР, а действителният бил такъв над максимално установения праг на ГПР. Излага
съображения, че клаузата, с която в процесния договор било договорено, че се дължи
неустойка в размер на 932,10 лева, била в противоречие с преследваната от директивата цел.
Счита, че било налице заобикаляне на закона. Клаузата била неравноправна и нищожна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП. Поддържа, че в пряко нарушение на императивното
1
правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК ответното дружество не било включило в
ГПР разходите за заплащане на „неустойка“, която представлявала печалба за кредитора,
надбавка към главницата. Сочи, че договорът бил нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 9
вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва
била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Счита, че се дължала само чистата
стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК, поради което недължимо бил заплатил сумата от
548 лева. Искането към съда е да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който е посочено, че
ищецът упражнявал правото си на иск в условията на злоупотреба с право, доколкото бил
подал 4 идентични искови молби в СРС, по които били образувани следните дела:
66087/2024г.; 56808/2024г.; 56810/2024г.; 56806/2024г. Искането към съда е да съедини
горепосочените дела и да постанови едно общо решение по тях. Оспорват договора да е със
съдържанието, посочено в исковата молба. Възразяват, че договорът или клаузи от него били
недействителни, евентуално се позовават на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Излагат съображения, че
договорът за кредит отговорял на изискванията на ЗПК и не нарушавал принципа за
нарушение на добрите нрави. Твърдят, че ищецът бил сключил общо 9 договора с ответното
дружество в периода от 2023г.- 2024г., поради което бил наясно с условията. Сочат, че при
наличие на 9 договора между страните не би могло да е налице липса на индивидуално
договаряне, както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото
потребителят се бил запознал с тях многократно и всеки път имал възможност да не се
задължава с тях. Твърдят, че към исковата молба не били представени никакви доказателства
за плащане на процесните суми. Искането към съда е да отхвърли предявения иск.
Претендират разноски.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното:
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в доказателствена
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните
обстоятелства– извършено плащане на исковата сума в полза на ответника на основание
процесните договорни клаузи.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже: наличие на основание за
получаване на платените от ищеца искови суми, а именно валидно обвързващи страните
договорни клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия заем в размерите на така
извършеното плащане.
В конкретния случай с определението от 28.02.2025г., в което е обективиран проектът
за доклад, обявен за окончателен в проведеното съдебно заседание на 28.04.2025г., съдът е
обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че на 15.02.2022г. е бил
сключен Договор за паричен заем № 634667 между А. А. А. и „Сити кеш“ ООД, по силата на
който е предоставен заем в размер на 1000 лева.
С цитираното определение от 28.02.2025г. съдът е задължил ответника в
едноседмичен срок от получаване на определението да представи извлечение от
2
счетоводството си за всички извършени плащания в това число платежни нареждания за
погасени вноски по кредита, разписки, извадка от счетоводните книги по Договор за
паричен заем № 634667, вкл. да представи заверено копие от Договор за паричен заем №
634667 от 15.02.2022г. и СЕФ, погасителен план и Общи условия към договора. Указано е,
че при неизпълнение, съдът по реда на чл. 161 ГПК може да приеме за доказани фактите и
обстоятелствата, за чието доказване страната е създала пречки.
Въпреки редовното връчване на преписа от определението, ответникът не е изпълнил
вмененото му задължение по реда на чл. 190 ГПК в предоставения от съда срок, нито до
приключване на делото в настоящата инстанция. Поради тази причина и на основание чл.
161 ГПК съдът приема за доказано обстоятелството, че процесният договор има именно
такова съдържание, каквото е посочено от ищеца в исковата молба. Действително, с отговора
на исковата молба ответникът е оспорил обстоятелството, че посоченият от ищеца договор
има съдържанието, описано в исковата молба, същевременно обаче, не сочи какво е
съдържанието на договора, респ. не представя копие от същия. Тоест страната не оспорва
сключването на самия договор за заем с предмет предоставяне в заем на сумата от 1000 лева,
както и предоставянето на същата на ищеца, но не предоставя копие от договора за заем за
установяване на конкретното съдържание на правоотношението, в частност на посочената
от ищеца уговорка за обезпечаване на договора за потребителски кредит и договорените
последици от неизпълнение на задължението на потребителя да предостави исканото
обезпечение.
Предвид създадени от ответника пречки следва да се приложат последиците от чл.
161 ГПК и да се приеме, че в договора за кредит е била уговорена неустойка за
непредоставяне на обезпечение.
Горното обстоятелство кореспондира с приетата и неоспорена ССчЕ, която съдът
кредитира на основание чл. 202 ГПК като пълно и компетентно дадена. От заключението се
установява, че размерът на кредита е 1000 лева, при ГПР в размер от 49,61 %, фиксиран
лихвен процент в размер на 40,05 %, като е договорено обезпечение- поръчител или банкова
гаранция- по избор на кредитополучателя, обща сума за плащане в размер на 1094,39 лева.
Вещото лице е посочило, че размерът на неустойката, дължима при непредоставяне на поне
едно от обезпеченията, посочени в чл. 6 от договора за кредит, е в размер на 453,61 лева. От
заключението се установява, че общата сума, която А. А. А. е платил на „Сити кеш“ ООД по
Договор за паричен заем № 634667 от 15.02.2022г., е в размер на 1548 лева в това число чрез
рефинансиране от 515 лева. По данни от предоставения погасителен план със сумата от 1548
лева са погасени неустойка в размер на 453,61 лева, договорна лихва в размер на 94,39 лева
и главница в размер на 1000 лева. Експертът е уточнил, че предвид размера на всички
дължими суми съгласно Договор за паричен заем № 634667 от 15.02.2022г. в общ размер от
1548 лева, главница в размер на 1000 лева, възнаградителна лихва в размер на 94,39 лева и
начислената неустойка, действителният размер на ГПР възлиза на 530,406 %.
Съдът, като съобрази обстоятелството, че с договора за заем страните са уговорили
неустойка поради неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител, намира, че в
3
случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния
договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 2022г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри /посочени в ОУ на ответното дружество/,
които предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят
задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо.
Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава
значително затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на
удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и
относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо
набавяне на документи и одобрение от кредитна институция.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният
срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на
заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е
обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок. Дори спазването на
срока, обаче, не е достатъчно, за да се освободи потребителят от задължението за плащане на
неустойка, защото в чл. 33, ал. 2 от ОУ е предвидено, че кредиторът еднолично и без да се
мотивира може да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема,
дори когато обезпечението е предоставено в срок и отговаря на всички условия, поставени в
чл. 33, ал. 1 от ОУ.
4
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да
върне заетата сума/, и се дължи независимо от това дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 45% от
размера на заетата сума /453,61 лева, неустойка при 1000 лева, главница/. Касае се за
вземане, което, ако беше включено в размера на годишния процент на разходите, той при
всяко положение би надхвърлил законоустановения размер от 50 %. Единствено формалното
уреждане на вземането като неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да
влече след себе си нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на
въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на
договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това
възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по
заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,61 % годишно, вместо посоченият от вещото
лице при включване на неустойката при изчисляване на ГПР- 530,406 % /надвишаващ над 10
пъти посочения в договора/. При това положение посоченият в договора годишен процент
на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който
изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в
случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на
разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК, а не тази на чл. 19, ал. 5
ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. В конкретния случай чистата стойност на кредита е сумата от
1000 лева. От приетата ССчЕ се установява, че ищецът е извършил плащания по процесния
5
Договор за заем в размер от 1548 лева, отнесени в погашение на главнично задължение в
размер на 1000 лева, неустойка в размер на 453,61 лева и договорна лихва в размер на 94,39
лева. Тоест ищецът е платил недължимо по процесния договор за заем сума в размер на
общо 548 лева /1548 лева -1000 лева/.
С оглед което и при липса на други основания за имущественото разместване,
предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен
изцяло.
По разноските в производството.
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът. Същият е сторил
разноски за държавна такса в размер на 50 лева, депозит за ССчЕ в размер на 300 лева и
претендира адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева като са представени и
доказателства за сторените разноски, а именно Договор за правна защита и съдействие №
107424 от 22.04.2025г., представен в оригинал от адвокатски кочан /л.55 от делото/, в който е
посочено, че е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, платени в брой
при подписване на договора. Предвид което на ищеца следва да се присъдят разноски в общ
размер от 750 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район Младост, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на А. А. А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 548 лева,
представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор за паричен заем №
634667 от 15.02.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-
06.11.2024г., до окончателно й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
750 лева, представляваща сторените по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6