№ 19580
гр. София, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110100199 по
описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Б. Н. Н. е предявил срещу „Фе..“ ЕООД установителен иск с правна квалификация чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска признаването за установено, че договор за потребителски
кредит № ... от 06.07.2024 г. е недействителен поради противоречие със закона.
Б. Н. Н. е предявил срещу M.. p.l.c. установителен иск с правна квалификация чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска признаването за установено, че договор за гаранция
(поръчителство) от 07.07.2024 г. е недействителен поради противоречие със закона и
недействителност на договор за потребителски кредит № ... от 06.07.2024 г., сключен между
Б. Н. и „Фе..“ ЕООД, задълженията по който обезпечава.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Фе..“ ЕООД е предявил насрещен иск с правна
квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с който се иска осъждането на ищеца да заплати сумата от
2322, 24 лв., представляваща неплатен остатък от главницата по договор за потребителски
кредит № ... от 06.07.2024 г., ведно със законната лихва от 25.03.2025 г. до окончателното
плащане.
Ищецът твърди, че между него в качеството на кредитополучател и ответника е
сключен договор за потребителски кредит № ... от 06.07.2024 г., по който дружеството му е
предоставило в заем сума в размер на 5000 лв. при лихвен процент от 23, 33 % и ГПР от 49,
66 %, като той следвало да върне сумата на 18 месечни вноски. Посочва, че условие за
сключване на договора за кредит е било и сключването на договор за поръчителство с
посочено от кредитодателя дружество – втория ответник M.. p.l.c., като двете дружества
били свързани лица. Твърди, че по договора за поръчителство било предвидено
възнаграждение за гаранта, което неправилно не било включено в годишния процент на
разходите по договора за кредит, поради което не е било спазено изискването на л. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК и това води до недействителност както на договора за кредит, така и на договора
за поръчителство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Фе..“ ЕООД, с
който ответникът оспорва предявения иск. Сочи, че M.. p.l.c. е самостоятелно юридическо
лице и че договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение, като ищецът сам
е избрал поръчителя. Поддържа, че възнаграждението по договора за поръчителство не
1
следва да се включва в годишния процент на разходите, тъй като договорът за гаранция е
незадължителна услуга.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор от втория ответник M.. p.l.c.
В срока по чл. 131 е предявен насрещен иск от страна на ответника „Фе..“ ЕООД, с
който се претендира незаплатен остатък от главница по процесния договор за кредит.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба, с който се
навеждат възражения за недопустимост, тъй като искът касае лице, различно от ищеца. Това
възражение е неоснователно. С молба от 27.05.2025 г. в изпълнение на дадени от съда
указания „Фе..“ ЕООД е уточнило, че насрещният иск е предявен срещу Б. Н. Н.. Препис от
тази уточнителна молба е връчен на ищеца на 06.06.2025 г.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже сключването на процесния договор за кредит и на процесния договор за
поръчителство, както и че същите са нищожни на посочените в исковата молба основания.
В тежест на ответниците е да докажат, че са спазени императивните законови
изисквания при сключване на всеки от договорите.
По предявения насрещен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
следните факти: сключен между страните валиден договор за потребителски кредит, по
силата на който на ответника/ищец е предоставена сумата в размер на 5000 лв., а за
ответника е възникнало задължение за погасяване на кредита, както и размера на
непогасения остатък и настъпване падежа на претендираните задължения.
При доказване на горните обстоятелства ответникът носи тежестта да докаже, че е
погасил претендираните вземания.
С обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил на страните, че служебно
следи за неравноправност на клаузи от договора за потребителски кредит, за което
предоставя на страните при условията на състезателност възможност да ангажират
доказателства за евентуалното наличие/липса на неравноправност на клаузи от договора.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за предоставяне на потребителски кредит № .../06.07.2024 г.,
сключен между ищеца като кредитополучател и ответника „Фе..“ ЕООД като кредитор,
съгласно който дружеството е предоставило на ищеца кредит в размер на 5000 лв., като
ищецът се е задължил да върне заема на 18 погасителни месечни вноски съгласно приложен
погасителен план. От приложената на л. 63 разписка се установява, че сумата е била
преведена на ищеца на 06.07.2024 г. В договора е посочено, че общият размер на сумата,
която трябва да върне кредитополучателят, е 6750 лв., от които 5000 лв. са главницата и 1750
лв. за възнаградителна лихва в размер 23, 33 %. Съгласно чл. 4 годишният процент на
разходите се равнява на 49, 66 %. В чл. 5 е посочено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от M.. в полза на дружеството. В чл. 13 от общите условия за
предоставяне на потребителски кредити на „Фе..“ ЕООД е предвидено, че при непогасяване
изцяло или отчасти на главницата, лихвата, разноските, разходите или таксите по кредита,
както и при неизпълнение на което и да е друго задължение по договора или по общите
условия, вземането на дружеството за възстановяване на целия кредит става изцяло
предсрочно изискуемо, за което дружеството следва да уведоми кредитополучателя.
Приет е и договор за гаранция (поръчителство), сключен на 07.07.2024 г. между ищеца
в качеството клиент и ответника M.. p.l.c. в качеството гарант, по силата на който
посоченото дружество е предоставило гаранция, като се е задължило да обезпечи
изпълнението на задълженията, произтичащи от посочения по-горе договор за кредит.
Съгласно чл. 1.6. от договора за гаранция клиентът дължи такса за предоставяне на
гаранцията в размер на общо 5300 лв., дължима на 18 месечни вноски в размерите,
2
условията и падежите съгласно приложен погасителен план, като падежите на месечните
вноски по двата договора съвпадат изцяло.
От приложените по делото на л. 27 и сл. разписки се установява, че ищецът е превел по
микросметка на ответника суми в общ размер от 2677, 76 лв. с посочено основание
процесния договор за кредит, като последното плащане е било извършено на 04.11.2024 г.
По делото е прието заключение по изготвена съдебно-счетоводна експертиза, което
след преценка по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано. То е обективно, пълно и
точно изготвено и кореспондира с приетите по делото писмени доказателства. Вещото лице
е установило, че ищецът е извършил плащания към ответника в размер на общо 2677, 76 лв.
Посочило е, че при включване в годишния процент на разходите на главницата и
възнаградителната лихва се получава размер на годишния процент на разходите от 40, 25 %,
като вещото лице предполага, че разликата с посочения в договора размер от 49, 66 % се
дължи на взета предвид различна дата на усвояване на кредита. А при включване в
изчисленията и на таксата, предвидена в договора за гаранция от 5300 лв., се получава
размер на годишния процент на разходите от 276, 09 %, като към датата на сключване на
договора за кредит размерът на законната лихва е бил 13, 63 %.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
По делото е установено и не се спори между страните, че на ищеца е била предоставена сума
в размер на 5000 лв. по процесния договор за кредит.
По изложените в исковата молба доводи за нищожност на договора за кредит на
основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради невключване
възнаграждението на поръчителя в ГПР, съдът намира следното. Уреденият в чл. 138 и сл.
от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за учредяване на обезпечение,
поради което има акцесорен характер спрямо правоотношението, за вземанията по което се
поема поръчителството, но въпреки това представлява самостоятелно съглашение, чиято
правна валидност следва да се преценява отделно. Макар законът да го урежда като
едностранен безвъзмезден договор, няма правна пречка в рамките на свободата на
договаряне, поръчителството да бъде уговорено като двустранно възмездно
правоотношение. С оглед на това, когато кредиторът е поискал осигуряването на
обезпечение, липсва пречка изпълнението на задълженията по договора за потребителски
кредит да бъде обезпечено чрез предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение от
трето юридическо лице. Възнаграждението по договора за поръчителство по правило не се
включва в общия разход по кредита за потребителя съгласно дефиницията на пар. 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, поради което неговият размер не се отчита при формиране на годишния процент
на разходите. Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за
поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в
действителност се явява част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство
не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за
кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал.
4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази насока, съдът намира следното.
От текста на приложения договор за кредит не се установява потребителят да е имал
алтернатива за обезпечаване на задълженията, като следва да се има предвид и че самото
наличие на алтернативна възможност, само по себе си не води до извода, че на потребителя
е предоставено право на избор относно способа за обезпечаване на кредита. Това е така,
защото упражняването на алтернативната възможност не следва да е обусловено от неясни
или прекомерно обременителни изисквания към потребителя. По делото не се установи
3
договорът за кредит и предоставената преддоговорна информация да съдържат посочване на
общите изисквания на кредитора към предложеното му обезпечение, нито срока, в който
кредиторът извършва оценка на обезпечението. В този смисъл при извършване на
преценката относно вида на обезпечението, за потребителя не е ясно нито какъв поръчител
следва да предостави, за да бъде одобрен от кредитора, нито в какъв времеви период би
могъл да получи одобрение на обезпечението и искането, съответно да му бъде отпуснат
кредитът, ако избере този вариант. Липсата на информация по тези въпроси прави
използването на тази опция прекомерно обременително за потребителя, доколкото предмет
на сделката е дребно потребителско кредитиране с кратки срокове на отпускане и погасяване
/т.нар. „бърз кредит“/, но при избор на такова обезпечение отпускането на кредита е
поставено в зависимост от неизвестни условия и срокове за одобряване. В сравнение с това,
другата предложена на потребителя опция – чрез предоставяне на гаранция от M.. p.l.c. –
касае предварително одобрен от кредитора гарант, което елиминира изцяло оценката на
обезпечението като предпоставка за отпускане на кредита.
Ето защо съдът приема, че потребителят не е имал алтернатива за избор на
обезпечение като обезпечението чрез договор за гаранция, сключен с M.. p.l.c., се явява
единственото приложимо такова. На следващо място от извършена служебна справка в
ТРРЮЛНЦ и търговския регистър на М..
/https://register.mbr.mt/app/query/get_company_details?auto_load=true&uuid=97cebecf[1]e43b-
570a-a160-f209ea56b4b8/, се установява, че действителен собственик и на двете дружества
към датата на сключване на договорите е М.. СЕ, Ф.., с рег. № ... Следователно кредиторът
по договора за кредит поръчителят са свързани лица по смисъла на пар. 1, т. 6 от ДР на ТЗ,
тъй като тяхната дейност се контролира от трето лице – общ собственик. Съвкупността на
горните обстоятелства води до извода, че в разглежданата хипотеза договорът за гаранция
няма самостоятелен характер, а следва да бъде разглеждан като част от кредитното
правоотношение, защото потребителят е фактически принуден да го сключи с конкретно
определено от кредитора свързано дружество, за да бъде отпуснат кредитът. При това
положение съдът приема, че предоставянето на обезпечение от M.. p.l.c. представлява
задължително условие за получаване на кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
След като предоставянето на обезпечението е задължително условие за получаване на
кредита, то възнаграждението по договора за гаранция представлява общ разход по кредита,
който следва да бъде включен като компонент при формиране на годишния процент на
разходите. Включването на възнаграждението на гаранта в ГПР безспорно ще доведе до
надвишаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК, доколкото посоченият в договора ГПР е
49, 66 %, а при включване на възнаграждението на поръчителя, наречено „такса“, което
надвишава размера на цялата главница, се получава размер на ГПР от 276, 09 %.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. След като
възнаграждението на поръчителя не е включено като разход по кредита в обявения в
договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на
разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че
това вземане бъде включено, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от
13.03.2025 г. по дело C-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС.
Съгласно цитираните решения за да осигури по-голяма защита на потребителите
4
законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет
при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните
вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи
по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен
процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква
„ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Предвид констатираната недействителност на договора за кредит, то и
договорът за поръчителство, който е сключен от ищеца на основание клауза от договор за
потребителски кредит, която противоречи на горепосочената императивна законова норма,
се явява нищожен – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Ето защо, предявените искове за нищожност на договора заем и на договора за
поръчителство са основателни и следва да бъдат уважени.
По насрещния иск
Съгласно цитираната по-горе практика на СЕС и по силата на чл. 23 ЗПК при
недействителност на целия договор потребителят връща само чистата стойност на кредита,
без да дължи лихва и други разходи по кредита. В случая чистата стойност на кредита, т.е.
главницата се равнява на 5000 лв. Предвид заключението на вещото лице и приетите
доказателства за извършени плащания в общ размер от 2677, 76 лв., непогасена остава
главница в размер на 2322, 24 лв. Безпредметно е обсъждането на въпроса за настъпване на
предсрочна изискуемост, тъй като целият договор за кредит е прогласен за нищожен,
следователно на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи целия остатък от непогасената чиста
стойност на кредита. Ето защо, предявеният насрещен иск също се явява основателен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените разноски за държавна такса, равняваща се на по 200 лв. за
всеки от предявените отрицателни установителни искове, както и 150 лв. депозит за
експертиза, който следва да бъде възложен в тежест на двамата ответници поравно (като
съдът намира, че остатъкът от платения депозит в размер на още 150 лв. следва да остане в
тежест на ищеца предвид уважения насрещен иск). По отношение на претендираното
адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв., платено в брой съгласно отбелязването в
приложения по делото договор за правна защита и съдействие, съдът намира за основателно
възражението на ответника за прекомерност, като намира, че размерът на справедливото
възнаграждение за защита на ищеца по делото се равнява на общо 400 лв., т.е. по 200 лв. по
всеки от предявените отрицателни установителни искове по следните съображения.
С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания
и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на
правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа,
5
че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски
по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради
съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от
Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за
защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно
специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на
държавите членки да гарантират възстановяването единствено на "разумни" съдебни
разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите
на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора,
неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат
"пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се
преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата делото страна действително
е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки
случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В
Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 Съдът на ЕС, излагайки
сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет
(България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни
фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените
действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в
минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор
по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски
кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа
и правна сложност. Отделно от това макар и да са налице повече от една претенции –
предвид предявените два отрицателни установителни искове и насрещния иск, същите имат
един общ правопораждащ юридически факт, а именно договора за заем. В конкретния
случай от страна на адвоката не се изисква специфична защита, която да е обусловена от
обективното съединяване на искове, следваща му отделно възнаграждение за всеки иск, вкл.
и по насрещните искове, доколкото същите произтичат от един интерес, поради което съдът
намира, че не му се дължи отделно възнаграждение по всеки от предявените искове.
Така, общият размер на направените от ищеца разноски по предявените от него искове
се равнява на 950 лв. (400 лв. държавна такса, 150 лв. от платения депозит за експертиза и
400 лв. адвокатско възнаграждение). Всеки от двамата ответници следва да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на по 475 лв.
В полза на ответника „Фе..“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат
присъдени разноски по насрещния иск в размер на общо 142, 89 лв., от които 92, 89 лв.
държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение (от общо дължимото за цялото
производство в размер на 100 лв.).
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
6
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Б. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул.
П..“ №.., срещу „Фе..“ ЕООД, с ЕИК: .., със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„М..“, бул. „А..“ №.., вх. А, ет. 9, офис 20, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.1 и ал. 2 и чл. 22 от ЗПК, вр. 143,
ал.1 ЗЗП, нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № ...
от 06.07.2024 г.
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Б. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул.
П..“ №.., срещу M.. p.l.c., със седалище и адрес на управление: М.., СТ Б.., С.. №.., Г.. ГЗР ..
иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, нищожността на договор за гаранция
(поръчителство) от 07.07.2024 г.
ОСЪЖДА Б. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. П..“ №.., да заплати на
„Фе..“ ЕООД, с ЕИК: .., със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „М..“, бул. „А..“
№.., вх. А, ет. 9, офис 20, сумата от 2322, 24 лв., представляваща неплатен остатък от
главницата по договор за потребителски кредит № ... от 06.07.2024 г., ведно със законната
лихва от 25.03.2025 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Фе..“ ЕООД, с ЕИК: .., със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „М..“, бул. „А..“ №.., вх. А, ет. 9, офис 20, да заплати на Б. Н. Н., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ул. П..“ №.., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 475 лв. разноски.
ОСЪЖДА M.. p.l.c., със седалище и адрес на управление: М.., СТ Б.., С.. №.., Г.. ГЗР ..
да заплати на Б. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. П..“ №.., на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 475 лв. разноски.
ОСЪЖДА Б. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. П..“ №.., да заплати на
„Фе..“ ЕООД, с ЕИК: .., със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „М..“, бул. „А..“
№.., вх. А, ет. 9, офис 20, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 142, 89 лв. разноски по
делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7