Р Е Ш Е Н И Е
№ 260131
Гр.Пловдив,
27.01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски
Окръжен съд, четиринадесети граждански състав на 30.11. две хиляди и двадесета
година в публично заседание в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анна
Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Радослав Радев
Иван
Анастасов
При
секретаря: В.Василева, като разгледа гр.д.№2338/ 2020 г. по описа на ПОС, за се
произнесе, съобрази:
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано по
въззивна жалба на „Лайт кредит консулт” ЕООД,
ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет.
2, представлявано от управителя А. Д. А. чрез адв.П.П. против решение №2493/20.07.2020
г., постановено по гр. д. №7206/2019 г. на РС Пловдив, 13 гр. състав, което са отхвърлени
предявените искове за признаване за установено по
отношение на А.И.М. ЕГН **********,*** дължимостта
на сумата 2 384,10 лв., от която 1 815,90 лв. извършено от „Лайт кредит консулт” ЕООД плащане по
активирана гаранция, поради неплащане на задълженията на ответника по договор
за заем и 568,20 лв. неплатена част
от възнаграждение по договор за гаранция, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на
заявлението по ч.гр.д. 440/19 г., както и направените разноски в това
производство за държавна такса и адвокатско възнаграждение, за които суми е издадена заповед за изпълние по
ч. гр. дело №440/2019 г. по описа на ПдРС,16 гр.с. със Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК. Излага оплаквания
за неправилност и незаконосъобразност на решението, иска се неговата отмяна и да
се постанови ново, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира за
присъждане на разноски.
От ответника А.И.М. ЕГН ********** чрез сл.защитник адв.В.К. е постъпил отговор на ВЖ, с който се оспорва жалбата като неоснователна и счита решението за правилно и законосъобразно.Претендира за разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът приема следното:
Производството е образувано по иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК,чл.79,ал.1 ЗЗД. предявен от „Лайт кредит консулт” ЕООД.
Въззивникът счита, че неправилно съдът е приел, че договорът за заем е недействителен, тъй като съдържал неравноправни клаузи, които не са индивидуално уговорени като неравноправна клауза се цитира единствено т.3.2. от договора за гаранция, касаеща възнаграждението на гаранта за предоставеното обезпечение, а не договора за заем; счита, че договора за гаранция не се обхваща от чл.143 ЗЗП и има гаранционно-обезпечителен характер; счита, че договорът за заем съдържа всички реквизити по чл.11,ал.1 ЗПК, в т.ч. ГПР и общия размер на вскички плащания, поради което не е недействителен на осн.чл.22 ЗПК и е породил своите правни последици, а заемателят се е съгласил с тези условия като ги е приел;
В отговора на ВЖ са изложени доводите, че правилно РС е счел, че клаузите на договора са неравноправни и нищожни, тъй като не са уговорени индивидуално.
По заявлението в заповедното производство се претендира сумата 2384,10 лв., включваща 1815,90 лв. – невърната сума по договор за заем №8421/27.11.2015 г., сключен с „Лайт кредит“ООД с краен срок на погасяване 27.05.2016 г. и сумата 568,20 лв. – неплатена част възнаграждение по договор за гаранция от 27.11.2015 г., платена от заявителят, съгласно договора за гаранция. Исковата молба, е предявена при хипотезата на чл.415,ал.1,т.2 ГПК в срока по чл. 415/1/,т.4 от ГПК, което обуславя допустимостта на предявеният установителен иск.
По основателността:
От
представените по делото доказателства е видно, че по силата на Договор за заем №8421/27.11.2015
г., въззиваемата и А. З. Я. са получили
в заем от „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД – гр. Пловдив сумата от 2000 лв. с краен срок за
погасяване 27.05.2016 г., срещу задължение да я върнат, ведно с възнаградителна
лихва от 40%, ГПР – 49,14%, на 26 равни седмични вноски, всяка от които на
стойност от 85,17 лв., Уговореният общ размер на всички плащания е в размер на
2214,42 лв.
На 27.11.2015 г. е сключен и тристранен Договор за гаранция (л. 9-12) между „Лайт кредит“ООД– заемодател, заемателите, и „Лайт кредит консулт“ООД – като гарант. С договора е уговорено дружеството-гарант да отговаря пред заемодателя като при активиране на гаранцията заплати сумите, дължими от ответника по договора за заем в случай, че заемателя не плати дължимите ежеседмични вноски в продължение на 6 седмици /чл.1.1 от дог. за гаранция/. Срещу поемането на тази гаранционна отговорност с договора е уговорено възнаграждение на гаранта по чл.3.1 от договора за гаранция, дължимо от заемателя по заемното правоотношение независимо от активиране на гаранцията, на 26 ежеседмични премии в размер на по 37,88 лв., платими заедно/на същата дата/ със съответните седмични погасителни вноски по заема, а в чл.3.2. е казано, че платените премии не подлежат на връщане независимо дали гаранцията е активирана. В чл. 6 от договора е уговорено, че при активиране на гаранцията и извършване на плащания от гаранта, погасяващи задължения на заемателя, гарантът има правото да встъпи в правата на удовлетворения заемодател.
От
приетата и неоспорена от страните ССЕ, изпълнена от в.л.М. М. – л.68 от д.РС се
установява, че от А.И.М. са постъпили плащания по договора за заем в общ размер
398,52 лв., от които е погасена договорна лихва -144,79 лв. и част от
главницата в размер на 253,73 лв., а по задълженията по договора за гаранция са
направени плащания общо за 416,68 лв.; на 26.12.2018 г. е активиран договорът
за гаранция, с което гаранта е превел на заемодателя сумата от 1815,90 лв., от които 69,63 лв.-договорна
лихва и 1746,27 лв.-неизплатен остатък по главница, при което ответникът дължал
на ищеца сумата на превода -1815,90 лв. и 568,20 лв.-непратен остатък по
договора за гаранция.
ПОС намира, че сключения тристранен договор за гаранция е нищожен на основание чл.146,ал.1 ЗЗП, тъй като съдържа неравноправни клаузи, които не са уговорени индивидуално. Клаузата на чл.3.1. и чл.3.2 от договора за гаранция са неравноправни, тъй като срещу платеното възнаграждение на гаранта от заемополучателя, последният не получава никаква насрещна престация – съгласно чл143 ЗЗП – неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и всяка клауза, която не е уговорена индивидуално,т.е. такава, която е изготвена предварително и заемателят-потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието й.
ПОС намира за неоснователни изложените във ВЖ доводи, че договорът за заем не е нищожен на осн.чл.22 ЗПК и е породил своите правни последици, тъй като съдържал всички реквизити по чл.11,ал.1 ЗПК, в т.ч. ГПР и общия размер на вскички плащания, а заемателят се бил съгласил с тези условия като ги е приел,поради следното:
От представените по делото доказателства ПОС констатира, че в договора за кредит не е представен погасителен план, в който да са посочени размера и броя на дължимите вноски, с показване начина на погасяване на главницата и лихвата и падежната дата /изискване на чл.11,ал.1,т.11 и 12 ЗПК/ – въззивникът не ангажира доказателства, че такъв бил изготвен и предоставен на ответниците при подписване на договора за заем. В изготвения по делото доклад в з.з. от 9.10.2019 г. съдът е указал, че в тежест на ищеца е да установи съществуването на вземането по двата договора. Тъй като ищецът е търговец, сключващ договори за кредит по занятие, същият е запознат със законовите изисквания на ЗПК и ЗЗП, поради което е следвало да представи с ИМ всички относими писмени доказателства, свързани с договора за кредит и договора за гаранция, в т.ч. погасителен план и ОУ, подписани от кредитополучателя.ПОС намира, че не е изпълнено изискването на чл.11,ал.1т.20 от ЗПК – да бъде посочен в договора за кредит размера на лихвения % на ден, както и на чл.11,ал.2 ЗПК, където е казано, че ОУ са неразделна част от договора за кредит и трябва всяка страните да е подписана от страните по договора. В тази връзка ПОС констатира, че по делото е представен само първият лист от ОУ на договора за паричен заем – до чл.17, както и че втората страница от ОУ не е подписана от заемополучателите; И във въззивното производство въззивникът не е представил погасителния план и ОУ, подписани от кредитополучателя с ВЖ. Горното налага издова, че в договора за кредит не са спазени изискванията на чл.11,ал.1,т.11,12,20 и ал.2 от ЗПК, поради което съгласно чл.22 ЗПК – договорът за кредит е недействителен.Съгласно т.1 и т.3 от ТР №1/9.12.2013 г. по т.д.1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – когато не са спазени чл.11,ал.1,т.11,12,20 и ал.2 от ЗПК, липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до изначална недействителност на договора, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
След като възнаграждението по договора за гаранция е дължимо независимо дали гаранцията ще бъде активирана, съгласно чл.3.2. от цит.договор,то този разход е следвало да бъде включен в ГПР. След като ГПР по договора за кредит е 49,14%, включването на дължимата сума по гаранционния договор показва, че ГПР надвишава максимално допустимия по ЗПК, което води до нищожност на договора за кредит поради противоречие с чл.11,ал.1,т.10 ЗПК за размера на ГПР. Това е така, тъй като се установява от ТР, че дружеството заемодател и дружеството гарант към датата на сключване на договора за заем се управляват и представляват от едни и същи лица, от което може да се направи извода, че са създадени с цел заобикаляне на закона за максималния ГПР и за утежняване положението на потребителя чрез натоварването му с допълнителни такси по гаранционноия договор, дължими дори и без активиране на гаранционния договор. Възнаграждението по договора за гаранция е дължимо в полза на лице, което не е различно от заемодателя, тъй като към 2015 г. съдружници в дружеството-гарант и дружеството-заемодател са С. С. и Ж. И., които видно от представените по делото спесимени и протокол от учредителното събраните са съдружници в ТД .
Правилно РС не е приложил чл.23 ЗПК да уважи иска до размера на неплатената главница, т.к. от суброгационното право се ползва не всяко трето лице, което е изпълнило чужд дълг, а само това ТЛ, което има правен интерес от изпълнението –гарантът няма правен интерес от изпълнение на задължението за плащане на главницата от заемополучателя, тъй като не е страна по договора за заем. Длъжникът има качеството на потребител както в отношенията с кредитора по заема, така и с гаранта. Възнаграждението по договора за гаранция произтича от неравноправна клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП,ал.1,т.5 - че неравноправна клауза в договора, сключен с потребител е тази, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; неравноправна е клаузата на чл.3.2 от договора за гаранция, според която потребителят дължи вноски по гаранционния договор дори и без активиране на гаранцията, т.е. дори и да е изряден платец по договора за кредит, той дължи вноски по договора за гаранция, т.е потребителят следва да поеме задължение без правно основание – налице е неравновправна клауза, която противоречи на добрите нрави и не е уговорена индивидуално, тъй като по този начин многократно се увеличава размера на кредита без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника.
По изложените съображения ПОС намира, че договорът за кредит е недействителен съгласно чл.22 ЗПК, както и акцесорният му договор за гаранция, поради което предявеният иск се явява неоснователен.
Като е достигнал до същите правни изводи, РС е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №2493/20.07.2020 г., постановено по гр. д. №7206/2019 г. на РС Пловдив, 13 гр. състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: