Р Е Ш Е Н И Е

№ ….

гр.София, 06.06.2022г.

В     И  М  Е  Т  О   Н А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,  І ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, 24 състав, в публичното заседание четиринадесети април две хиляди и двадесет и първа година в състав:

                                           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ГОЛАКОВА

при секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от съдията гр. д. № 9 363 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 2 б, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.

Ищецът – Ф.Е.М. твърди, че е един от пряко пострадалите от деянията, които са предмет на разследване по сл. дело №1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело №780 – 11/1998г. по описа на ВОП – София, а сега ДП №11 – 048. Твърди, че:

- от 20.09.1982г. до 04.10.1982г. бил задържан и лишен от свобода в Главното следствено управление на МВР – София,

- на 21.09.1982г. бил уволнен от длъжността „ръководител движение гара Филипово към СЕТРД – Пловдив”,

- от 20.01.1985г. до 07.04.1985г. бил задържан и лишен от свобода в МВР – Пловдив,

- от 08.04.1985г. до 05.08.1986г. бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене /без присъда/,

- от 06.08.1986г.  до 09.06.1988г. бил лишен от свобода в с. Драганица, тогава Михайловградска област /днешна община Вършец, област Монтана/,

- през юни 1989г. бил изселен принудително от България в Турция. Твърди, че не е извършил престъпление, което по закон да допуска задържането и лишаването му от свобода. Няма присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от свобода. Въпреки това бил фактически лишен от свобода близо 3 години и половина във връзка с така наречения възродителен процес. Ищецът заявява, че в ГСУ на МВР – София, МВР – Пловдив и на остров Белене бил лишен от свобода в килии, при крайно деградиращи условия – мръсотия, липса на елементарни условия за живот и лична хигиена, като за тоалетна трябвало да ползват една кофа в килията. Не му разрешавали да се свърже с близките си и да им съобщи къде е, след което свижданията били разрешени през 6 месеца. Карали го да работи тежък физически труд, а накрая и да плати за настаняването си в Белене. Вследствие на лошите условия, след седмица престой в затвора в Белене, се разболял от жълтеница. Описва, че в с. Драганица не е бил заключен в килия. Там бил под постоянно наблюдение на милицията и държавна сигурност, не можел да напуска селото, не можел да контактува с близките си, не можел да си тръгне от там и да се върне у дома си, бил в пълно социална изолация, близките му трябвало да вземат разрешение, за да бъдат допуснати до свиждане. Всяка сутрин и вечер се подписвал в кметството. Още при задържането, властите му взели документите за самоличност. По време на престой в с. Драганица формално не бил затворен в килия и под ключ, но предвид тежките ограничения и изолация, в които бил поставен години наред, бил лишен от свобода по смисъла на чл. 5 от ЕКЗПЧОС. Посочва, че през м. юни 1989г. бил изгонен от България в Турция и така се установил да живее там. Част от пострадалите, които били изгонени и се установили в Турция, учредили сдружение „За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите” с цел – да подпомага усилията им за комуникация с властите относно посоченото по-горе следствено дело. Заявява, че е издадено постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателното производство по ДП №11 – 048/1999г. по описа на Военно – окръжна прокуратура София. Ищецът твърди, че в резултат на нарушаване на разумната продължителност на наказателното производство са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, очакване и безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. Посочва, че към настоящия момент част от обвиняемите са починали, а по отношение на повдигнатото обвинение на единствения жив обвиняем е изтекла абсолютната давност. Моли да се постанови съдебно решение, с което да се осъди ответникът да му заплати сумата от 120 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени му от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на посоченото дело в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума от 03.09.2017г. до окончателното й изплащане. Претендира направените разноски.

Ответникът – П.НА Р.Б.в  законоустановения едномесечен срок по реда на чл.131 от ГПК е депозирал писмен отговор. В него е наведено възражение за недопустимост на исковата претенция, като заявява, че за вредите от „възродителния процес” е предвиден специален начин на обезщетение /Закон за политическата и гражданската реабилитация на репресираните лица/ и ЗОДОВ не се прилага. Наведено е възражение, че претенцията е погасена по давност. На следващо място се посочва, че чл. 2б от ЗОДОВ е в сила от 15.12.2012г. и тази норма няма обратно действие, поради което не може да се приложи за забавени действия преди влизането й в сила. Завява, че не са представени доказателства, че ищецът има качеството на пострадал от неприключилото в разумен срок производство. Навежда възражения за прекомерност на исковата претенция. Посочва, че посоченото наказателно производство е с изключителна правна и фактическа сложност, обусловена от няколко обвиняеми лица, стотици пострадали /чието процесуално поведение също е допринесло за забавянето на производството/. Необходимо било разследващите да извършат множество процесуални действия. В периода, в който делото е внасяно с обвинителен акт до неговото прекратяване от съда и връщане в прокуратурата, се поддържа, че причина за забавянето не може да бъде вменено във вина на прокуратурата. Оспорва началната дата на акцесорната претенция.

       Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид доводите, и възраженията на страните, намира за установено от фактическа страна следното:    

На страница 11 от делото е представено постановление за вземане на мярка за неотклонение, от което се установява, че на 20.09.1982г. по отношение на ищеца е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”.

На 30.09.1982г. ищецът е уволнен от заеманата от него длъжност – ръководител движение на фара Филипово към СЕТРД – Пловдив на основание чл. 29, б. „и” от КТ  - отм. „по искане на съответното профсъюзно ръководство, като при несъгласие на предприятието, учреждението или организацията или при обжалване от работника или служителя въпросът се решава от съответното централно ведомство съвместно с централното ръководство на профсъюза”. /л. 13/.

На 04.10.1982г. е издадена записка ищецът да се освободи от ареста на ГСУ – МВР.

Съгласно приложените документи на страници 24 – 25 от делото ищецът е настанен за една година в Белене на основание чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за Народната милиция, като в заповедта от 08.04.1985г. е вписано „Противопоставя се на мероприятията за национално осъзнаване на турчеещите се българи като е разпространявал слухове, подстрекавал и агитирал множество лица за посещение на Турското консултство в гр. Пловдив с цел грубо нарушаване на обществения ред”.

На 07.08.1986г. е издадена заповед, с която на основание чл. 46, ал. 1, т. 1 от ЗНМ на ищеца е наложена принудителна административна мярка – принудително установяване в с. Драганица, Михайловградски окръг за срок от 3 години. На 09.06.1988г. с нова заповед е прекратена тази мярка.

С решение на НС, публикувано в Държавен вестник бр. 44/01.06.1990г. е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от свобода и въдворени в Белене общо 517 лица във връзка  с насилствената промяна на имената на една част от българите и са изброените тези лица, сред които е и ищецът.

Съгласно приложените две писма на страници 43 – 47 от делото се установява, че сл. д. №1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили с постановление от 29.09.1998г. сл. д. №1/1991г. по описа на ПВС е преобразувано в в сл. д. №780 – II/1998г. по описа на СВОП, а по-късно №II – 048/1999г. по описа на СВОП, като по това дело 446 са пострадалите лица.

С постановление от 04.10.2018г. издадено от прокурор при Военно – окръжна прокуратура – София на основание чл. 199 и чл. 244, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 25, ал. 2, вр. с чл. 242, ал. 1, предл. 2 от НК е спряно наказателното производство по досъдебно производство №II – 048/1999г. по описа на ВОПС, което се води срещу един извършител на извършено престъпление по чл. 387, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 от НК.   

От представените документи от досъдебно производство №II – 048/1999г. по описа на ВОПС /стр. 131 – 234 от делото се установява:

- на 03.09.1991г. е привлечено едно лице като обвиняем за престъпление по чл. 162, ал. 1, вр. с чл.. 20, ал. 2 от НК,

- на 05.09.1991г. е привлечено второ лице като обвиняем за престъпление по чл. 162, ал. 1, вр. с чл.. 20, ал. 2 от НК,

- на 26.06.1992г. е привлечено трето лице като обвиняем за престъпление по чл. 162, ал. 1, вр. с чл.. 20, ал. 2 от НК,

- на 24.06.1992г. е привлечено четвърто лице като обвиняем за престъпление по чл. 162, ал. 1, вр. с чл.. 20, ал. 2 от НК,

- на 19.05.1992г. е привлечено пето лице като обвиняем за престъпление по чл. 162, ал. 1, вр. с чл.. 20, ал. 2 от НК,

- на 09.07.1993г. е изготвен обвинителен акт срещу три лица за престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. с ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 и ал. 3 от НК и

- на 19.10.2000г. ищецът е  разпитан в качеството на свидетел в гр. София, в който е заявил, че е получил обезщетение еднократно от общината в Асеновград по ЗПГРРЛ в размер на 45 000лв. /стари/.

По искане на ищеца пред настоящата съдебна инстанция са разпитани свидетелите: М.Х.М. – съпруга на ищеца и С.Е.А.– сестра на ищеца. Първият свидетел описва какви действия са били извършени по отношение на ищеца в периода 1983г. до изселването на семейството им в Турция през 1989г. Посочва, че след като ищецът е разбрал за образуваното наказателно производство са се събирали пострадали в Турция във връзка с това, обменяли са информация за развитието му и какви действия, някои от тях са предприели във връзка с него – подаване на жалби. Посочва, че ищецът не е щастлив от това, че няма решение по делото. Вторият свидетел също описва какви действия са били предприети по отношение на ищеца и посочва, че след това е трябвало за 24 часа да се изсели в Турция. Посочва, че ищецът е контактувал и с други пострадали, очаквал е да бъде повикан във връзка с делото, като един път е бил разпитван в София. Свидетелят посочва, че ищецът е бил отпаднал, чувствал се възмутен, че няма развитие по делото, отчаян.  

Въз основа на така събраните по делото доказателства, съдът прави следните правни изводи:

          Относно иска с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ

Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ (Нов - ДВ, бр. 98 от 2012 г.) „Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията”.

В чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ са посочени обстоятелствата, които съдът следва да съобрази при определяне на размеран а обезщетението:

- общата продължителност и предмета на производството,

- неговата фактическа и правна сложност,

- поведението на страните и на техните процесуални или законни представители,

- поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи.

Съгласно направения на осноавние чл. 146, ал. 1 от ГПК доклад от съда в тежест на ищеца е да установи:

•        на коя дата е образувано посоченото наказателно дело и какъв е неговия предмет,

•        в какви и колко процесуални действия е участвал ищеца в наказателното производство,

•        извършването на описаното в исковата молба по отношение на ищеца – задържане и лишаване от свобода /къде и за какъв период/,

•        условията, при които на различни места ищецът е изтърпял лишаването от свобода,

•        претърпяване от ищеца на описаните в исковата молба неимуществени вреди,

•        причинноследствената връзка между наказателното производство и настъпилите неимуществени вреди за ищеца.

В тежест на ответника е да докаже в настоящото производство:

- предмет и дата на образуване на наказателното производство,

- броя на обвиняемите лица,

- броя на пострадалите лица и техните адреси,

- извършване на действия от някои от пострадалите, които са довели до забавяне на производството,

- необходимост от извършване на множество процесуални действия от разследващите органи,

-  необходимост от извършване на международни поръчки и

- периодите от време, в които делото е било в съда /дата на внасяне на същото в съда с обвинителен акт, дата на прекратяването му и връщането му за доразследване, както и периода, поради упражняване от пострадалите на правото им по чл. 386 от НПК/.

         Първото възражение на ответника е, че относно претърпените вреди от „възродителния процес” е предвиден специален начин за обезщетение по Закона за гражданската и политическата реабилитация на репресираните лица /ЗГПРРЛ/, поради което ЗОДОВ не се прилага. С посочения закон чл. 1, т. 7 /ЗГПРРЛ/  се обявява политическа и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 9 септември 1944г. до 10 ноември 1989г. репресирани във връзка с насилствената промяна на имената. Този закон предвижда възможността за еднократно обезщетение на имуществените и неимуществените вреди на тези лица, в случай, че същите са били в затвори, принудително заселвани, въдворени в лагери, както и тези периоди им се признават за трудов стаж /чл. 7/ и в случай, че получават пенсия към нея се определя и  включва добавка /чл. 9/. С оглед на така изложената правна уредба настоящият съдебен състав приема, че видът на вредите, които са предмет на обезщетяване по ЗГПРРЛ е различен от тези, които са предмет на настоящото производство. В първият случай се обезщетяват вреди, претърпени от изтърпените репресии от лицата, които са били незаконно задържани, настанявани в лагери и съответно принудително заселвани във връзка с осъществяване на процеса по насилствена промяна на имената, а предмет на предявеният иск са вредите, които са претърпени в резултат на продължилото извън разумен срок наказателно производство с предмет – реализиране на наказателна отговорност на лицата, които са организирали тези репресии. Предвид така приетото съдът счита, че направеното възражение от страна на ответника е неоснователно и предявеният иск е както допустим, така и липсва пречка при установяване на посочените по-горе факти да бъде уважен /в този смисъл и решение №60265/20.12.2021г. постановено по гр. д. №1701/2021г. по описа на ВКС, IV Г. О./.   

         Второто възражение на ответника, че предявената претенция е погасена по давност е неоснователно, тъй като предвид обстоятелството, че и към настоящия момент наказателното производство не е приключило, следва да се приеме, че давност относно това вземане не е започнала да тече и следователно няма как да е изтекла.

От събраните по делото доказателства се установява, че процесното наказателно дело е започнало през м. септември 1991г. и към настоящия момент не е приключило. Предмет на разследване за престъпления по чл. 387, ал. 1 във вр. с ал. 2 от НК, съгласно който: „Който злоупотреби с властта или със служебното си положение, не изпълни задълженията си по служба или превиши властта си и от това произлязат вредни последици, се наказва с лишаване от свобода до три години, а съгласно ал. 2 „Ако от деянието са настъпили тежки последици или то се извършва системно от началник към подчинен, наказанието е лишаване от свобода от една до осем години”. От извършените разследвания се установява, че общият брой на пострадалите лица от деянията, предмет на наказателното производство, са 446 лица. Предвид описаните по-горе постановление за задържане на ищеца от 1982г., заповеди за наложени мерки по отношение на него – престой в затвора в Белене и принудително заселване, както и решението на Народното събрание от 01.06.1990г. се установява, че ищецът е едно от тези общо 446 пострадали лица, поради което направеното възражение от ответника е неоснователно.

Съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи „Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона”. Решаващият фактор за определяне приложимостта на чл. 6 § 1 ЕКЗПЧ в гражданскоправният му аспект, по отношение на наказателно дело, е дали висящото наказателно производство е от значение за съдебната защита на съответното гражданско право, принадлежащо на жертвата на престъплението. Изисква се връзка между правото, което се твърди че е нарушено и наказателно правния спор, който предстои да бъде решен. Преценката за това дали правото е гражданско се прави в зависимост от неговото материално съдържание и последици, определени съобразно приложимото вътрешно право и целта на ЕКЗПЧ. Значение има характера на конкретното право и дали изходът на производството ще засегне /ще се отрази/ на това право /вж. §§ 38-44 Baraona v. Portugal/. В практиката си Съдът неизменно разглежда като гражданскоправни спорове – исковете, предявени от жертви на твърдяно престъпление в рамките на воденото наказателно производство /вж. напр. Saoud v. France/. В разглеждания случай предметът на наказателното производство е свързан с установяване на отговорността на лицата за действия, които са довели до лишаване на ищеца от негови граждански права: чл. 5, т. 1 – право на свобода, чл. 8 – право на личен и семеен живот, като и нарушаване на чл. 3 – забрана за изтезания. При така установеното настоящият съдебен състав приема, че доколкото процесното наказателно производство е свързано с разследване на престъпления, при които са нарушени граждански права на ищеца, поради което същият има и качеството на пострадал, то за последния е възникнало правото на разглеждане и решаване на същото в разумен срок. / в този смисъл решение № 72 от 1.06.2022 г. постановено по гр. д. № 4037/2021г. по описа на ВКС, III Г. О./. 

            В своите решения ЕСПЧ приема, че е налице оборима прозумция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден. В случая обаче, извън тези обичайни вреди са налице и допълнително установени произтичащи от следното: 1. Конкретната продължителност на производството значително надхвърля законоустановените срокове – над 30 години, 2. Обстоятелството, че разследването е било значително забавено е довело още през 2000 г. до изтичане на абсолютната давност за деянията, предмет на обвинителния акт, 3. видът на засегнатите права на ищеца, 4. Обстоятелството, че ищецът е обезщетен за имуществените и неимуществените вреди, които са претърпени от него от деянията, предмет на наказателното производство по реда на ЗГПРРЛ и 5. Конкретното отражение на забавеното производството върху по пострадалият, установено въз основа на ангажирани гласни доказателства по делото – ищецът се е чувствал отпаднал, възмутен, отчаян и нещастлив от това, че делото не се развива и приключва. Съобразявайки изложеното, според настоящият съдебен състав, следва да се присъди обезщетение за конкретно установеното нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок в размер на 15 000 лв., като в останалата част заявената претенция е неоснователна. 

     

Относно направените по делото разноски

Ищецът е направил искане в тежест на ответника да бъдат присъдени направените от него разноски, които са в размер на 10 лв. – заплатена държавна такса за настоящото производство.

С оглед изхода на делото, направеното искане на ищеца следва да бъде уважено и се осъди ответникът на основание чл. 78, ал.1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 10 лв.

По делото не са представени доказателства от ищеца относно разноски направени за защитата от процесуалния му представител.

С тези мотиви съдът

 

РЕШИ:

 

          ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. *******да заплати на Ф.Е.М., ЕГН – ********** със съдебен адрес: ***, офис 10 – чрез адвокат Е.Ф. на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за  неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото на разглеждане и решаване на сл. д. №1/1991г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. д. №780 – II/1998г. по описа на ВОП – София и към настоящия момент ДП №II – 048/1999 по описа на ВОП - София, ведно със законната лихва, считано от 03.09.2020г. до окончателното й заплащане и на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 10 лв., като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 15 000 лв. до пълния претендиран размер от 120 000 лв.

           Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.

 

                                                     СЪДИЯ: