Р Е Ш Е Н И Е
№ 211
Град Сливен, 10.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл.с.
ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при
секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева
въззивно гражданско дело № 535 по описа на Окръжен съд Сливен за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по жалба на Н.Г.М., ЕГН: **********, адрес: ***
чрез процесуален представител адвокат Н.П. срещу Решение № 1366 от
23.11.2018г., постановено по гражданско дело № 64 по описа на Районен съд
Сливен 2018г. Постъпила е и
въззивна жалба от Н.Г.М., ЕГН: ********** срещу Решение № 950 от
16.08.2019г., постановено по гражданско
дело № 64 по описа на Районен съд Сливен за 2018г., в частта, с която е оставена без уважение молбата на ищцата
по чл. 250, ал. 1 ГПК за допълване на Решение № 1366 от 23.11.2018г. на Районен
съд Сливен.
С Решение № 1366 от 23.11.2018г. Районен съд Сливен е
отхвърлил предявеният от Н.Г.М., ЕГН: ********** иск срещу Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ за признаване за установено правото на ищцата на допълнителен платен
годишен отпуск за положения извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие за
периода от 01.01.2003г. до 30.06.2013г., като неоснователен поради погасяването
му по давност. С оглед изхода на спора ищцата е осъдена на основание чл. 78,
ал. 3
ГПК да заплати на ответника сумата от 100 лева, представляващи сторените в
производството деловодни разноски. С Решение № 950
от 16.08.2019г. съдът е допуснал поправка на очевидна
фактическа грешка в диспозитива на Решение № 1366 от 23.11.2018г. като
посочения в диспозитива на решението период „от 01.01.2003г. до 30.06.2013г.“
следва да се чете „от 25.02.2013г. до 30.06.2013г.“ и е оставил без уважение молбата на ищцата
за допълване на първоинстанционното съдебно решение в диспозитива с посочване
на точния брой дни полагаем допълнителен платен годишен отпуск.
Жалбоподателят оспорва първоинстанционното решение като
нищожно, алтернативно – недопустимо, алтернативно – неправилно поради нарушение
на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и
необоснованост. Излагат се доводи, че решението противоречи на основни
конституционни, гражданскоправни и трудовоправни принципи.
Твърди се, че решението е постановено при неспазване
тълкуването, което Конституционният съд на Република България е дал в Решение №
12/2010 по к.д. № 15/2010г. относно характера на правото на платен годишен
отпуск. Сочи, че съдът не е отчел промяната в нормативната уредба на правото на
отпуск като основно субективно трудово право, а по-скоро тълкувал същото като
задължение на носителя му. Във връзка с изложените доводи цитира решения на
Конституционен съд на Република България, които счита, че третират правото,
предмет на настоящия спор. Твърди, че съдът неправилно е приложил института на
погасителната давност спрямо субективното право на отпуск, както и че не е
съобразил нормативната уредба относно реда за ползване на допълнителен платен
годишен отпуск. Въззивникът навежда оплакване, че съдът е допуснал съществени
нарушения на съдопроизводствените правила като е разгледал неотносимо към вида
на предявения иск възражение на ответника за изтекла погасителна давност и не е
взел предвид представени и приети по делото като писмени доказателства заповеди
на Министъра на правосъдието, които имат обуславящо значение за изхода на
спора. В жалбата са развити подробни съображения във връзка с посочените
съществени процесуални нарушения на първоинстанционното производство. Навежда
оплакване, че първоинстанционният съд е нарушил принципа на диспозитивното
начало, тъй като се е произнесъл по въпроса дали ищцата има право да ползва
процесния допълнителен платен годишен отпуск, а не се е произнесъл по
предявения иск да се установи дали правото на допълнителен платен годишен
отпуск съществува и в какъв размер за всяка календарна година от процесния
период. Излага съображения, че съдебното решение нарушава и принципа на
осигуряване реална възможност за ползване на платения отпуск, провъзгласен в
Конвенция № 52 на Международната организация на труда. В тази връзка сочи, че
решението противоречи и на практиката на Съда на Европейския съюз по
тълкуването на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 04.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното
време, като цитира практика на Съда на Европейския съюз. Моли съда да прогласи
първоинстанционното решение за нищожно, а ако счете, че е валидно да го обяви
за недопустимо и да върне делото на първата инстанция с указания за правилно
приложение на закона, алтернативно да отмени решението и да постанови ново.
Моли за присъждане на сторените разноски за първа и въззивна инстанция.
В жалбата срещу решението, с което не е уважена молбата
за допълване на първоинстанционното решение, въззивникът намира, че неправилно
районният съд е отказал да допълни решението. Посочва, че установените по
делото размери на допълнителния платен годишен отпуск в процесния исков период
са предмет на спора в първоинстанционното производство, поради което същите
следва да бъдат описани в диспозитива на съдебното решение. Развива подробни
съображения в подкрепа на горното твърдение.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор и по двете въззивни жалби от
Главна дирекция „Изпълнениe на наказанията“ чрез процесуален представител
юрисконсулт П.С.. Въззиваемият оспорва въззивните жалби като неоснователни.
Посочва, че правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд не е
идентично с правото на платен годишен отпуск, като допълва, че за да придобие
право служителят на допълнителен платен годишен отпуск следва да се докаже
полагането на извънреден труд в посочения в закона обем и допълнителният отпуск
за него да се установява своевременно след изтичане на годината, за която е
положен труда. Въззиваемият намира, че вземането за компенсация на извънредния
труд с допълнителен платен годишен отпуск се погасява с тригодишна давност,
която за процесното вземане е изтекла. Твърди, че първоинстанционният съд е
приложил правилно института на погасителната давност спрямо правото, предмет на
спора, като излага подробни съображения в тази посока. Изтъква, че към датата
на прекратяване на процесното служебно правоотношение не е установено право на
допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на
тримесечие от ищцата. Посочва още, че по време на действие на правоотношението
ищцата не е предявявала извънсъдебни или съдебни претенции за установяване на
положен извънреден труд над нормативно определения, който следва да се
компенсира с допълнителен платен годишен отпуск. Моли съда да остави без
уважение въззивната жалба като необоснована и да потвърди първоинстанционното
решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция. В отговора по въззивната жалба срещу решението на Районен съд, с
което е оставена без уважение молбата за допълване на Решение № 1366 от
23.11.2018г. въззиваемият посочва, че решението е мотивирано и съдът се е
произнесъл пълно и точно по искането на ищцата. Намира, че предвид
обстоятелството, че искът е отхвърлен изцяло като неоснователен е безпредметно
допълване на решението с конкретно посочване на размера на допълнителния платен
годишен отпуск (броя на часовете) за процесния период.
В откритото съдебно заседание по делото въззивницата чрез
процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК адвокат Н.П.
поддържа въззивната жалба, не прави доказателствени искания. В хода на устните
състезания излага становище за основателност на предявените искове. Моли
въззивния съд да постанови решение, с което да ги уважи. Претендира присъждане
на разноски за въззивната инстанция. Представя списък по чл. 80 ГПК.
В откритото съдебно заседание въззиваемият чрез
процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 3 ГПК юрисконсулт П.С.
поддържа депозирания отговор на въззивната жалба. Прави доказателствено искане
за допускане на допълнителна съдебно - счетоводна експертиза, при която вещото
лице при изчисление на часовете извънреден труд да не извършва преизчисляване
на часовете нощен труд към дневен такъв. Доказателственото искане е оставено
без уважение като неоснователно с мотивирано протоколно определение. В хода на
устните състезания процесуалният представител на въззиваемия моли съда да
потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно по
изложените в отговора на въззивната жалба подробни съображения. Моли за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност
на претендираното от процесуалния представител на въззивника адвокатско
възнаграждение.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните доказателствa поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Въззивните жалби са
редовни, тъй като отговарят на изискванията на чл. 260, т. 1, 2,
4 и 7 и чл. 261 ГПК, същите са подадени в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу актове на съда, които
подлежат на въззивна проверка, поради което са и процесуално допустими и следва
да се разгледат по същество.
I.По въззивната
жалба срещу Решение № 1366 от
23.11.2018г., постановено по гражданско
дело № 64 по описа на Районен съд Сливен за 2018г.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
При извършена служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК
настоящата инстанция констатира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
Напълно
неоснователни са направените с въззивната жалба възражения за нищожност и
недопустимост на първоинстанционния съдебен акт. Не са налице основания,
обуславящи нищожност на постановеното решение. Неоснователно е и възражението,
че с решението първоинстанционният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало,
като се е произнесъл по непредявен иск, а именно дали за ищцата е възникнало право на ползване на допълнителен платен
годишен отпуск. С постановеното решение съдът не е излязъл от предмета на
делото, доколкото се е произнесъл по заявената с петитума на исковата молба
претенция - за установяване дали за ищцата е възникнало право на допълнителен
платен годишен отпуск, представляващ компенсация за положен от ищцата
извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие през периода 25.02.2003г. -
30.06.2013г.. Районен съд Сливен не е разгледал непредявен иск, следователно
постановеното решение не е недопустимо. Районният съд при спазване на всички
правила на процеса, в законен състав, с напълно ясно и мотивирано решение и
ненакърнявайки основния правен ред в страната, е разгледал и се е произнесъл по
предявената искова претенция с надлежен съдебен акт.
Настоящият
съдебен състав споделя изложените от първоинстанционния съд съображения за
допустимост на исковата претенция, с оглед наведените в процеса от ответната
страна възражения за нейната недопустимост. Предявеният иск е за установяване
правото на служителя на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск на
положен от него извънреден труд. Съгласно установената съдебна практика, в това
число задължителната такава, постановена от Върховния касационен съд,
посоченият иск е допустим. Всеки може да предяви установителен иск по чл. 124,
ал. 1 ГПК, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно
отношение или на едно право, когато има интерес от това. Правният интерес на
ищеца се извежда от необходимостта за установяване по надлежния ред на
предпоставките, при които възниква правото му да бъде компенсиран с
допълнителен платен отпуск за положен труд в извънработно време, което право се
оспорва от ответната страна.
Проверката на законосъобразността и правилността на първоинстанционния
съдебен акт, която настоящият състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава от наведените във въззивната жалба оплаквания.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
както и заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно икономическа
експертиза поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така както е изложена в мотивите на решението е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА и своята към нея.
Районен съд Сливен е
бил сезиран с иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 229,
ал. 1, т. 9, вр. чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. второ ЗМВР (обн. ДВ, бр.122 от
19.12.1997г., отм. с ДВ, бр. 17 от 24.02.2006г., в сила от 01.05.2006г.),
съответно чл. 212, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 ЗМВР (обн.
ДВ, бр. 17 от 24.02.2006г., в сила от 01.05.2006г.) вр. с чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС. Съгласно
разпоредбата на чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. второ ЗМВР (обн. ДВ, бр.122 от
19.12.1997г., отм. с ДВ, бр. 17 от 24.02.2006г., в сила от 01.05.2006г.) и чл. чл.
211, ал. 5, т. 2, предл. 2 ЗМВР (обн. ДВ, бр. 17 от 24.02.2006г., в сила от
01.05.2006г.) работата извън редовното работно време се компенсира с
допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа на тримесечие. В сега
действащия ЗМВР (обн. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г.) подобна разпоредба за
компенсиране на част от положения извънреден труд с допълнителен платен годишен
отпуск не е предвидена, положеният извънреден труд се компенсира с парично
обезщетение. Нормата на чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС предвижда, че за държавни служители
на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и териториалните ѝ служби,
които пряко осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на мярката
за неотклонение „задържане под стража“ се прилагат разпоредбите относно
държавната служба на ЗМВР.
С оглед
процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във въззивната жалба,
съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ така наречения ограничен
въззив, настоящата инстанция счита, че страните не са навели доводи и
оплаквания по отношение на следните обстоятелства: 1) затова, че ищцата,
въззивница в настоящото производство, е държавен служител от надзорно -
охранителния състав на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, като през
исковия период е изпълнявала длъжността „надзирател“ с местоизпълнение на
служебните задължения - територията на затвора град Сливен; 2) затова, че през
исковия период 25.02.2003г. - 30.06.2013г.
(уточнен с молба с вх. № 5843/20.03.2018г.) ищцата е положила
извънреден труд в размер на 1056 часа, съгласно приетото и неоспорено от
страните заключение на СИЕ.
В
първоинстанционното производство въпросът положен ли е от ищцата извънреден
труд през исковия период, каква е продължителността му и има ли такъв над
визираните в относимите разпоредби чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. второ ЗМВР
(обн. ДВ, бр.122 от 19.12.1997г.) и чл. чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 ЗМВР
(обн. ДВ, бр. 17 от 24.02.2006г., в сила от 01.05.2006г.) - 50 часа на тримесечие е бил спорен, но същият
не е пренесен с въззивната жалба, поради което не е предмет на въззивното
производство.
Спорът пред
въззивната инстанция се свежда до това погасено ли е по давност правото на
компенсация за положен извънреден труд с допълнителен платен годишен отпуск.
Предмет на иска е
установяване правото на ищцата на компенсация за положен от нея извънреден труд
над 50 часа за всеки тримесечен период в рамките на исковия - 25.02.2003г. –
30.06.2013г. с допълнителен платен годишен отпуск. За да се произнесе по
предмета на спора съдът следва да установи дали e
налице правопораждащият юридически факт – полагането на
извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие от исковия период, за да
възникне за ищцата правото на допълнителен платен годишен отпуск като
компенсация за положения извънреден труд. В първоинстанционното производство
ответникът ГДИН оспорва факта на полагане на извънреден труд от страна на
ищцата над 50 часа на тримесечие в исковия период, следователно оспорва за нея
да е възникнало право на компенсация с определени дни допълнителен платен
годишен отпуск. Обуславящият изхода на спора въпрос е положен ли е от ищцата
труд извън редовното работно време, каква е неговата продължителност и има ли
извънреден труд над 50 часа през отчетните тримесечия в исковия период. В тази
връзка невярно е заявеното във въззивната жалба твърдение, че предмет на делото
е установяване правото на ищцата да ползва допълнителен платен годишен отпуск,
както вече бе посочено по – горе, предмет на делото е установяване
правопораждащия факт - полагането на извънреден труд над нормативно установения
брой часове - 50 часа на тримесечие в исковия период, който е предпоставка да
възникне правото на допълнителен платен годишен отпуск. Страните във въззивното
производство не спорят, а и от заключението на изслушаната пред районния съд
съдебно икономическа експертиза, приета по делото и неоспорена от страните, се
установява, че в исковия период ищцата е положила извънреден труд в размер на 1056
часа.
Настоящият съдебен
състав намира, че спорното право има имуществен характер, доколкото се отнася
до притезателно субективно право, вземане за компенцасия за положен извънреден
труд, което законодателят предвижда да се обезщети чрез ползване на
допълнителен платен годишен отпуск по време на действие на служебното
правоотношение и чрез парично обезщетение при прекратяване на служебното
правоотношение. Обстоятелството, че предвидената (в относимата към исковия
период нормативна уредба) компенсация за положен извънреден труд над 50 часа на
тримесечие не е парично обезщетение, а допълнителен платен годишен отпуск, не
противоречи на извода на съда, че се касае за имуществен спор, защото макар и
притезанието да не е парично, то на първо място има имуществено измерение –
броя дни допълнителен отпуск, който, при установяване на предпоставките, служителят
ще има право да ползва и съответно ще му бъде заплатен. На следващо място
историческото тълкуване на разпоредбите на ЗМВР, които уреждат компенсацията на
положен извънреден труд в различните редакции на закона, безспорно потвърждава
извода на съда, че се касае за имуществено право, тъй като в сега действащата
редакция на относимата норма - чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР (ДВ, бр. 53 от
27.06.2014г.) към основното месечно възнаграждение на държавните служители се
изплаща допълнително възнаграждение за извънреден труд, тоест след 27.06.2014г.
и до настоящия момент положеният извънреден труд се компенсира единствено с
парично обезщетение. В този смисъл е и Определение № 200 от 11.03.2019г.,
постановено по гр.д. № 4816/18 на ВКС, IV
ГО.
В отговора на исковата молба ответникът е
направил възражение за погасяване по давност на вземането за компенсация на
извънреден труд чрез допълнителен платен годишен отпуск. Предвид извода на съда
за наличие на положен извънреден труд от ищцата и своевременно заявеното
възражение за изтекла
погасителна давност на вземането за компенсация на положения извънреден труд,
въведено и като предмет на спора пред въззивния съд, настоящата инстанция дължи
произнасяне по възражението за погасителна давност.
Приложимите към процесните отношения специални
закони ЗИНЗС и ЗМВР (отм.) не съдържат норми, които да регламентират давностни
срокове за вземанията на държавните служители. При непълнота на уредбата на
специален закон следва да се приложи по аналогия най - близкия общ закон, като
в конкретния случай това е Закона за държавния служител (ЗДСл), към който
изрично препраща §1а от Допълнителните
разпоредби на ЗМВР отм. (обн. ДВ бр. 17 от 24.02.2006г. в сила от 01.05.2006г.)
към който закон пък препраща чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС по въпросите за държавната
служба, респективно след отмяната на § 1а (отм. ДВ бр. 88 от 2010г. в сила от 01.01.2011г.) по аналогия
се прилага чл. 46, ал. 2 Закон за нормативните актове (ЗНА). Съгласно
разпоредбата на чл. 125 ЗДСл, приложима към настоящия спор по посочените по-горе
съображения, имуществените спорове се предявяват в тригодишен период по общия
исков ред. Следователно максималният общ давностен срок по отношение на
спорове, касаещи служебни правоотношения, какъвто е настоящият, е три години.
Вземането за положеният извънреден труд, който е следвало
да бъде компенсиран с допълнителен платен годишен отпуск за целия исков период
25.02.2003г. – 30.06.2013г. е погасено по давност, тъй като искът за
установяване на право на компенсация за положен извънреден труд е предявен на
05.01.2018г.
Настоящият съдебен състав не споделя довода на
въззивницата, че Районен съд Сливен е допуснал нарушение на
съдопроизводствените правила като е разгледал възражението за погасителна
давност, което е било неотносимо към иска. Разглеждането на възражението за
погасителна давност е въпрос, който засяга спорното материално право, поради
което съдът не е допуснал никакво нарушение на процесуалните норми. Наведеното
във въззивната жалба твърдение, че института на погасителната давност е
неприложим към предявения установителен иск съдът намира за неоснователно.
Разпоредбата на чл. 125 ЗДСл не въвежда ограничения, нито провежда разлика с
оглед вида на търсената защита съответно на предявения иск – установителен,
осъдителен или конститутивен.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че
исковата претенция е неоснователна като погасена под давност, с оглед
разпоредбата на чл. 125 ЗДСл и като такава следва да се отхвърли.
Неоснователно е
възражението на въззивника, че съдебният акт е постановен в нарушение на
даденото с Решение на Конституционния
съд № 12 от 2010 г. по конституционно дело № 15 от 2010 на Конституционния съд
на Република България тълкуване на правната природа на правото на платен годишен
отпуск. На първо място това възражение е бланкетно, тъй като въззивникът не
посочва в какво точно се изразява нарушението. Цитираното решение на
Конституционния съд третира различен от предмета на спора по настоящото дело
правен въпрос, а именно дали не противоречат на Конституцията на Република
България разпоредбите на § 3е ПЗР на КТ (§20, т.2 Закона за изменение и допълнение
на Кодекса на труда – ДВ, бр. 58, 2010г.) и § 8а ПЗР на ЗДСл (§21, т. 5 от ЗИД
КТ – ДВ, бр. 58 от 2010г., които предвиждат срок за ползване на заварен
неползван платен годишен отпуск до 31.12.2011г. Конституционният съд е намерил,
че посочените разпоредби накърняват правото на ползване на платен годишен
отпуск, придобит при нормативна уредба, която не предвижда давност за
погасяване правото на ползване, поради което е налице ограничаване правото на
ползване на отпуск, който не е ползван до 01.01.2010г., доколкото със същите
норми се прави правна преценка на последиците от възникнало вече право на
платен годишен отпуск за минал период и се преурежда реда за ползване по начин,
който води до отмяна на права за заварените случаи. Решението третира въпроса
относно правото на ползване на платен годишен отпуск, а предметът на настоящото
дело, както беше многократно посочено, е установяване на право на компенсация
за положен извънреден труд над нормативно установения обем чрез допълнителен
платен годишен отпуск. Несъстоятелно и също бланкетно е възражението на
въззивника, че с решението си районният съд не съблюдава статута на правото на
отпуск, регламентирано в чл. 48. ал. 5 от Конституцията на Република България
като основно субективно право, а тълкува същото като „конституционно
задължение“ на носителя му. Процесното решение въобще не третира въпроса за
същността на правото на платен годишен отпуск и в никакъв случай не отрича, че
същото е основно субективно право на работниците и служителите. Допълнителният
платен годишен отпуск, бидейки вид отпуск, също е основно субективно право на
носителя му, но за да възникне това право следва да са налице определени
законово регламентирани предпоставки, именно този въпрос е предмет на делото, а
не същността на правото на платен годишен отпуск.
Следва да се отбележи, че посочените от въззивника
извлечения от съдебно решение на Съда на Европейския съюз по отправено
преюдициално запитване по тълкуването на чл. 7 от Директива № 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003
година относно някои аспекти на организацията на работното време са неясни, логически несвързани,
въззивникът не е посочил конкретния номер на решението, пасажи, от което
цитира, нито номера на делото, по което е постановено решението. Чл. 7, § 1 от Директива № 2003/88/ЕО задължава държавите – членки да
гарантират правото на всеки работник на платен годишен отпуск в размер на
минимум четири седмици при съобразяване условията на придобиване на право и
предоставяне на отпуск, предвидени в националните законодателства. Тази
разпоредба въвежда задължение за държавите-членки да гарантират основното
субективно право на отпуск на всеки работник/служител, като посочва и
минималния срок, който националните законодателства следва да гарантират. Разпоредба
на директивата е неотносима към настоящия спор. В чл. 7, § 2 от Директива № 2003/88/ЕО се съдържа забрана
минималният период на платен годишен отпуск да бъде заместен с финансова
компенсация освен при прекратяване на трудовото правоотношение. Тази норма също
третира основния платен годишен отпуск. Забраната, която тя въвежда обаче,
макар и индиректно, има отношение към настоящото дело, доколко от разпоредбата
е видно каква е волята на европейския законодател, а именно полагаемият отпуск
– основен платен годишен, но по аналогия това важи и за допълнителния платен
годишен отпуск, да бъде използван ефективно от работниците/служителите, а не да
се позволява неговото „капитализиране“ с цел получаване на по – високо
финансово обезщетение при прекратяване на трудовото/служебното правоотношение.
В този смисъл са и заключенията на Генералния адвокат по дела № C-619/16
S.W. K./ L. B. и C-684/16
Max – Planck – Gesellschaft zur Förderung
der Wissenschaften eV/Tetsuji Shimizu,
съгласно които трябва да се следи предвидената възможност за изплащане на
парично обезщетение за неизползвания полагащ се отпуск при прекратяване на трудовото
правоотношение да не създава предпоставки за злоупотреба от страна на
работниците и служителите и да бъде използвана от тях като средство за
натрупване на дните отпуск с цел получаване на парично обезщетение при
прекратяване на трудовото правоотношение. В процесния случай, както правилно
отбелязва въззиваемият, няма данни по делото и въззивницата не твърди за
исковия период - повече от десет години - да е поискала пред работодателя
установяване на положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие и ползване на
евентуално полагаемия допълнителен платен отпуск, който законодателят е
регламентирал като компенсация и който следва да бъде използван по
предназначение от служителите - за възстановяване на работната сила.
Неоснователно е възражението на въззивника, че районният съд като не е взел
предвид представените и приети като писмени доказателства по делото Заповеди на
Министъра на правосъдието, които регламентират видовете, размерите и реда на
ползване на отпуските е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Това оплакване отново е бланкетно. Посочените подзаконови нормативни
актове имат организационен характер, същите не регламентират видовете отпуски,
а само начина по който последните се ползват и нямат касателство към въпроса за
установяване на положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие от служителите на ГДИН и възникване и
упражняване правото на компенсация на
такъв труд с допълнителен платен годишен отпуск, поради което Районен съд
Сливен правилно не ги е обсъждал в мотивите към решението си.
Тъй като крайните
правни изводи за неоснователност на исковата претенция съвпадат, то обжалваното
първоинстанционно Решение № 1366 от 23.11.2018г., постановено по гражданско
дело № 64 по описа на Районен съд Сливен за 2018г. следва да се потвърди изцяло като правилно и
законосъобразно.
II. По въззивната жалба срещу Решение № 950 от 16.08.2019г.
по гр.д. № 28/2018г. на Районен съд Сливен в частта, с която е отхвърлена
молбата ѝ за допълване на постановеното по делото решение относно размера
на часовете платен годишен отпуск.
При извършена
служебна проверка съгласно чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намира решението за
валидно и в обжалваната му част за допустимо. По същество решението е
законосъобразно. Въззивният състав намира, че в процесния случай не е налице
непълно решение, което да поражда задължение за съда при подадено искане за
допълване на решението в законоустановения срок от някоя от страните, в случая
от ищеца да допълни съдебния си акт.
Непълно е
решението, което не обхваща целия спорен предмет. При непълно решение липсва
формирана воля на съда относно част от спорното право в предявения иск или по
един от предявените искове – първоначален, насрещен, обратен, инцидентен
установителен или по иск за акцесорно право. В случая, както се посочи по –
горе, районният съд е бил сезиран с иск за установяване на право на
допълнителен платен годишен отпуск, представляващ компенсация за положен от
ищцата извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие за периода 25.02.2003г.-
30.06.2013г. с посочване на максималния допустим по закона брой дни отпуск – 12
дни за всяка година в исковия период. Районният съд е разгледал и се е
произнесъл по цялата заявена искова претенция, като е приел, че поради изтекла
погасителна давност исковата претенция
за целия исков период е погасена по давност, тоест предявеният иск за
установяване право на допълнителен платен годишен отпуск, представляващ
компенсация за положен от ищцата извънреден труд над 50 часа за всяко
тримесечие от исковия период, е отхвърлен като неоснователен.
Първоинстанционният съд е отхвърлил цялата искова претенция за целия исков
период. Следователно не е налице непроизнасяне на съда по отношение на част от
исковата претенция, което да налага постановяване на допълнително решение с
изрично посочване на часовете допълнителен платен годишен отпуск, претендирани от ищцата. За пълнота
настоящата инстанция намира за необходимо да отбележи, че законът предвижда
допълнителния платен годишен отпуск да
се изчислява в дни, а не в часове, а също така в петитума на исковата молба,
самата ищца е посочила отпуска правилно в дни и разбивки по години, включени в
исковия период, а не часове, каквито в последствие пълномощникът ѝ
заявява в съдебно заседание. С оглед извода за неоснователност на исковата претенция
изцяло, безспорно разгледана от първоинстанционния съд в нейната цялост, не е
налице постановено непълно решение при непосочването на претендираните дни
отпуск, които са максимално допустимите по закон за този вид компенсационен
отпуск.
По разноските:
С оглед изхода на
спора правилно районният съд е възложил тежестта за заплащане разноските на
ответната страна на ищеца, на основание чл.78, ал. 3 и ал. 8 ГПК. В настоящото
производство разноски претендират и доказват и двете страни. С оглед извода на
въззивния съд за неоснователност на въззивната жалба право на разноски има
въззиваемият. Въззивникът следва да понесе своите разноски, така, както ги е
направил и да заплати разноските на другата страна. Доколкото
въззиваемият е юридическо лице, което е представлявано от юрисконсулт за
изчисляване размера на дължимото в настоящата инстанция юрисконсултско
възнаграждение съдът приложи нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 от Закона за
правната помощ. Последната норма от своя страна препраща към Наредба за заплащането
на правната помощ, съгласно която - чл.25, ал.1 - за защита по дела с
материален интерес се присъжда възнаграждение в размер от 100 – 300 лева. В
настоящото производство въззиваемият е изготвил отговор на въззивните жалби и
се е явил в откритото съдебно заседание по делото, предвид горното и с оглед
обстоятелството, че предметът на спора не разкрива фактическа и правна сложност
съдът намира, че е справедливо на въззиваемия да се присъди юрисконсултско
възнаграждение в минималния предвиден размер от 100 лева.
Ръководен от гореизложеното Окръжен съд Сливен
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1366 от 23.11.2018г.,
постановено по гражданско дело № 64 по описа на Районен съд Сливен за 2018г.,
като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната
част Решение № 950 от 16.08.2019г.,
постановено по гражданско дело № 64 по описа на Районен съд Сливен за 2018г.,
като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Н.Г.М.,
ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на основание чл. 273 вр. с чл. 78, ал.
3 вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при
Министерство на правосъдието, седалище и адрес на управление: град С.,бул. „*******“ № ** сумата от 100 лева, представляваща сторените пред
въззивната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на
обжалване в едномесечен срок от получаването му от страните пред Върховния
касационен съд на Република България, при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: