Р Е Ш Е Н И Е
град София, 20.02.2020 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА въз.гр.дело
№ 4002 по описа за 2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Е.и Е.Ю.С.” ЕООД, чрез адв. И., срещу съдебно решение № 328498 от 01.02.2017г., постановено по гр. д. № 80273/2017г. по описа на СРС, 62 състав, в частта, в която са уважени предявените от Д.Ц.Ц. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, както и в частта, в която искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ е уважен до размер от 20 182.44 лв. (за периода 15.09.2017 г. до 01.02.2018 г.), ведно със законната лихва, считано от 10.11.2017 г. до окончателното изплащане, както и в частта, в която в полза на ищцата са присъдени разноски от 2 160 лв.
В жалбата са
инвокирани доводи относно неправилност поради нарушение на материалния закон,
необоснованост и допуснати процесуални нарушения на решението в обжалваната му
част. Навеждат се аргументи за неправилност на констатацията на
първоинстанционния съд, че в случая са налице основания по чл. 193, ал. 2 от КТ
за отмяна на дисциплинарното наказание. Посочва се, че първоинстанционният съд
е приел, че наложеното дисциплинарно наказание уволнение следва да се признае
за незаконно и че са налице основания за отмяна, поради невземане на
предварителни обяснения за едно от нарушенията, за които на въззивницата е било
наложено дисциплинарното наказание, като съдът е приел, че са и взети
предварителни обяснения единствено по отношение на нарушението „неспазване на
работното време“, но не и за нарушението „неизвършване на възложената работа“.
Твърди се, че дисциплинарното наказание е наложено за същото нарушение, за
което са и поискани обяснения, а не за две отделни нарушения. Наведени са
аргументи, че допуснатите от нея нарушения – закъснения и преждевременни
напускания на работното място, и неизпълнението на възложената работа,
съставляват едно нарушение, което е извършено в условията на продължаващо
такова, тъй като неспазването на работното време е довело до неспазване на
трудовите задължения на въззивницата. Релевирани са доводи, че процедурата по
изискването на обясненията и е в съответствие с изискванията на закона. Наведени
са аргументи, че при изискването на обясненията и твърдените нарушения са били
изложени достатъчно ясно, за да може въззивницата да се ориентира в
обстоятелствата, а от обясненията и не са били установени обстоятелства,
освобождаващи я от отговорност. Твърди се, че са иррелевантни твърденията и, че
и други служители са нарушавали изискванията за спазване на работното време,
тъй като дисциплинарната отговорност е лична. Твърди се, че всяко отделно
нарушение на трудовата дисциплина съставлява самостоятелно основание за търсене
на дисциплинарна отговорност, поради което дисциплинарното уволнение е законно
и когато е спазена процедурата по чл. 193-195 от КТ само за част или са
установени само част от нарушенията, за които е наложено, стига наказанието да
им съответства по тежест, а при преценката за това съответствие следва да се
вземат предвид всички относими обстоятелства. Сочи се, че решението е
незаконосъобразно поради неправилно приложение на разпоредбата на чл. 190, ал.
1, т. 7 от КТ, тъй като цитираната разпоредба само примерно изброява случаите,
при които се налага дисциплинарно наказание „уволнение“. Твърди се, че не е установено
превратно упражняване на права от работодателя, като се излагат аргументи, че
тежестта на допуснатото нарушение се определя и с оглед характера на
изпълняваната работа, както и че тази тежест е свързана с последиците, които е
имало това нарушение върху работата на отдела, в който въззивницата е работила
и цялостната дейност на работодателя и, както например невъзможност за
навременно отчитане на доставките, свързани с плановия ремонт в предприятието
на работодателя, сочено от св. Широканска. Излагат се доводи за системност и
повтаряемост на нарушенията на трудовата дисциплина от страна на въззиваемата.
Твърди се, че решението е неправилно, тъй като съдът не е преценил характера и
тежестта на установеното по делото нарушение на трудовата дисциплина. Изразява
се становище, че съдът е длъжен да установи извършено ли е претендираното
деяние и съставлява ли то нарушение на трудовата дисциплина, както и че съдът
не е обвързан от правната квалификация на извършеното нарушение, която
работодателят е посочил в заповедта за уволнение, като следва да изхожда от
посочените в заповедта обстояелства. Излагат се аргументи за устойчивост в
неправомерното поведение на въззиваемата, както и че съдът е пренебрегнал тази
системност в нейното поведение. Сочи се, че неправилната правна квалификация на
нарушението, дадена от работодателя, не обуславя незаконност на уволнението.
Твърди се, че системността на нарушението е основание да се наложи най-тежкото
дисциплинарно наказание. Изразява се становище, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че не е спазена разпоредбата на чл. 195 от КТ за
индивидуализация на нарушението, тъй като за спазването на изискването,
произтичащо от обсъжданата разпоредба, е достатъчо нарушението на трудовата
дисциплина да бъде посочено по разбираем начин. Твърди се, че заповедта за
дисциплинарно уволнение напълно отговаря на императивните изисквания за
мотивираност, предписани в правната норма на чл. 195 от КТ. Изложени са аргументи,
че обжалваното решение е неправилно и поради допуснати съществени процесуални
нарушения, свързани с липса на надлежен доклад и конкретни указания на съда за
разпределение на доказателствена тежест, както и с немотивирано отхвърляне от
съда на доказателствени искания на въззивника. Сочи се, че при постановяване на
решението съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на
страните. С оглед изложеното въззивникът моли съда да отмени обжалваното
решение и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените от Д.Ц.Ц.
искове. Прави се искане за присъждане на направените пред двете инстанции
разноски.
Въззиваемата страна – Д.Ц.Ц.,
чрез адв. М.-Т., депозира писмен отговор, с който
оспорва подадената въззивна жалба и моли съда да я
остави без уважение. Релевира доводи за правилност на
констатацията на съда, че заповедта за налагане на дисциплнарно
наказание „уволнение“ е издадена при нарушение на чл. 193, ал. 1 от КТ, тъй
като от заповед № 21/14.09.2017 г., с която са и били поискани писмени
обяснения се установявало, че не са и били поискани такива за едното от
основанията за наложеното и дисциплинарно наказание, а именно „виновно
неизпълнение на задължението за извършване на възложената работа“. В тази
връзка се посочва, че работодателят не е посочил в какво се изразява това
неизпълнение на възложената работа, съответно, че нарушението не е било описано
по разбираем начин. С оглед изложеното се изразява становище, че не следва да
бъдат кредитирани показанията на св. Л.и св. Ш.в частта им за това, че
отсъствието на ищцата от работното и място правело невъзможно навременното
изготвяне и изпращане до мениджмънта на справки и отчети относно изпълнение на
възложените на отдел „Обществени поръчки“ проекти, тъй като работодателят не е
твърдял такова нарушение, нито го е предявил пред ищцата в рамките на
дисциплинарното производство. Твърди се, че работодателят не е изпълнил
надлежно задължението си по чл. 193, ал. 1 от КТ. Твърди се, че искането на
писмени обяснения е извършено без да е бил даден на ищцата срок, като
обясненията и са били поискани със заповед в 11 ч., в 13.40 ч. се е опитала да
възрази срещу начина на връчване, а в 13.47 и е била връчена заповедта за
налагането на дисциплинарното наказание. Желанието и да се консултира с адвокат
било оформено като отказ да даде обяснения. Твърди се, че е налице
недобросъвестно упражняване на трудови права по смисъла на чл. 8 КТ, тъй като
на ищцата не е бил даден срок за представяне на обяснения, още по-малкото
разумен и достатъчен срок. Изразява се становище, че редът на чл. 193 от КТ е
бил нарушен по отношение на всички посочени нарушения на трудовата дисциплина.
Сочи се, че твърдяното нарушение нарушаване на режима на работното време не съставлява
тежко дисциплинарно нарушение, за което следва да се наложи наказание уволнение.
Твърди се, че от показанията на свидетелите П.и П.се е установило, че работното
време е било гъвкаво и никога не се е държало на него. Твърди се, че дори въззиваемата да е нарушавала работното време, това не е
било извършвано виновно, тъй като никога не и е била правена забележка с такава
насоченост преди 14.09.2017 г. От показанията на св. Л.се установявало, че
ищцата е уведомявала прекия си ръководител за закъснения и по-ранни напускания
на работа и това не е създавало проблем на трудовото и правоотношение. Твърди
се, че не е съобразена тежестта на нарушението и поведението на служителката
при съобразяване на критериите по чл. 189 от КТ. Посочва се, че тя има богат
опит и видно от фиш за заплати за месец февруари 2017 г. е получила бонус,
предоставян на база индивидуалните и бизнес резултати за годината, както и че
не е имала налагани дисциплинарни наказания. Оспорват се изложените в жалбата
твърдения за наличие на системност в нарушенията, довела до негативни
последствия за дейността на работодателя и се посочва, че в заповедта за
налагане на дисциплинарното наказание не са се съдържали такива твърдения. Изразява
се становище, че съдът правилно се е произнесъл по прилагането на разпоредбата
на чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ, приемайки че извършените от ищцата нарушения не
следва да бъдат квалифицирани като други тежки нарушения на трудовата
дисциплина. Твърди се, че цитираната съдебна практика е неприложима, тъй като
извършеното от ищцата нарушение е посочено изрично в чл. 187, т. 1 от КТ и чл.
190, ал. 1, т. 1 от КТ, както и че то не е достатъчно тежко според критериите
на чл. 189 от КТ. Твърди се, че свидетелските показания за неблагоприятни
последици за работодателя следва да бъдат ценени при условията на чл. 172 с
оглед възможна заинтересованост на свидетелите. Твърди се, че към момента на
налагането на наказанието работодателят не е разполагал с такива сведения,
поради което не е могъл да ги вземе предвид при преценката на критериите по
чл.189 от КТ, а е разполагал само с една докладна записка от св. Л.. Твърди се,
че преценката на работодателя на тези критерии е била извършена едва за 7
минути. Изтъква се, че според
свидетелските показания, работното време е било гъвкаво, работело се е и от
вкъщи, както и че според св. П.ищцата е ползвала редовно служебен транспорт,
които е тръгвал между 16:30 часа и 16:40 часа, което е правело обективно
невъзможно спазването на работното време, приключващо в 17.00 часа. Изразява се становище, че обжалваното решение
е правилно и при установяване неспазване на процедурата по чл. 193 съдът не е
дължал произнасяне по извършването на твърдяното деяние, съставлява ли
нарушение на трудовата дисциплина и неговата тежест. Твърди се, че е недоказано
нарушенията да са били извършвани виновно. Твърди се, че не могат да бъдат
квалифицирани по чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ, тъй като липсват вина и
системност. Застъпва се позиция, че съдът правилно е приел, че работодателят не
е спазил разпоредбата на чл. 195 от КТ, тъй като нарушението „неизпълнение на
задължението за извършване на възложената работа“ не е индивидуализирано.
Излагат се аргументи в подкрепа на становище, че съдът не е допуснал съществени
процесуални нарушения. Претендира се присъждане
на направени по делото разноски за въззивната инстанция.
Предявени са
от Д.Ц.Ц. срещу „Е.и Е.Ю.С.” ЕООД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ.
С оглед
постъпилата въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол
е първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените от Д.Ц.Ц. искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, както и в частта, в която искът с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ е уважен до размер от
20 182.44 лв. (за периода 15.09.2017 г. до 01.02.2018 г.), ведно със
законната лихва, считано от 10.11.2017 г. до окончателното изплащане, както и в
частта, в която в полза на ищцата са присъдени разноски от 2 160 лв.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че между страните,
считано от 21.08.2015 г. е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по
силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „Специалист доставки“, като считано
от 29.08.2017 г. трудовото правоотношение е било изменено в частта за мястото на работа на служителя, а именно
местоработата на служителя да бъде офисът на компанията, находящ
се в гр. София 1421, офис сграда „Ариес“, бул. „*****.
Трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед №
22/14.09.2017 г., издадена от управителя на „Ей И Е.Ю.С.“ ЕООД на осн. чл. 195, чл. 190, т. 7, чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ
поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, считано от датата, на
която е удостоверен отказът на Д.Ц. да получи заповедта – 14.09.2017 г.
В издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение
работодателят е изложил конкретни обстоятелства и факти от поведението на
ищцата Д.Ц.Ц. и въз основа на тях е обосновал извода,
че служителката е извършила тежки
нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се във виновно неизпълнение на
задължението за спазване на работното време и за извършване на възложената
работа и на основание чл.195 във връзка с чл.190, т.7, вр.
с чл. 330, ал. 2, т.
6 от КТ и е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”.
От заключението на изготвената във въззивното производство СМЕ, което
настоящият състав кредитира като пълно и обосновано с оглед позоваване на
данните от приложените по делото медицински документи, приложените лабораторни
изследвания на кръвната захар и гликиран хемоглобин, амбулаторните
консултации на ендокринолог – д-р А.З., както и при
посочване на критериите за определяне на диагнозата, според което Д.Ц.Ц. страда от
захарен диабет, като към дата 17.08.2017 г. е установен новооткрит захарен
диабет тип 2 в рамките на метаболитен синдром.
В заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на Д.Ц.Ц. е посочено, че същата се налага след получено предварително
разрешение на основание чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда с изх. №
17248018/12.09.2017 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – гр.
Стара Загора. Във връзка с посоченото предварително разрешение по делото е
приложена подадената за него молба от
31.08.2017 г., към която е приложено решение на ТЕЛК № 3020/18.12.2014 г. От
данните по делото не се установява от Д.Ц.Ц. да са
били изискани документи, удостоверяващи актуалното и здравословно състояние,
които да бъдат приложени към молбата за преодоляване на закрилата по чл. 333 от КТ. Видно от заключението на изготвената по делото СМЕ към дата 17.08.2017 г. в
здравословното състояние на Д.Ц.Ц. са били настъпили
промени, поради което приложеното към подадената до инспекцията по труда молба решение
на ТЕЛК № 3020/18.12.2014 г. не представлява документ, годен да удостовери
актуалното и здравословно състояние.
Предвид възприемането на изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ТПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи
на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно /не е постановено в нарушение на правни
норми, които регламентират условията за валидност на решенията - постановено е
от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата
форма и с определеното съдържание/, както и е допустимо /съдът е разгледал
предявените искове като им е дал правилна правна квалификация/.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното първоинстанционно решение за правилно и
законосъобразно, като споделя направения в него окончателен
извод за отмяна на атакуваното уволнение като незаконно - на основание чл.344,
ал.1, т.1 КТ, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението
длъжност - на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ, и за уважаване на осъдителния иск
по чл.344, ал.1, т.З вр. чл.225, ал. 1 КТ /чл. 272
ТПК/, макар и обосноваващите този окончателен извод мотиви на настоящия състав
да се различават от изложените в обжалваното първоинстанционно
решение.
Съгласно разпоредбата на чл.ЗЗЗ, ал.1, т.З КТ в случаите по чл.328, ал.1, точки 2, 3, 5, 11 и чл.ЗЗО, ал.2, т.6
работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по
труда за всеки отделен случай работник или служител, боледуващ от болест,
определена в наредба на министъра на здравеопазването, като в този случай -
съгласно ал.2 на същата норма, преди уволнението се взема мнението и на
трудово- експертната лекарска комисия.
Съгласно нормата на чл.344, ал.З КТ в случаите, когато за извършване на
уволнението се изисква предварителното съгласие на инспекцията по труда или на
синдикален орган и такова съгласие не е било искано или не е било дадено преди
уволнението, съдът отменя заповедта за уволнение като незаконна само на това
основание, без да разглежда трудовия спор по същество.
В конкретната хипотеза и предвид
наведеният от ищцата довод за нарушаване закрилата по чл.ЗЗЗ, ал.1, т.З КТ при
извършване на атакуваното уволнение, то на първо място преди да се разгледа
трудовия спор по същество следва да се изложат съображения досежно
така наведеното възражение. Настоящият въззивен състав счита, че от събраните в
хода на първоинстанционното производство доказателства и от заключението на
изготвената във въззивното производство СМЕ, се обосновава категоричния извод,
че ищцата към датата на прекратяване на трудовото и правоотношение е страдала
от заболяване „захарен диабет”, което е включено в чл.1, ал.1, т.6 на Наредба №
5/1987г. на M3. Видно от заключението на СМЕ към дата
17.08.2017 г. е установен новооткрит захарен диабет тип 2 в рамките на
метаболитен синдром. Следователно се налага крайния извод, че по делото е
доказано твърдяното от ищцата обстоятелството, че към датата на прекратяване на
трудовото и правоотношение е страдала от заболяване „захарен диабет“, което е
включено в чл.1, ал.1, т.6 на Наредба №5/1987г. на M3.
Видно от представените по делото
доказателства - молба от
31.08.2017 г., към която е приложено решение на ТЕЛК № 3020/18.12.2014 г., пред
Испекцията по труда не са били представени документи
и решение на ТЕЛК съгласно изискването на чл. 333, ал. 2 от КТ, удостоверяващи
актуалното здравословно състояние на Д.Ц.Ц. във
връзка с поисканото предварително разрешение за преодоляване на закрилата по
чл. 333, ал. 1 от КТ, както и по делото не са налице доказателства от нея да са
били поискани документи, удостоверяващи актуалното и здравословно състояние. Следователно работодателят не е
изпълнил надлежно процедурата да изиска предварително мнение от ТЕЛК във връзка с актуалното
здравословно състояние на ищцата и съгласие от Инспекцията на труда, базирано
на него, за да преодолее специална закрила по чл.ЗЗЗ от КТ. В установената от
ВКС по реда на чл.290 ТПК съдебна практика /например решения №247 от
23.06.2011г. по гр. д. №960/10г. на Ill-то Г. О. на ВКС, №63 от 31.03.2011г. по гр. д. №1728/09г. на IV-то Г. О. на ВКС, №83 от
11.04.2011г. по гр. д. №1784/09 г. на1У-то Г. О. на ВКС, №21 от 2.02.2011г. по
гр. д. № 808/Юг. на IV-то Г. О. на ВКС, №615 от 2.11.2010г. по гр. д. №852/09г. на IV-то Г. О. на ВКС, №853 от 17.12.2010г.
по гр. д. №767/1 Ог. на IV-то Г. О. на ВКС/ е прието, че закрилата по чл.ЗЗЗ,
ал.1, т.З от КТ има обективен характер и цели да запази работника от
неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии. В
така цитираните съдебни решения е прието, че закрилата по чл.ЗЗЗ, ал.1, т.З от КТ важи винаги, когато работникът страда от заболяване, включено в Наредба
№5/1987г. на M3, като задължение на работодателя е да извърши преценка за
наличие на предпоставките за провеждане на процедурата за предварителна
закрила, като предварително събере информация от работниците или
служителите, на които има намерение да прекрати трудовите правоотношения дали
страдат от посочено в Наредбата заболяване. За работника или служителя
липсва легално вменено задължение предварително да уведомява работодателя за
своите заболявания. Обективният характер на законоустановената
закрила се преодолява само, ако по делото се установи по безспорен начин, че
работникът или служителят съзнателно е укрил свое съществуващо заболяване. При
положение, че в случая от представените доказателства не се установява, че служителката
съзнателно е укрила от работодателя заболяването, от което страда, а липсват и
наведени доводи от ответника в тази насока, то единствено правнорелевантно
значение има факта, че безспорно се установява по делото, че към датата на
издаване на заповедта за уволнение служителката е страдала от заболяване,
посочено в чл.1 от Наредбата.
С оглед на горните съображения въззивният съд
счита, че по отношение на ищцата е приложима законоустановената
закрила по чл.ЗЗЗ, ал.1, т.З от КТ. За преодоляване на тази закрила
работодателят е бил длъжен да изиска разрешение за уволнението на ищеца от
Инспекцията по труда, като преди това е следвало да поиска мнението на ТЕЛК
относно актуалното здравословното състояние на предвидения за уволнение
работник или служител, който страда от заболяване по Наредба № 5 от 1987г.,
което да го приложи към искането до Инспекцията по труда. В случаите, когато е
установена закрила по чл.ЗЗЗ, ал.1, т.З от КТ, какъвто е процесният,
в доказателствена тежест на работодателя е да
ангажира доказателства за спазване на предвидената в закона и посочена по-горе
процедура. В конкретния случай по делото не са представени доказателства, от
които да се установи, че работодателят е спазил посочената по-горе процедура, а
именно да е изискал мнението на ТЕЛК относно актуалното здравословното състояние
на ищцата, както и да е изискал базирано на него разрешение от Инспекцията по
труда. Видно от доказателствата по делото в заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“ работодателят е цитирал получено разрешение
на основание чл. 333, ал. 1 от КТ – предварително разрешение на Директора на
Дирекция „Инспекция по труда“, гр. Стара Загора, с което счита, че е преодолял
закрилата по чл. 333, ал. 1 от КТ. За да получи предварително разрешение от
Дирекция „Инспекция по труда“ работодателят е представил Експертно решение на
ТЕЛК № 3020 от 18.12.2014 г. за установената с него 50% трайно намалена
работоспособност на ищцата. Според заключението на СМЕ към дата 17.08.2017 г. е
установен новооткрит захарен диабет тип 2 в рамките на метаболитен синдром.
Следователно към датата на налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“ на
Д.Ц.Ц. в здравословното и състояние са били настъпили
промени, по отношение на които не е било изискано становище на ТЕЛК, което да
бъде приложено в молбата до Инспекцията по труда за преодоляване на закрилата
по чл. 333 от КТ и приложеното по делото предварително разрешение на
Инспекцията по труда не е базирано на изискуемия от закона документ, касаещ актуалното здравословно състояние на ищцата по
делото. Съобразно Наредба № 5/20.02.1987 г. за болестите, при които
работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от КТ, работодателят има задължение да събере предварителна информация от
работниците, които са определени за уволнение, дали страдат от болестите,
посочени в чл. 1, ал. 1 на същата наредба. Подобна информация работодателят не
е изискал от ищцата преди налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“. По
тези съображения настоящият въззивен състав приема, че работодателят - ответник
преди да издаде процесната заповед за уволнение не е
бил поискал и респективно не е взел предвид мнението на трудово-експертната
лекарска комисия за актуалното здравословно състояние на ищцата и не е получил
изискваното от чл.ЗЗЗ, ал.1, т.З КТ предварително разрешение на Инспекцията по
труда, базирано на него /чл.ЗЗЗ, ал.2 КТ/. Задължението за поискване на мнение
на ТЕЛК, а след това и на разрешение на инспекцията по труда е на работодателя,
като в настоящия случай от доказателствата по делото не се установява
последният да е изпълнил надлежно тези свои задължения, поради което въззивният съд приема, че предварителната закрила по чл.
333 от КТ не е била преодоляна.
В тази връзка се обосновава изводът, че работодателят-ответник е извършил
незаконно уволнение на ищцата и незаконосъобразно е прекратил трудовото и правоотношение
на основание чл.ЗЗ0, ал.2, т.6, КТ /в този смисъл - решение №424 от 26.05.2010г.
по гр. д. №1644/2009г. — Г.К., III ГО на ВКС.
При така изложените правни съображения, предвид неизпълнението на
посоченото по-горе формално изискване от страна на работодателя - ответник,
извършеното на основание чл.ЗЗ0, ал.2, т.6 КТ уволнение на ищцата – Д.Ц.Ц. се явява незаконно и като такова следва да бъде отменено
на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ вр. чл.344, ал.З КТ, без да бъде разглеждан спорът по същество.
Уважаването на иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ обуславя и
основателността на предявения акцесорен иск с правно
основание чл.344, ал.1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност.
По иска с правно основание чл.344, ал.1,
т.З КТ за присъждането на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ, така постановеното
съдебно решение се явява правилно и законосъобразно. Правилно е преценено от
първостепенния съд, че при предявен осъдителен иск за заплащане на обезщетение
по чл.344, ал.1, т.З КТ във връзка с чл.225, ал.1 КТ ищецът носи доказателствена тежест за установяване на факта за оставяне
без работа доколкото от доказването му се обуславя основателността на така
заявената искова претенция. В тази насока е приетото разрешение по ТР №6 от
15.07.2014г. по тълк. дело №6/2013г., ОСГК на ВКС, че
при предявен иск по чл.344, ал.1, т.З КТ вр. чл.225,
ал.1 КТ доказателствената тежест да установи факта,
че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово
възнаграждение, е на ищеца. В съдебно заседание, проведено на 21.06.2018 г.,
съдът е извършил констатация по оригинала на трудовата книжка на ищцата, че
след прекратяване на трудовото и правоотношение и след констатираното в
първоинстанционното производство вписване, извършено от „М.Т.“ ООД, друго
вписване в трудовата книжка не е извършено. При това положение предявеният иск
се явява основателен. Досежно размера на иска
правилно е преценено от първоинстанционния съд, че размерът на дължимото
обезщетение следва да се определи върху последното получено брутно трудово
възнаграждение за пълен отработен месец в съответствие с нормата на чл.228 от КТ. В настоящия случай, видно от приложения на л. 41 от делото фиш, последното
получено брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец на ищцата е в
размер на сумата от 4641.78 лв. В тази връзка правилно предявеният иск с правно
основание чл.344, ал.1, т.З КТ вр. чл.225, ал.1 КТ е
уважен за сумата от 20 182.44 лв., представляваща обезщетение за периода
15.09.2017 г. – 01.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 10.11.2017
г. до датата на изплащане.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
съдебното решение като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора на въззивника – ответник
не се следват разноски за настоящата инстанция. С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и предвид изричната претенция на въззиваемата страна - ищец за присъждане на разноски, на основание чл.273 вр.
чл.78, ал.1 ГПК въззивникът-ответник следва да бъде
осъден да му заплати сумата от 2160.00 лв., представляваща
уговорено и заплатено от ищцата адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция, видно от приложеното по делото платежно
нареждане. Направеното от въззивника – ответник, чрез
неговия пълномощник, възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност
на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 2160.00 лв. съдът
намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия случай заплатеното от
ищеца адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с оглед действителната фактическа
и правна сложност на делото. На ищцата не следва да се присъждат претендираните със списъка по чл. 80 от ГПК такси за
медицински прегледи и изследвания, тъй като от представените към списъка
фактури не се установява по несъмнен начин обстоятелството, че заплатените и претендирани суми са във връзка с допуснатите от съда и
приети по делото заключения на вещо лице по съдебномедицинските експертизи.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.O., III-B състав
ПОТВЪРЖДАВА съдебно
решение № 328498 от 01.02.2017г., постановено по гр. д. № 80273/2017г. по описа
на СРС, 62 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Е.и Е.Ю.С.“ ЕООД, с ЕИК *******, с адрес за призоваване: гр.София 1407, район
„Лозенец“, бул. „******, офис сграда „Ариес“ да
заплати на Д.Ц.Ц., с ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес:*** /чрез адв. В.М./; на основание чл.273 вр.
чл.78, ал.1 ГПК сумата от 2160.00 лв. /две хиляди сто и шестдесет лева/ -
разноски, направени във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен
срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./