Р Е Ш Е Н И Е

 

                                              гр.  София  7.12.2017 г.

 

 

                              В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

   

         СОФИЙСКИ   ГРАДСКИ   СЪД,    Г.О.,   ІI-б   ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,

в публичното заседание на четвърти декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

                                                                     ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА

                                                                                           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

                       

при секретаря Д. Шулева,  като разгледа докладваното  от съдия  ЯНЧЕВА гр. дело № 12769 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.                                        Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1, 2 и 3 и чл.220, ал.1, във вр. с чл.328, във вр. с чл.326, ал.2, изр. трето от КТ, предявени от М.Н.Н. срещу „Х.Х.И.К.Б.“ АД: за признаване за незаконно и за отмяната на уволнението, извършено с акт за прекратяване на трудов договор № 209/2.10.2015 г.; за възстановяване на длъжността „водач на електрокар“; за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за периода 2.10.2015 г. - 2.04.2016 г. в размер на 3 900 лв., както и на обезщетение за неспазено от страна на работодателя тримесечно предизвестие в размер на 1 950 лв., ведно със законната лихва и разноските по делото.

            Ищецът твърди, че по силата на трудов договор № 49/2.02.2015 г.  постъпил на работа в ответното дружество на длъжност „водач на електрокар“. Сочи, че договорът бил сключен за срок от една година, като в него била включена клауза за изпитване в полза на работодателя. Твърди, че на 18.02.2015 г., поради нарушение на правилата за безопасност на труда от страна на работодателя, претърпял трудова злополука, наложила двукратното му хоспитализиране, последвано от продължителен възстановителен период, неприключил и към датата на подаване на исковата молба. Заявява, че с акт № 209/2.10.2015 г. трудовото му правоотношение било незаконно прекратено от работодателя, поради което го оспорва. Твърди, че договорът, като срочен, не може да съдържа клауза за изпитване, поради което същата е нищожна, като противоречаща на закона. Счита прекратяването на договора за незаконосъобразно и неморално, тъй като е извършено на основание на нищожна клауза, както и поради това, че прекратяването е осъществено по време на ползване на отпуск по болест. Твърди, че актът за прекратяване няма надлежна дата, нито индивидуализиращи работодателя данни, вкл. ЕИК; не е посочена представителната власт на издателя му; не е бил връчен на ищеца и следва да бъде отменен. Допълнително сочи, че договорът е прекратен без да са проверени качествата му да изпълнява възложената работа и без да са му искани обяснения. Изразява съображения, че в нарушение на закона, работодателят не е спазил тримесечното предизвестие по чл.328, във  вр. с чл.326, ал.2 от КТ. В хода на исковото производство е оспорил автентичността на подписа на представляващия работодателя, положен в акта за прекратяване на трудовия договор.

            С отговора на исковата молба ответникът оспорва изцяло исковете. Поддържа, че оспореният акт е законосъобразно издаден, като с него е прекратено трудовото правоотношение на ищеца в срока за изпитване, уговорен в полза на работодателя, на основание чл.71, ал.1 от КТ. Заявява, че уволнението по реда на чл.71, ал.1 от КТ не следва да се мотивира. Твърди, че актът за уволнение е издаден в срока за изпитване, който към 2.10.2015г. не бил е изтекъл, предвид наличието на хипотеза по чл.70, ал.4 от КТ. Изразява становище за неприложимост на закрилата по чл.333 от КТ в процесния случай. Твърди, че договорът е прекратен след изтичане срока на временната неработоспособност на ищеца, установена от представените при работодателя болнични листове, като към 2.10.2015 г. работникът не е бил в отпуск по болест.

            СРС е отхвърлил исковете. Същият е приел, че страните са били обвързани от срочен трудов договор със срок за изпитване в полза на работодателя. В тази връзка е посочил, че няма законова пречка за предвиждане на срок за изпитване и при срочен трудов договор. Заключил е, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено в срока за изпитване с акт на представляващия дружеството-работодател – изпълнителния директор на „Х.Х.И.К.Б.“ АД, редовно връчен на работника, като уволнението е считано от 2.10.2015 г. Съдът е навел доводи и че в случая не намира приложение закрилата по чл.333, ал.1, т.4 от КТ. Относно последния от предявените искове, СРС е приел, че правилото на чл.71, ал.1 от КТ изключва приложението на чл.328, във вр. с чл.326, ал.2 от КТ.

            След направено искане от страна на ищеца СРС е допълнил решението си на основание чл.250, ал.3 от ГПК, като е отхвърлил иска на М.Н. за установяване нищожността на акта за уволнение, като накърняващ добрите нрави.

            Въззивният съд е сезиран с две въззивни жалби на М.Н., подадени срещу основното решение на СРС и срещу допълнителното такова.

            С първата жалба Н. оспорва изводите на съда за законосъобразност на уволнението. Счита, че СРС не е съобразил твърденията му, че прекратяването на трудовия договор е станало в условията на трудова злополука, настъпила по вина на работодателя му, което е в нарушение на закона и морала. Поддържа становището си, че законът не допуска предвиждането на срок за изпитване в срочен трудов договор, както и счита, че в случая приложение намира чл.328, във вр. с чл.326, ал.2, изр. трето от КТ. Счита, че СРС е нарушил процесуалните норми, като не е указал, че в тежест на ищеца е да докаже, че трудовата злополука се дължи на противоправно поведение на другата страна. Счита, че предвид наличието на трудова злополука и продължителното му лечение и нетрудоспособност работодателят въобще не е могъл да изпита трудовите му качества и да приложи клаузата  за срок за изпитване.

            Във втората жалба Н. поддържа, че актът за уволнение е нищожен поради накърняване на морала и добрите нрави, тъй като могат да се изпитват качествата само на здрав човек, докато в случая, предвид настъпилата трудова злополука, клаузата за срок за изпитване е престанала да действа. Счита за неморално и за злоупотреба с право прекратяването на трудовия му договор в един тежък за него житейски момент.

            Другата страна счита жалбите за неоснователни.

            Пред СГС е прието ново доказателство.

            След преценка доводите на страните и доказателствата по делото, въззивният съд намира за установено следното от фактическа и правна страна:

            Основното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

            Въззивният съд счита решението, постановено по реда на чл.250, ал.3 от ГПК за недопустимо. Съображенията му за това са следните:

            В конкретния казус съдът е сезиран с разрешаването на трудов спор между страните във връзка с твърдяно от ищеца незаконно уволнение. Кодексът на труда урежда изчерпателно исковете, с които разполага работникът/служителят срещу своя работодател. Сред тях не е иск за обявяване нищожност на акт за уволнение, а иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ – за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. От каквито и пороци да страда актът, единственият път за защита на уволненото лице е предявяването на иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ. Самостоятелен иск за обявяване на акта за уволнение за нищожен е недопустим съгласно КТ. Освен това, видно от исковата молба, такъв самостоятелен иск въобще не е бил предявен от М.Н., поради което и СРС не е следвало да се произнася по същество с допълнителното решение, отхвърляйки иск, с какъвто не е бил сезиран.

            Гореизложеното обуславя обезсилване на решението по чл.250, ал.3 от ГПК.

            Въззивният съд изцяло споделя изводите на СРС в основното му решение, с които последният е отхвърлил исковете по чл.344, ал.1, т.т.1, 2 и 3 и чл.220, ал.1, във вр. с чл.328, във вр. с чл.326, ал.2, изр. трето от КТ, които на основание чл.272 от ГПК следва да се считат мотиви и на настоящия съдебен акт.

            Във връзка с наведените доводи от Н. във въззивната му жалба и на основание чл.269, изр. второ от ГПК, съдът намира следното:

            Между страните е сключен трудов договор № 49/2.02.2015 г., по силата на който М.Н. е приел да изпълнява при ответника работа като водач на електрокар. Договорът е със срок от 1 година – от 2.02.2015 г. до 1.02.2016 г., като с него е уговорен и 6-месечен срок за изпитване в полза на работодателя.

            Трудовият договор е прекратен с акт за прекратяване на трудов договор № 209/2015 г., считано от 2.10.2015 г., на основание чл.71 от КТ.

            По делото се установява от събраните доказателства, че на 18.02.2015 г. Н. е претърпял трудова злополука, като при вдигането на детайл с тегло от около 46 кг и качването му върху работна маса на височина около 1 м получил травма на мускулите и сухожилията на двуглавия мускул на лявата ръка.

            Поради трудовата злополука работникът е бил в продължителен отпуск за временна нетрудоспособност, ползвал е такъв отпуск и заради друго заболяване, както и платен годишен отпуск. При съобразяване на ползвания отпуск съгласно чл.70, ал.4 от КТ, прекратяването на трудовия договор на М.Н. се явява осъществено в рамките на уговорения изпитателен срок.

            Въз основа на така изложеното, въззивният съд прави следните изводи:

            Не съществува законова пречка срочните трудови договори да съдържат клауза за изпитване в полза на коя и да е от страните по трудовото правоотношение. Трайна е съдебната практика, че видът на трудовия договор е без значение за валидността на клаузата за изпитване.

            Същевременно, съгласно нормите на КТ, правната теория и съдебна практика, страната, в чиято полза е уговорен срок за изпитване, може да прекрати сключения трудов договор без предизвестие във всеки един момент до изтичане на уговорения срок (включително само няколко дни след сключването). Предвид разпоредбата на чл.71, ал.1 от КТ, тя не е длъжна да мотивира прекратяването на договора, а е достатъчно ясно и безусловно да изрази волята си. Отрицателната преценка за изпитването от страната, в чиято полза то е уговорено, е окончателна и не подлежи на проверка за законосъобразност от страна на съда, защото произтича от свободата на договаряне между страните, съгласили се да сключат този вид трудов договор.

            В конкретния казус работодателят на М.Н. е упражнил субективното си право да прекрати без предизвестие трудовото правоотношение на основание чл.71, ал.1 от КТ, съобразно нормите на закона. След като законът дава възможност страната, в чиято полза е уговорен срок за изпитване, да прекрати трудовия договор до изтичане на този срок, без да е необходимо да се мотивира, нито да се съобразява с наличието или липсата на някакви допълнителни предпоставки (като включително е изключена закрилата по чл.333 от КТ), не може да се възприеме становището на жалбоподателя, че в случая от страна на  „Х.Х.И.К.Б.“ АД, с прекратяване на трудовото правоотношение след претърпяна трудова злополука, са нарушени морала и добрите нрави. Трудовата злополука е основание за упражняване на други права на работника, но не и за отмяна на процесното уволнение.

            Изложеното обуславя извода за неоснователност на исковете по чл.328, ал.1, т.т.1, 2 и 3 от КТ.

            Неоснователен е и искът по чл.220, ал.1, във вр. с чл.328, във вр. с чл.326, ал.2, изр. трето от КТ. В случая трудовият договор не е прекратен по реда на чл.328, а по чл.71, ал.1 от КТ, поради което обезщетение не се дължи.

            Изложеното обуславя потвърждаване на обжалвания съдебен акт, с който са отхвърлени исковете по чл.344, ал.1, т.т.1, 2 и 3 и чл.220, ал.1, във вр. с чл.328, във вр. с чл.326, ал.2, изр. трето от КТ, както и присъждане разноски на ответника за въззивната инстанция – юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

 

                                                                  Р  Е  Ш  И: 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 10.09.2016 г. на СРС, ІІ Г.О., 55 състав, постановено по гр. дело № 75453 по описа за 2015 г.

ОБЕЗСИЛВА като недопустимо решението от 5.06.2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 55 състав, постановено по гр. дело № 75453 по описа за 2015 г.

ОСЪЖДА М.Н.Н., ЕГН **********,***, да заплати на „Х.Х.И.К.Б.“ АД, ***, разноски пред СГС в размер на 100 лв.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок, считано от 7.12.2017 г.

 

 

 

 

 

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                                              

           

                 2.