Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……………/…...03.2020 г., гр. София,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми февруари през 2020 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СВЕТЛОЗАР Д.
секретар
Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 6227 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по чл.258-273 от ГПК .
Образувано е по въззивна жалба от
„М.М.Р.“ ООД чрез пълномощник адв.Л.Т., срещу решение № 35588 от 08.02.2019
г. по гр.д.№ 3515/2018 г. на СРС, 138 състав, в частите, в които
е бил уважен предявения от К.Д.А. срещу това дружество иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, като е признато за незаконно уволнението на К.Д.А.,
извършено със заповед № 049/15.11.2017 г. на генералния директор на „М.М.Р.“
ООД, и са отхвърлени предявените като насрещни искове, от „М.М.Р.“ срещу К.Д.А.
с правно основание по чл.221, ал.2 КТ за заплащане на сумата от 487.55 лв.,
представляваща обезщетение за срока на предизвестие при дисциплинарно
уволнение, и с правно основание по чл.220, ал.1 КТ /предявен като евентуален
ако се уважи иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ/ за разликата над сумата от 504.05 лв. до
пълния предявен размер от 2702.40 лв. , с искане за отмяна на решението в
обжалваните части и отхвърляне на иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, и уважаване
на насрещния иск по чл.221, ал.2 от КТ, евентуално уважаване изцяло на
насрещния иск по чл.220, ал.2 от КТ.
С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението в обжалваните
части поради нарушение на материалния закон, необоснованост на изводите със
събраните по делото доказателства, несъобразяване с установената съдебна
практика. Конкретните оплаквания по уважаване иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ са
свързани с несъобразяване с материалния закон и съдебната практика. Сочи се, че
липсата на платено от ищеца на ответника обезщетение по чл.220 от КТ за
неспазване срока на предизвестието от ищеца по чл.326, ал.1, т.1 от КТ в размер
на /определено съгласно чл.228 от КТ на база последното получено от ищеца
брутно трудово възнаграждение за м.09.2017 г. 2702,40 лв./, което неплащане
препятствало прекратяването на трудовия договор да стане преди изтичане на
1-месечния срок на предизвестието, считано от подаването му на 03.11.2017 г., в който смисъл имало формирана
и съдебна практика-цитирани решения на ВКС по приложението на чл.220, ал.1, вр.
чл.326, ал.1 от КТ / решение №34/24.03.2017 г. по гр.д. № 2962/2016 на ВКС, ГК,
IV г.о., решение № 617 от 15.10.2010 г. по гр.д.№ 1493/2009 год. на на ВКС, ГК,
III ГО/. По тази причина намира, че не е настъпило прекратяване на трудовия
договор поради предизвестие от работника, и като е спрял да се явява на работа
от 06 и 07.11.2017 г. ищецът е нарушил трудовата дисциплина, и законосъобразно
работодателят му е наложил наказание дисциплинарно уволнение с атакуваната
заповед, при спазване на изискванията на чл.193 и чл.189 от КТ-да изиска
обяснения, които не били дадени от работника, и да съобрази нарушението с
наказанието. Счита, че като не е обсъдил събраните доказателства за
законосъобразното налагане на дисциплинарното наказание уволнение, и е приел
накратко, че не се доказало ищецът да е уведомен за изпращаната до него кореспонденция,
е постановил неправилно решение по този иск. По насрещните искове сочи общо, че
като не се обсъдил цялостно събраните по делото доказателства, съдът неправилно
е определил и размерът на обезщетението, което ищецът дължи на ответника по чл.
228 КТ, както и че е налице противоречие
на решението със събраните по делото доказателства. Претендира се
възстановяване на разноски по списък по
чл.80 от ГПК за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна-ищец К.Д.А.
чрез пълномощници адв.Н.К.и адв.П.И.-Г., оспора жалбата с писмен отговор, с
който излагат доводи за правилност на решението в обжалваните части, тъй като
трудовият договор е бил прекратен от ищеца при неспазване на срока на
предизвестието, считано то 06.11.2017 г., като за неспазения срок на
предизвестието работоздателят има само право на обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ, като неспазването на срока на предизвестието не можело да се тълкува като
елемент от фактическия състав на прекратяването натрудовия договонр поради
липсата на законово основание за това по чл.335, ал.2 от КТ. Оспорва довода по
жалбата дисциплинарното уволнение да е наложено законосъобразно, тъй като по
делото не се доказало работодателят да е спазил чл.193 от КТ-да е поискал
обяснения от ищеца за невявяване на работа за 6 и 7.11.2017 г., като връчването
на писма на бащата на ищеца-без яснота за съдържанието на писмата, не изпълнявало
това законово изискване, а и писмата не били и предадени на ищеца. По отношение на насрещните искове намира, че
размерът на обезщетението правилно е определен според последното получено
брутно трудово възнаграждение /БТВ/ от ищеца през м.10.2017 г. в размер на
504,05 лв., като дори и да се приеме, че като такова по смисъла на чл.228 от КТ
следва да се вземе полученото БТВ през м.09.2017 г., то същото пак е в
посочения размер, а не в платения размер , доколкото платения размер за
м.09.2017 г. включвал и допълнително възнаграждение с непостоянен характер.
Моли да се потвърди решението в обжалваните части, претендират се и разноски по
списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно
чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо, тъй като има съдържанието
по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба
и насрещната искова молба претенции.
В необжалваните
части, в които са отхвърлени като неоснователни предявените осъдителни искове
от К.Д.А. срещу „М.М.Р.“ ООД, с правно основание чл. 128 КТ за заплашане на
сумата от 2100 лв., представляваща незаплатено трудово възнаграждение за м.10.2017
г., и с правно основание чл.224, ал.1 КТ за заплащане на сумата от 760 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван отпуск за 2017 г. в размер общо от 6
дни, и е уважен насрещния осъдителен иск /като евентуален/ предявен от „ М.М.Р.“
ООД срещу К.Д.А., на основание чл.220, ал.1 КТ за сумата от 504.50 лв. - обезщетение за неспазен срок на предизвестие при
прекратяване на трудовия договор от служителя, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на иска - 28.02.2018 г., до окончателното
изплащане, решението не е обжалвано, влязло е в сила, и не е предмет на въззивна проверка за правилност.
Налице е
последователно застъпвана теза в решения на ВКС, според която непосредствена
цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния
спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с
установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и
преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под
приложимата материалноправна норма. Обект на въззивната дейност не са пороците
на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при
което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само
косвен резултат от тази дейност, като същата преценка е ограничена от
посочените във въззивната жалба и отговора й, доводи на страните и оплаквания относно фактите и
правилното приложение на материалния закон. Оплакванията с въззивната
жалба очертават обхвата на въззивната проверка за правилност в обжалваните
части.
При извършената
въззивна проверка не се установи нарушение на императивни материалноправни
норми, приложими по предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, по чл.220,
ал.1 от Кт и чл.221, ал.2 от КТ.
По иска по чл.344,
ал.1, т.1 от КТ
В мотивите на
обжалвания съдебен акт са изложени правни изводи, формирани въз основа на преценка
на събраните по делото доказателства и изложените в исковата молба оплаквания
за незаконност на дисциплинарното уволнение на ищеца поради настъпило преди
това друго прекратително основание - това по чл.326, ал.1 от КТ-прекратяване на
трудовото отношение от работника с предизвестие от посочената от него дата
06.11.2017 г., и при неспазване на срока на предизвестието-последното имащо
значение само за възникване в полза на работодателя на вземане за обезщетение
по чл.220 от КТ, но не и до различна дата на прекратяване на трудовото
отношение между страните, които фактически констатации и
правни изводи въззивният
съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо
да ги повтаря.
В
допълнение, по повод оплакванията с възивната жалба, се отбелязва и следното: Между
страните не се спори, че са били обвързани от трудово правоотношение по
безсрочен трудов договор, както и че на 03.11.2017 г. ищецът е отправил писмено
изявление-предизвестие с вх.№ 79/03.11.2017 г., че считано от 06.11.2017 г.
желае да прекрати трудовото правоотношение без да отработва 30 дневния срок на
предизвестието, за което дължи на работодателя обезщетение по чл.220 от КТ за
неспазеното предизвестие на база последното получено БТВ. Няма спор, че това
обезщетение не е било платено от ищеца на ответника към датата на соченото
прекратяване-06.11.2017г. Спорът е относно правните последици от неспазеното
предизвестие и липсата на платено обезщетение към 06.11.2017 г. На настоящия
въззивен състав е известно даденото тълкуване по приложението на чл.326, ал.1
от КТ вр. чл.220, ал.2 от КТ в цитираните от въззивника решения на ВКС, според
което за да произведе действие разпоредбата на чл. 220 КТ, дължимата сума за
обезщетение трябва реално да се заплати, и ако сумата по чл. 220 КТ не се
заплати, прекратяване на трудовия договор не настъпва и срокът за предизвестие
трябва реално да се отработи. Прието е още с тях, и че ако в рамките на срока
на предизвестие, работникът или служителят извърши нарушение на трудовата
дисциплина, за което работодателят да го уволни дисциплинарно, прекратяването
на трудовото правоотношение настъпва на основание наложеното дисциплинарно
уволнение, от момента на връчване на надлежно мотивирана от работодателя
заповед на работника или служителя. На настоящия въззивен състав е известна и
непротиворечивата съдебна практика по въпроса от кога настъпва прекратяването
на трудовото отношение при неспазване на срока на предизвестието по чл.335,
ал.2, т.2 от КТ, когато предизвестието, дори и при неспазване на срока - това е момента на изтичане на съответния срок
от периода на предизвестието, посочен от работодателя, като за неспазване на
предизвестието работодателят дължи обезщетение на работника / напр. решение №
873 от 18.01.2011 г. по гр. д. № 1757/2009 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС/.
Разпоредбата на чл.326, ал.2 от КТ не прави разлика коя от страните по
трудовото правоотношение е отправила предизвестието/респ. не спазва срока на
предизвестието- дали това е работника или работодателя, поради което
последицата относно момента, от който се счита трудовия договор за прекратен
при неспазено предизвестие, следва да е един и същ- това е изтичане на
съответната част от срока на предизвестието. Аналогично и в чл.220, ал.1 от КТ
не се прави разлика коя от страните по трудовото правоотношение дължи
обезщетение за неспазено предизвестие, когато прекрати трудовото правоотношение
преди да изтече установения законов срок на предизвестието –дали това е
работника или работодателя. Анализът на тези две приложими норми на КТ води до
извод, че всяка от страните по трудово правната връзка, когато може да прекрати
същата с предизвестие, може и да не спази срока на предизвестието от 30 дни и да я прекрати
по-рано, но тогава ще дължи на другата страна обезщетение за неспазения срок на
предизвестието. Извод, че КТ поставя една от страните в трудово правната връзка
- работодателя, в различна позиция спрямо другата страна -работника, при
прекратяване на трудовия договор при неспазване
на предизвестието, не следва от двете посочени норми на чл.220, ал.1 и
чл.335, ал.2, т.2 от КТ, приложими в случая.
Страните по трудовия договор за равноправни при упражняване на правото
им да прекратят трудово правната връзка с предизвестие, когато това е
предвидено, вкл. и при хипотезата да заявят, че няма да спазят законово
предвидения срок на предизвестието от 30 дни, при която хипотеза прекратяване
на трудово правната връзка настъпва с получаване на предизвестието от другата
страна или на посочената от отправящата страна дата преди 30-те дни, като за насрещната
страна се поражда само правото на облигационно вземане за обезщетение по
чл.220, ал.2 от КТ, без това да влияе върху момента на прекратяване на трудовия
договор / в този смисъл и даденото
тълкуване на приложимия закон с определение
№ 686 от 17.10.2019 г. по гр. д. № 844/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, което
и настоящият въззивен състав споделя/. Ето
защо в случая трудово правната връзка между страните с спора е прекратена на 06.11.2017 г. на основание чл.326, ал.1 от КТ, и работодателят не е имал права възможност да наложи дисциплинарно
наказание на ищеца след тази дата и да постанови по тази причина прекратяване
на вече прекратена трудово правна връзка с него. Така издадената заповед от заповед
№ 049/15.11.2017 г. на генералния директор на „ М.М.Р.“ ООД е лишена от правно
основание и подлежи на отмяна като незаконосъобразна, което прави и искът по
чл.344, ал.1, т.1 от КТ доказан и подлежащ на уважаване. По тази причина
въззивният съд намира, че не следва да се разглеждат доводите и възраженията на
страните и съответно да се обсъждат събраните доказателства, отнасящи се до
проведената дисциплинарна процедура и до наличието/липсата на дисциплинарно
нарушение, тъй като те се отнасят за факти, настъпили след прекратяване на
трудово правната връзка, а отмяната на уволнителната заповед се постановява на
основание липсата на законова възможност за издаването й.
По
иска с основание чл. чл.221, ал.2 КТ
Тъй
като съдът отменя уволнителната заповед, то за работодателя не може да възникне вземане
спрямо ищеца за обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ за заплащане на сумата от
487.55 лв., представляваща обезщетение за срока на предизвестие при
дисциплинарно уволнение, и този иск, като обусловен от изхода на спора по иска
по чл.344, ал.1, т.1 от КТ, подлежи на отхвърляне като неоснователен.
По
иска с основание чл. чл.220, ал.2 КТ в частта, в която е отхвърлен по размер
Съдът
прие, че прекратяването на трудово правната връзка е станало преди да изтече
срока на предизвестието, т.е. на 06.11.2017 г., при което К.А. дължи на
работодателя обезщетение за неспазване на срока на предизвестието в размер на
БТВ . Съгласно чл.228, ал.1 от КТ това е БТВ за месеца, предхождащ месеца, в
който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното
получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение,
доколкото друго не е предвидено. В случая това трябва да е БТВ на ищеца за
м.10.2017 г., който предхожда месеца на прекратяване на трудово правната
връзка, което БТВ за м.10.2017 г. е в размер на
504.05 лв. с включен положен нощен труд, установено от приетото
допълнително заключение на ССчЕ, неоспорена от страните и възприета от съда при
преценката й по чл.202 от ГПК, както и от приетия фиш за заплата за м.10.2017
г. Работодателят не доказа по делото, че за м.10.2017 г. на ищеца се дължи
друго допълнително възнаграждение с постоянен характер, което да попада сред
елементите по чл. 17, ал. 1 Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата или по чл.17, ал.1 или чл.21, ал.1 от Вътрешните правила за работната заплата на
ответното дружество, извън тези за трудов стаж и за нощен труд, вкл. в БТВ за
м.10.2017 г. Следователно дължимото от работника на работодателя обезщетение не
може да надхвърля този размер от 504,05 лв., при което искът за разликата над
този размер до предявения размер от 2702,40 лв. се явява неоснователен и
подлежи на отхвърляне.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд в обжалваните части следва да се потвърди,
вкл. и в частта за разноските като последица от това.
По разноските
за въззивната инстанция: Съобразно изхода на спора, направените от въззивника-ответник
разноски остават в негова тежест. Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на
спора, въззиваемата страна-ищец би имала право на разноски пред въззивната
инстанция, ако беше направила такива. Макар с отговора на въззивната жалба да
се претендират разноски за въззивната инстанция, доказателства че такива са
направени, няма. Пред въззивния съд са резставени само пълномощни от ищеца за
адв.К. и И.-Г. за осъществяване на процесуално представителство по делото, но
не и доказателства за това страните да са уговорили и заплащане на
възнаграждени или за наличие на основания по чл.38 от ЗАдв. Не е представен и
списък на разноските по чл.80 от ГПК от тази страна. Ето защо и искането на
въззиваемия за разноски не може да се уважи.
Воден от
горните мотиви, СГС
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 35588 от
08.02.2019 г. по гр.д.№ 3515/2018 г. на СРС, 138 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в
които е бил уважен предявения от К.Д.А. срещу „М.М.Р.“ ООД иск с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, и са отхвърлени предявените като насрещни
искове, от „М.М.Р.“ срещу К.Д.А. с правно основание по чл.221, ал.2 КТ за заплащане
на сумата от 487.55 лв. обезщетение и с правно основание по чл.220, ал.1 КТ за
разликата над сумата от 504.05 лв. до пълния предявен размер от 2702.40 лв., и
в частта за разноските.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на
страните за разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му
на страните, само в частта по иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ. В останалите части е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.