№ 36196
гр. София, 10.09.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110130276 по описа за 2024 година
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 10.09.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав в закрито заседание на
десети септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 30276/2024 г. по описа на
СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
Подадена е искова молба от К. М. Н. срещу ДФ „Земеделие“, като се твърди, че
страните се намирали в трудово правоотношение по силата на Трудов договор №
519/09.11.2001 г. за длъжността „изпълнителен директор“, като му било определено да
отговаря за отделение „Правно“. Поддържа, че със заповед от 12.05.2006 г. правоотношение
му било прекратено, но незаконното уволнение било отменено от съда. Поддържа, че след
това поискал да бъде възстановен на работа, но отново с оглед незаконосъобразни действия
бил уволнен, за което имало съдебни решения. Навежда доводи, че с искане от 08.03.2024 г.
е заявил, че иска да бъде възстановен на работа, но в продължение на месец не бил получил
отговор, като при повторно искане по ССЕВ бил получил отговор, че следва да се
предостави съобщение по чл. 345 КТ, което било предоставено на 24.04.2024 г. и
предоставил на същата дата на ответника. Излага съображения, че на 29.04.2024 г. му била
връчена заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, за
което били налице мотиви. Твърди, че е спазил срока за възстановяване на работа, което
аргументира подробно. Поддържа, че не бил допуснат надлежно до работа, като периода бил
от подаването на искането – 08.03.2024 г. до 29.04.2024 г. Инвокира доводи, че за периода от
08.03.2024 г. до 29.04.2024 г. е останал без работа, поради което с оглед незаконното
уволнение се дължало обезщетение в размер на 2547,00 лева, доколкото възнаграждение за
пълен отработен месец – м.04.2006 г. било в размер на 1357,62 лева. Поддържа и претенция
за обезщетение в следствие недопускане до работа, а освен това и обезщетение за периода от
1
26.05.2015 г. до 29.04.2024 г. за неизползван платен годишен отпуск, като последното е
подробно обосновано, като прави извод, че същото възлизало на сумата от 20449,00 лева.
Прави доказателствени искания за приемането на писмени доказателствени средства, както
и по реда на чл. 190 ГПК да бъде задължен ответника да представи писмени
доказателствени средства, както и за допускането на гласни доказателствени средства чрез
разпит на свидетел при режим на довеждане за установяване на БТВ преди прекратяване на
трудовото правоотношение, както и по реда на чл. 183 ГПК да се извършат констатации от
трудовата книжка. Иска ответника да бъде осъден да заплати претендираните суми.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като претенциите
се оспорват, като неоснователни. Твърди, че претенцията по чл. 225 КТ не била доказана,
като ищеца не бил ангажирал доказателства, че бил недопуснат до работа, което
аргументира. Поддържа, че правилно с оглед превратното упражняване на правата по чл. 345
КТ е приел, че ищецът не следвало да бъде възстановяван на работа, поради злоупотреба с
право. Инвокира подробни съображения за законосъобразност на уволнителната заповед,
като сочи че тълкувателна практика на ВКС имала действие за напред. Развива съображения,
че ищецът няма добросъвестно поведение в противовес на правилото на чл. 8, ал. 2 КТ.
Твърди, че е налице друго производство по което спорният въпрос касаел именно това дали
и кога е възникнало правото на ищеца да се върне на работа, поради което прави искане за
спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Поддържа, че претенцията по чл.
224, ал. 1 КТ била недоказана, поради наличието на изтекла погасителна давност. Навежда
подробни доводи за неоснователност на иска. Сочи, че ищецът бил упражнявал правото си
на отпуск, освен това претенцията била недоказана по размер. Прави доказателствени
искания за приемането на писмени доказателствени средства, както и за изискване на
основание чл. 186 ГПК на данни от НАП за актуалното състояние на всички трудово
договори за процесния период. Иска отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като взема предвид становището на страните и посочените по делото
доказателства намира следното:
Приложено е писмо с изх. № 79019/13.08.2024 г. от СРС, 170-ти състав, като към
същото е приложена искова молба предявена от К. М. Н. срещу ДФ „Земеделие“, с която са
предявени обективно, кумулативно съединени конститутивни и осъдителен искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, както и чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът спира производството, когато
в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за
правилното решаване на спора. Касае се за спиране на делото поради връзка между делата
(преюдициалност на едното дело спрямо другото). Следователно, производствата се отнасят
едно към друг в съотношение на обуславящо към обусловено, като образуването на
производствата, респ. предявяването на иска, съгласно правилото на чл. 125 ГПК е без
значение в темпорално отношение, както е без значение характерът на обуславящото дело,
следователно то може да е гражданско, административно или наказателно, като от значение
е между страните да се формира сила на пресъдено нещо по отношение на определен факт
или право (правоотношение) – в този смисъл мотивите на Тълкувателно решение № 8 от
07.05.2014 г. по т.д. № 8/2013 г. на ВКС, ОСГТК.
Спирането на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е предпоставено
от преценка на съда, пред който е висящо производството, за това дали между същите
страни в същия или друг съд е налице производство, чийто изход е от значение за изхода по
делото – независимо дали се касае за преценка на обуславящ факт (арг. чл. 124, ал. 4 ГПК),
или право. Именно тъй като се касае за преценка на съда, делото не спира по силата на
закона, а спирането е следствие от съдебен акт, който има за правна последица временна
забрана за развитие на производството, тоест за извършване на процесуални действия. С
2
други думи, временно процесуалните правоотношения между страните и съда се запазват
такива, каквито са съществували към момента на спирането, без да е налице възможност за
развитие на динамичния фактически състав на гражданския процес като система от
правоотношения. Докато производството е спряно, извършените процесуални действия са
недопустими и като такива, ако са извършени, следва да бъдат обезсилени. Ето защо
спирането на производството се явява отрицателна процесуална предпоставка за правото на
иск (в процесуален смисъл) – т. нар. процесуална пречка, която не позволява развитието на
процесуалните правоотношения, респ. постановяването на краен съдебен акт.
Целта на спирането в разглежданата хипотеза е зачитане на силата на пресъдено
нещо, която би се формирала по преюдициалното (обуславящото) дело, която ще трябва да
бъде зачетена в отношенията между страните по обусловеното делото. По този начин
антиципирано се предотвратява наличието на основанието за отмяна на влязло в сила
решение по чл. 303 ГПК– аналогично чл. 231 ГПК (отм.) – в какъвто смисъл са и мотивите
на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. ОСГК.
През призмата на т. 5 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по
тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК, в която е изяснено, че „Налице е фактическият състав на чл.
303, ал. 1, т. 4 ГПК при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на
предмета и страните по делата. Противоречие между две съдебни решения има тогава,
когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като
различието е в диспозитивите относно съществуването или несъществуването на
субективното гражданско право. В този случай е налице тъждество в предмета на двете
дела, който чрез решенията става и техен предмет. Законът изисква противоречие между
решенията, т. е. между диспозитивите на съдебните актове, а не между мотивите на
двете решения. Разглежданият фактически състав е налице не само при пълен обективен и
субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са
разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който
се формира сила на пресъдено нещо. Основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще е налице,
когато разрешаването на спора по единия иск - обусловената претенция имплицитно
съдържа в себе си произнасянето по другия иск - обуславящата претенция и разрешенията
по обуславящия спор си противоречат. За да възникнат предпоставките по разпоредбата,
трябва да е налице съвпадение между страните, както и да съществува обективно
тъждество на производствата, но за разлика от хипотезата, при която обективното
тъждество на производствата е резултат от еднаквите спорни предмети, в
разглеждания случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата,
те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в
себе си този на обуславящото дело. Въпреки различието в спорните предмети, между
диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът
на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив.
Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното
действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него /преди решението,
чиято отмяна се иска/ влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което
му противоречи. Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по
обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението
по обуславящия иск.“.
С оглед застъпеното в Тълкувателното решение № 7 от 31.07.2017 г. трябва да се
приеме, че преюдициално ще бъде и онова производство, в което се съдържа имплицитно
или експлицитно произнасяне по въпрос, който се включва в предмета на иска по
обусловеното дело.
Предвид постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.07.2019 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГТК, а именно: „Основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за
3
спиране на производството по делото се разглежда в правната теория (в
преобладаващата част) като абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване
правото на иск. По същността си спирането на производството представлява временна
недопустимост на развитието и завършването на висящия процес, забрана през известен
период от време да се извършват процесуални действия от съда и страните по делото,
насочени към решаване на спора по същество. Конкретно, разпоредбата на чл. 229, ал. 1,
т. 4 ГПК предвижда, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се
разглежда дело, решението по което "ще има значение за правилното решаване на спора".
Нормата е аналогична на отменената по чл. 182, ал. 1, б. "г" ГПК (1952 г.), съгласно която
съдът спира производството, "когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението
по което ще има значение за правилното решаване на предявения иск"; както и на уредбата
в ЗГС - отм. (чл. 520, т. 2 ЗГС - 1907 г.; чл. 366, т. 3 ЗГС - 1930 г.) предвиждаща, че във
всяко положение на делото страните могат да повдигнат отвод, а служебно съдът е
длъжен да не приема делото за решаване, когато в същия или друг съд се разглежда дело,
което "има тясна връзка с предявения иск". Използваните в цитираните норми изрази са
правнотехнически термини с утвърдено в практиката и теорията значение.
Законодателят няма предвид всяка възможна връзка между две висящи дела, а точно
определена зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от
влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело. В мотивите на ТР № 2/19.11.2014
г. по т. д. № 2/2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. по т. д. № 8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че
основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес
относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат
признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното
производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между
субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на
конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т. 5 на ТР № 7/31.07.2017 г.
по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между
различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по
обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено
нещо на решението по преюдициалното правоотношение. От изложеното следва, че
връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е обективната
зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено,
която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае
допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не
предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази
зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно
препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата
на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните
действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на
спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на преюдициална връзка и акт на
съда, постановяващ спирането на обусловеното делото, не променя абсолютния характер
на пречката и императивността на процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре
делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на
спирането. Поради това, наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му
(гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след
обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с
оглед разпоредбите на чл. 297 - чл. 298, чл. 300, чл. 302 ГПК, е абсолютна отрицателна
процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на
процеса по обусловеното дело.“, следва да се приеме, че в случая са налице предпоставките
на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.
За пълнота трябва да се отбележи, че в случая и двете претенции са обусловени от
4
законността на уволенението по висящото производство пред 170-ти състав. Ако страната е
законно уволнена то и недопускането до работа е законно, респ. законността на уволнението
е от значение за обезщетението по чл. 224 КТ.
Така мотивиран, Софийският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОПРЕДЕЛИ:
СПИРА на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 КТ производството по гр. д. № 30276/2024 г.
по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщението пред
Софийският градски съд с частна жалба.
ПРЕПИС от определението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5