№ 14
гр. Кюстендил, 13.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I-ВИ СЪСТАВ, в публично
заседание на пети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Андрей Н. Радев
при участието на секретаря Янка Ян. Ангелова
като разгледа докладваното от Андрей Н. Радев Гражданско дело №
20211520101016 по описа за 2021 година
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление на дейността – гр.
София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет.3, чрез юрк. Й.М., е предявило против
КР. П. Ф., с адрес: *******, искове да бъде признато за установено по
отношение на ответника наличието на вземане на ищеца към него за сумите,
както следва: 2323,01 лв. – незаплатена главница по Договор за паричен заем
№ 3548038/10.06.2019г.; 426,00 лв. – договорна лихва за периода от
10.07.2019г. – 04.06.2020 г.; 175,40 лв. – лихва за забава върху непогасената
главница за периода от 05.06.2020г. до 22.01.2021г., ведно със законната
лихва върху сумите, считано от депозиране на заявлението (29.01.2021 г.) до
изплащане на вземането.Претендират се и сторените в производството
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор чрез
назначения му особен представител адв. Й. Т.. Излага доводи за допустимост,
но неоснователност на заявената претенция.
КРС, след като обсъди събраните по делото доказателства приема за
1
установено следното:
На 10.06.2019 г. между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:
********* бил сключен Договор за паричен заем № 3548038 за сума в размер
на 2500,00 лв., която Ф. следвало да върне съобразно условията на договора –
на дванадесет броя месечни вноски при фиксиран лихвен процент по заема –
35%, ГПР 41,88 % и общо дължима сума от 2998,92 лв. Последната вноска
била дължима на 04.06.2020г. Съгласно чл. 3 от Договора същият има
значението на разписка досежно удостоверяване на обстоятелството за
реалното получаване и усвояване на предоставената в заем на ответницата
сума.
На 30.01.2017г. между кредитора и ищцовото дружество бил сключен
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия), по силата на
който, ведно с Приложение № 1 към него, представляващо неразделна част от
същия, процесните вземания срещу длъжника били цедирани на ищеца в
производството (спр. л. 13 до 19 от делото). Видно от представеното на л. 20
от делото писмено доказателство е, че на осн. чл. 99, ал. 3 от ЗЗД цедентът
потвърдил писмено станалото прехвърляне на вземания. Установи се още, че
цедентът е упълномощил цесионера последният да уведомява длъжниците от
името на кредитора за станалото прехвърляне (спр. л. 22 от делото).
Представено е и Уведомление по чл. 99 от ЗЗД, адресирано до ответницата,
без данни за получаване на същото от последната (л. 21).
От приетата съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от в. л. Р.Й., се
установи, че непогасеният остатък по процесния кредит възлиза на сума от
2898,73 лв. Общият размер на постъпленията по кредита са 567,02 лв., от
които са погасяване на неустойка са отишли 272.11; за лихва – 72,92 лв., за
главница – 176.99 лв., и за разходи за събиране на вземането – 45,00 лв.
експертът в заключението си сочи, че неплатената от ответната страна сума в
съответствие с клаузите на Договора и поредността на погасяване е както
следва: 2323,01 лв. – главница; 426,00 лв. – лихва за периода 10.07.2019г. –
04.06.2020г. и 149,72 лв. лихва за забава за периода 05.06.2020г. – 22.01.2021г.
Така, общият размер на задължението е определен на 2898,73 лв.
Горната фактическа обстановка се установява и доказва от посочените
доказателства.
2
Съобразявайки установеното съдът счете, че исковете са допустими, а по
същество частично основателни. Мотивите на съда са следните:
По допустимостта на исковите претенции:
Производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК е специално и е пряко
обвързано със заповедното по чл. 410 и сл. ГПК. Тази пряка обвързаност
произтича от обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК се счита за предявен
от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта
на исковото производство е да се установи вземането на ищеца от ответника -
длъжник, така както същото е заявено в заявлението и съответно в издадената
заповед за изпълнение. Искът по чл. 422 ГПК трябва да има за предмет
съдебното установяване на вземане, идентично със заявения в заповедното
производство дълг. Тази идентичност е процесуална предпоставка за
допустимост, за наличието на която съдът следи служебно. При разминаване
в произнасянето на съда по заповедното и исковото производство, би се
стигнало до недопустимо разминаване в претенциите /СПН би следвало да се
създаде относно всички съществени елементи на правоотношенията./ В
конкретния случай сочената по-горе идентичност между страните и предмет е
налице, искът е предявен съобразно указанията на заповедния съд по ч.гр.д.
№ 189/2021 г. на КРС и в срока за това действие, поради което съдът приема,
че искът е допустим.
По основателността на претенцията:
Видно от приетите по делото писмени доказателства, е това, че между
длъжника и кредитора е възникнало облигационно правоотношение, чийто
правопораждащ юридически факт е сключеният на 10.06.2019г. между тях
Договор за паричен заем № 3548038.
Досежно недействителността на последния, ответната страна, чрез
особения си представител, е навела съвкупност от доводи, които настоящият
състав не споделя.
Така, на първо място се оспорва съществуването на облигационна
3
обвързаност между страните поради това, че процесният договор бил
едностранен такъв, т. е. пораждал задължения само за кредитополучателя.
Така наведеното възражение по никакъв начин не е относимо към
действителността на процесния източник на облигационни отношения.
Действащото право познава както двустранните, така и едностранните
договори, в зависимост от това дали се пораждат задължения за едната или и
за двете страни по правоотношението. Принципът на свободата на
договарянето, намерил израз в разпоредбата на чл. 9 от Закона за
задълженията и договорите, позволява на страните да се съгласят да навлязат
в обвързаност помежду си дори и при пораждане задължения само за едната
страна по правоотношениято. В случая настоящият договор, представлява
такъв за потребителски кредит, чиято легална дефиниция, чл. 9, ал.1 от ЗПК
определя, на положение, при което „…кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане…“. Посочената дефиниция идва да покаже, че договорът за
потребителски кредит може да се сключи като реален такъв (когато
предоставянето на заемната сума е част от сключването на договора, а не от
изпълнението на същия и реално, след сключването му, доколкото сумата е
предоставена, за кредиторa не се пораждат задължения). В този смисъл
договорът е сключен като едностранен. Няма пречка обаче договорът да бъде
сключен и като консенсуален – тогава когато „кредиторът се задължава да
предостави на потребителя кредит“. В този именно случай, предаването на
заемната сума няма да е ел. от фактическия състав по сключване на сделката,
а ще бъде такъв от изпълнението й. Тоест, ще се породи задължение за
кредитора, след сключване на договора, да предаде заемната сума в държане
на ответника. В този смисъл, поради пораждане на задължения и за двете
страни, характеристиката на договора ще бъде като на двустранен такъв.
На следващо място, противно на изложеното от ответната страна, в
процесния договор е посочен общият размер на дължимата сума – 2998.92 лв.,
както и условията за усвояването му – „ведната след сключване на настоящия
договор“. Това обуславя съответствието му с изискването на чл. чл. 11, ал. 1,
т.7 от ЗПК.
Досежно възражението, че договорът не отговарял на изизкванията на чл.
11, ал.1, т.9 и 9а: Според тази разпоредба, договорът за потребителски кредит
4
се изготвя на разбираем език и съдържа, освен друго, и – според т. 9 -
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени
проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти, а според т. 9 а - методика за изчисляване на референтния лихвен
процент съгласно чл. 33а. В договора обаче ясно е посочен фиксиран лихвен
процент от 35.00 процентни пункта. Така, при положение, че лихвеният
процент е фиксиран, не се е следвало посочване в договора на условия,
процедури и други обстоятелства, визирани в тази законова разпоредба. В
този смисъл и изложените от ищеца предвид релевираното възражение
контрааргументи, настоящият състав споделя изцяло.
Неоснователно се явява и възражението за липса на погасителен план,
както повелява нормата на чл. 11, ал.1, т.11 от ЗПК. Натоящият състав
намира, че същият е инкорпориран в съдържанието на самия договор, като са
спазени всички законови изисквания на сочената разпоредба – посочен е
размерът на погасителната вноска (249,91 лв.), броят на погасителните вноски
(12), както и периодичността на плащането им (всеки месец), като отделно са
отбелязани и падежните дати на всяка една от тях.
На следващо място, разпоредбата на чл. 7 от процесния договор установява
съответствие на последния и с изискването на чл. 11, ал.1 т.12 от ЗПК,
противно на изложеното от ответната страна. Освен това последната
бланкетно, без каквито и да е аргументи, е посочила и несъответстиве на
договора с изискванията на чл. 11, ал.1, т. 13, 14 и 15. От една страна, както
вече съдът посочи липсват изложени каквито и да е доводи за несъответствие
на договора с посочените законодателни изисквания, а от друга -
несъответствието на договора с изискванията в посочените точки (13,14,15) от
ЗПК не обосновават недействителност на източника на облигационни
отношения – арг. от разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Досежно възражението за липса на Общи условия, всяка страница от които
да е подписана от потребителя, съдът счита и него за неоснователно. В
настоящия случай общите условия по сключването на договори с кредитор
„Изи Асет Мениджмън“ АД са инкорпорирани в самия договор, всяка
5
страница от който е подписана от потребителя, което води до изпълнение на
изискването на чл. 11, ал.2 от ЗПК. Няма изрично законово изискване Общите
условия да са материализирани в отделен от договора документ. Поради това
и възражението в тази насока съдът счита за такова без законова опора.
Предвид изложеното и от съдържанието на така представения договор,
настоящият съд формира извод за неговата валидност и действителност –
същият е сключен в писмена форма, на хартиен носител със шрифт не по-
малък от 12, по ясен и разбираем начин, посочени са чистата стойност на
кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен
процент по кредита, условията за усвояването на кредита, условията за
издължаване на кредита от потребителя, лихвения процент по кредита,
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите, условията за упражняване правото на отказ
на потребителя от сключения договор за кредит, информация за разходите,
възникващи от момента на сключване на договора за кредит, и условията, при
които те могат да бъдат променяни.
Досежно възраженията на ответника по повод извършената цесия:
Кредиторът е прехвърлил процесното вземане с рамков договор за цесия,
ведно с приложение № 1 към него, представляващо неразделна част от
договора, като за извършването й било изпратено уведомление до ответника,
за което обаче липсват доказателства да е получено.
Не е спорно по делото, че процесното вземане е предмет на сключения
договор за цесия, индивидуализирано посредством посоченото приложение,
представляващо неразделна част от него и по този начин включено в обхвата
на рамковия такъв за извършеното прехвърляне на вземания.
Спорно е на първо място надлежното съобщаване на цесията на ответника
по делото.
Във връзка с горното следва да се посочи, че по правило с договора за
прехвърляне на вземания кредиторът прехвърля вземанията си на трето лице,
6
като за това не е необходимо съгласие на длъжника. За да произведе
действието си спрямо него обаче, цесионният договор следва да му бъде
съобщен от предишния кредитор съгласно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал.
4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да узнае за
договора за цесия с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор
и също така да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение на лице, което вече не е носител на правата по съответния
договор.
В съдебната практика се приема, че уведомлението може да се връчи на
длъжника и заедно с исковата молба, който факт следва да се зачете съгласно
чл. 235 ал.3 от ГПК. Липсва и законово ограничение съобщаването на цесията
да се извърши от новия кредитор, който действа като пълномощник на стария
кредитор, което действие се възприема за валидно и поражда правно
действие.
При тази правна постановка, настоящият състав намира, че ответницата Ф.
е надлежно уведомена за извършената цесия в хода на процеса посредством
връчването на уведомлението за това като приложение към исковата молба на
особения й представител, адв. Й. Т., на 20.09.2021 г. Фигурата на особения
представител в тази връзка цели защита интереса на страна в процеса, която
не може лично да вземе участие в него и не се различава от тази на
упълномощения такъв. Особеният представител осъществява
представителството при единствените ограничения съгласно чл. 29, ал. 5
ГПК, като във вр. с чл. 34, ал. 3 ГПК получаване на отправено до
представлявания материално правно заявление не е сред тях. В решение №
198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 на I ТО на ВКС е прието, че
"връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е
направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици", т. е. следва да се приеме,
че особеният представител е овластен да приема материалноправни изявления
от страна на кредитор. Съдът отчита и обстоятелството, че ищцовото
дружество е надлежно упълномощено от цедента да уведомява длъжниците за
станалото прехвърляне на вземанията, поради което и считано от посочената
дата цесионният договор е породил действието си и спрямо ответника в
настоящото.
7
В допълнение следва да се посочи, че релевираното от особения
представител на ответника възражение, досежно липсата в приложение № 1
към рамковия договор за цесия, на посочване цената, на която е изкупено
вземането, се явява ирелевантно за действителността на цесията. Това е така,
доколкото уговарянето на цената, на която ще се изкупи вземането не е ел. от
фактическия състав на договора, и по конкретно - плащането й е ел. от
изпълнението на същия, но не и от сключването му и не влияе на
действителността му.
По иска за главница в размер на 2323,01 лв.:
За основателността на главната претенция следва да са налице следните
материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпил падеж за връщане на заемната сума от заемателя на
заемодателя; 4. липса на плащане от страна на заемодателя.
По делото са установени горните предпоставки – Договорът (за чиято
действителност съдът вече изложи подробни аргументи) е надлежно
подписан от ответника и в този смисъл удостоверява предаването на заемната
сума (страните са уговорили, че същият има силата на разписка – арг. от чл. 3
от същия), падежът на последната вноска за връщане на главницата по заема е
настъпил на 04.06.2020 г. и преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
01.02.2021 г. От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, неоспорено по същество от страните, което съдът кредитира като
компетентно и обективно, се установява, че след извършените по кредита
погашения, относими към размера на главницата, остатъкът от последната
възлиза на сума от 2323,01 лв., идентична с претендираната такава, поради
което предявеният иск за главница с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД
следва да бъде уважен в пълния си претендиран размер.
Като законна последица от горното ответникът следва да бъде осъден да
заплати и законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 29.01.2021
г., до окончателното й изплащане.
8
Досежно договорната лихва в размер на 426,00 лв. за периода
10.07.2019г. – 04.06.2020г:
По правната си характеристика договорната лихва е възнаграждение, което
длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора,
защото е ползвал същите. В съдебната практика е прието, че противно на
добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е
уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на
добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния
размер на законната лихва - решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по гр.д.
№1106/2003г., ІІ г.о., решение №378/18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г.,
ІІ г.о., решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. №5093/2007г., ІІ г.о. и
др. В случая към момента на сключване на процесния договор – 10.06.2019 г.,
е била приета разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (нова - ДВ, бр.35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г.), съгласно която годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България /годишният процент на разходите
включва общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи –
лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит –
чл.19, ал.1 ЗПК. Съответно, възнаградителната лихва е компонент от ГПР и
размерът й подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото
условие, същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава
максимално допустимия размер. В случая ГПР е в размер на 41,88 % и
разпоредбата, уреждаща го не е нищожна, т. к. не надхвърля размера,
предвиден в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК. Това обуславя основателност на
претенцията и в тази част предвид и установения от експерта размер на
лихвата за процесния период, съответстващ на претендирания такъв от 426,00
лв.
9
По основателността на претенцията за лихва за забава в размер на 175,40
лв. за периода 05.06.2020г. – 22.01.2021 г.
Страните са уговорили, че при забава на плащането, на която и да е
погасителна вноска, кредитополучателят дължи на кредитодателя лихва за
забава в размер на законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава
– чл. 8 от договора. Претендирано е обезщетение за забава в размер на 175,40
лв.
Съгласно приетото по делото заключение на вещото лице Й. лихвата за
забава, за процесния период, изчислена, както сочи и експертът, съгласно
калкулатор на НАП възлиза на 149,72 лв. До същият размер именно достигна
и настоящият състав отново съгласно общодостъпния в интернет калкулатор
за изчисляване на законна лихва. Така, именно до посочения размер (149,72
лв.) претенцията ще бъде уважена, а до пълния претендиран такъв от 175,40
лв. – отхвърлена като неоснователна и недоказана.
По разноските:
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се
следват деловодни разноски с оглед уважената част от иска. Според
пълномощното на л. 23 от делото той е бил представляван от юрисконсулт.
Размерът на дължимите разноски за възнаграждението му в този случай
следва да се определи по указанията в разпоредбата на чл.78, ал. 8 от ГПК,
като сумата от 100 лв. съдът счита за справедлива с оглед правната и
фактическа сложност на делото. Така в полза на ищцовото дружество ще се
присъди сумата от 1024.90 лв. (от общо сторени разноски 1034,00 лв.)
На ответната страна също се следват деловодни разноски по арг. от
нормата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, но искане в т.см. не е било заявено, а и няма
данни за сторени такива.
Доколкото исковата претенция е свързана с установяване на
задълженията, посочени в заповедта за изпълнение издадена в предходно
заповедно производство, вкл. и разноските за него, с оглед изхода от делото и
задължителните указания по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на
10
ОСГТК на ищеца се следва сума в размер на 107,54 лв. (от общо уважени по
заповедта такива в размер на 108,49 лв.).
В производството по делото ответникът е бил представляван от назначен на
разноски на ищеца особен представител, комуто се дължи възнаграждение за
осъщественото процесуално представителство, като в изложения смисъл
съдът се е произнесъл в с. з. от 05.01.2022г.
Съгласно задължителните указания на т. 13 от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, издадената заповед за
изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, поради
отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК. От
това следва, че по заповедното производство не следва да се издава изп. лист
за отхвърлената част от претенцията.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че КР. П.
Ф., с адрес: ******* дължи и следва да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ
НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление на дейността – гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29,
ет.3 сумите, както следва: 2323,01 лв. – незаплатена главница по Договор за
паричен заем № 3548038/10.06.2019г.; 426,00 лв. – договорна лихва за
периода от 10.07.2019г. – 04.06.2020 г.; 149,72 лв. – лихва за забава върху
непогасената главница за периода от 05.06.2020г. до 22.01.2021г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от депозиране на заявлението
(29.01.2021 г.) до изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 260085/02.02.2021г.,
в производството по ч.гр.д. № 189 от описа на Районен съд - Кюстендил за
2021 г., КАТО ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН предявения от
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление на дейността – гр. София, ул.
„Панайот Волов“ № 29, ет.3 против КР. П. Ф., с адрес: ******* иск за
11
горницата над 149,72 лв. до претендирания размер от 175,40 лв. –
обезщетение за забава (мораторна лихва) върху непогасената главница за
периода от 05.06.2020г. – 22.01.2021 г.
ОСЪЖДА КР. П. Ф., с адрес: ******* да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление на дейността – гр. София, ул. „Панайот
Волов“ № 29, ет.3, сумата от 1024.90 лева (хиляда и двадесет и четири лева и
деветдесет стотинки) – разноски за исковото производство и сумата от 107,54
лв. (сто и седем лева и петдесет и четири стотинки) - разноски за
производство по частно гр. д. № 189/2021 г. на РС – гр. Кюстендил.
Решението подлежи на обжалване С ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА пред Окръжен
съд-Кюстендил в двуседмичен срок от съобщаването му на страните чрез
връчване на преписи.
След влизане в сила на решението, препис от него да се изпрати и на
заповедния съд.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
12