Р Е Ш Е Н И Е
№ 260164
гр. Пловдив, 09.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, VI граждански състав, в публично заседание на шестнадесети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИН
ИВАНОВ
при секретаря Марина Кондарева,
като разгледа докладваното от съдията гр.д.
№ 13801 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от М.Д.Д., ЕГН **********, с адрес ***, против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ЖК Люлин № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищцата следните суми: сумата от 51,19 лв. – недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № *** от *** г., и сумата от 353,40 лв. – недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем № *** от *** г., ведно със законната лихва върху двете суми от датата на депозиране на исковата молба.
В исковата молба и уточняващите молби се твърди, че между ищцата, в качеството й на заемополучател и ответното дружество, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за потребителски кредит № ***. Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 ЗПК и недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК. На първо място, на основание чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния план. На второ място, на основание чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в договора липсвала посочена обща сума, дължима от потребителя. Липсвали описани по пера в лева какви суми се включвали в ГПР. На трето място, на основание чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като в погасителния план не било посочено разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави – надвишавала трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. Неустойката била нищожна, в нарушение на добрите нрави и прекомерна, както и на основание чл.21, ал.1 ЗПК. Клаузата противоречала и на чл.71 ЗЗД, тъй като с неустойката се искало натоварване на кредитополучателя с допълнителни разходи, което противоречало на материалния закон. Противоречала и на чл.33 ЗПК. Поради това ищцата предявява два осъдителни иска – за връщане на недължимо платени суми по нищожните клаузи за възнаградителна лихва и неустойка, като платени при начална липса на основание. Сумата, която се претендира по нищожната клауза за възнаградителна лихва била 51.19 лв., а по клаузата за неустойка – 353.40 лв. Направено е искане за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата посочените суми, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане. Претендирани са направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове. Възразява се срещу твърденията на ищцата за недействителност на договор за паричен заем № *** от ***. Посочено е, че размерът на ГПР бил изцяло съобразен с императивните разпоредби на ЗПК, изчислен на база механизма по Приложение № 1 към ЗПК, като нямало законово изискване механизмът да бъде посочен и в договора за паричен заем. Неоснователни били твърденията за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави и прекомерност. Посочено е, че ако заемополучателят добросъвестно бе изпълнил поетото договорно задължение и предоставил такава гаранция, то кредиторът щеше да е събрал вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе вреди. ГПР не надвишал пет пъти размера на законната лихва съобразно чл.19, ал.4 ЗПК, като при изчисляването му бил взет предвид и размерът на възнаградителната лихва. В случая разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК не намирала приложение и не било налице нарушение на нейните изисквания. Претендираната неустойка за неизпълнение касаела едно допълнително задължение за предоставяне на обезпечението като поради непредоставянето му била начислена същата. Периодът, за който е начислена неустойка бил от изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва за период от настъпване на падежа на договора до изплащане на задължението, тоест за периода, за който се начислявала неустойка за неизпълнение на договорно задължение, не се претендирало обезщетение за забава. Поради изложеното е направено искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са с отговора направените по делото разноски.
В хода на делото се излагат възражения от страна на ответното дружество за недопустимост на исковата претенция, предвид наличието на споразумение от *** г. между настоящите страни, с което същите уреждали доброволно и извънсъдебно отношения си по повод на сключените помежду им договори за кредит. Поддържа се, че с оглед на така постигнатото споразумение за ищцата липсвало интерес от предявяване на иска, още повече, че „Изи Асет Мениджмънт” АД бил извършил плащане в размер на 3 000 лв. в полза на М.Д. във връзка с постигнатите договорености.
Ищцата на свой ред възразява, че така постигнатото споразумение и уговорките в него, с които се изключва бъдещата й защита от неравноправни клаузи в потребителския договор представлявали по съществото си извънсъдебен отказ от потребителска закрила, който не бил допустим от закона. В този смисъл счита, че постигнатото споразумение не можело да ограничи потребителските й права, вкл. и в настоящия процес, в рамките на който ищцата изрично се позовава на недействителността на клаузи от договора за кредит.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото е представен сключен между ищцата, като кредитополучател, и „Изи Асет Мениджмънт” АД, като кредитодател, Договор за паричен заем № *** от *** г., с който на ищцата е предоставен паричен заем размер от 500 лв., при фиксиран ГЛП по заема – 40,00 %, и посочено ГПР от 49,02 % и обща дължима сума – 559,95 лв. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора, заемателят се задължавал в тридневен срок от сключването на договора да предостави едно от посочените в договора обезпечения, а именно: 1./ да осигури две физически лица поръчители, отговарящи на посочени в клаузата изисквания, вкл. да имат месечен осигурителен доход над 1000 лв., да работят по безсрочен трудов договор и да нямат задължения към други банки или финансови институции; 2./ да предостави банкова гаранция с бенефициер – ответното дружество заемодател, за сума, равна на общата сума по кредита. В чл. 4, ал. 2 от договора е предвидена клауза за заплащане на неустойка от кредитополучателя в размер на 353,40 лв., в случая, че не осигури едно от посочените обезпечения в срок.
Представена е от ответното дружество и неоспорена от ищцата справка за извършени плащания от М.Д.Д. към „Изи Асет Мениджмънт” АД по процесния договор за кредит. Видно от същата ищцата е превела общо сумата от 904,59 лв., от които за погасяване на главницата – 500 лв., за възнаградителната лихва – 51,19 лв., и за неустойка – 353,40 лв.
По делото е налично и копие на споразумение от *** г., сключено М.Д.Д. е „Изи Асет Мениджмънт” АД, с което двете страни уреждат отношенията помежду си по повод на сключени между тях договори за кредит. Изрично в съдържанието на споразумението не се упоменава процесния Договор за паричен заем № *** от *** г., но в чл. 5 от споразумението се посочва, че заемателя (М.Д.) заявява и декларира, че няма каквито и да било претенции по отношение на който и да е от сключените между нея и заемодателя („Изи Асет Мениджмънт” АД) договори за паричен заем, вкл. и относно тяхната недействителност и тази на отделните разпоредби, размера и основанието на платените суми и т.н. В чл. 3 е уговорено парично обезщетение за заемателя, но то не е свързано с процесния договор, доколкото същият не е изрично посочен в текста на тази клауза, за разлика от други договори за кредит между страните.
Въпросното споразумение е било предмет на съдебна проверка по предявен иск от М.Д. за унищожаването му на основание чл. 33 ЗЗД, като сключен при крайна нужда. Видно от постъпилия по делото заверен препис от влязло в сила решение № *** от *** г. по гр.д. № *** г. на ПРС, *** гр.с., искът е окончателно отхвърлен.
Ответното дружество е представило и разходен касов ордер от дата *** г. за заплащане в полза на М.Д. на сумата от 3 000 лв. В касовия ордер не са посочени други основания, а предвид съдържанието на чл. 3 от споразумението, не може да се приеме и че тази сума е платена във връзка с процесния Договор за паричен заем № *** от *** г.
Въз основа на
така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
По отношение на възраженията на ответното дружество за недопустимост на процеса, предвид наличието на сключено между страните споразумение от *** г., с което те уреждат отношенията по повод на сключени помежду им договори за кредит, то следва да се отбележи, че тези възражения се намират за неоснователни. Действително, с влязло в сила решение е признато, че споразумението не е сключено при крайна нужда. Това обаче не означава, че същото или отделни негови клаузи не могат да страдат от други пороци, необследвани от съда, и водещи до пълна или частична недействителност на споразумението. Видно от неговото съдържание, единствената клауза относима към процесния кредит е чл. 5, чийто текст е описан по-горе в настоящите мотиви. По отношение на същата обаче е въведено възражение от страна на ищцата, че уговорките в клаузата на чл. 5 от споразумението нарушават императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП, предвиждащи забрана за предварителен отказ от потребителски закрила и недействителност на клаузите, които уреждат подобен отказ. В този смисъл са чл. 20, ал. 2 ЗПК (Отказът от права, предоставени на потребителите по този закон, е недействителен) и чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП (Правата, предоставени на потребителите по този закон, не могат да бъдат ограничавани. Всяка уговорка, с която предварително се изключват или ограничават правата им, е недействителна. (2) Отказът от права, предоставени на потребителите по този закон, е недействителен). При съобразяване с посочената императивна правна уредба и предвид съдържанието на чл. 5 от споразумението от *** г., съдът намира, че въпросната клауза реално обективира волеизявление на М.Д., заявен извънсъдебно в частно споразумение между нея и търговеца, с което тя декларира фактически отказ от предоставената й от закона защита в качеството й на потребител и длъжник по договор за потребителски кредит. В този смисъл конкретната клауза се намира за недействителна, като противоречаща на закона и заобикаляща императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП, в която насока са и възраженията на ищцата и цитираната от нея съдебна практика (решение № 141/27.02.2020 г. по т.д. № 245/2018 г. на ВКС, І т.о.), които се споделят от настоящия съдебен състав.
Предвид горното и с оглед на събраните по делото доказателствени материали се установява, че между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт” АД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № *** от *** г., при което ищцата е имала качеството на кредитополучател и на потребител. В тази насока тя се ползва със закоустановената потребителска закрила, паради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД. Сключеното между страните споразумение от *** г. не може да ограничи тези нейни права.
В продължение на изложеното следва да се отбележи, че съдът споделя съображенията в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК. Неоснователно дължимата сума за неустойка не е включена от кредитора при изчисляването на ГПР по кредита и общата дължима сума от потребителя, въпреки че процесната неустойката е разход по кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързан с договора за кредит. С процесния Договор за паричен заем № **** (чл. 4, ал. 1 от същия) длъжникът е задължен да предостави едно от две обезпечения на кредита, като липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита. Доколкото възможна санкция за неизпълнение на договорното задължение е прекратяване на договора – арг. чл. 87, ал. 1 ЗЗД, то предоставянето на едно от посечените обезпечения реално се явява условие за сключване на договора. Следователно разходите по обезпечението е трябвало да се включат в ГПР по кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора (тя не е в размер от 559,95 лв., защото същата се завишава с посочената неустойка от 353,40 лв.), и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В този смисъл не е посочен и коректния и действително приложим ГПР по процесния договор за заем, тъй като с включването на неустойката при неговото формиране, процентът на разходите по кредита на годишна база положително ще надхвърли посочените в текста на договора 49,02 %. За последваното дори не са необходими специални познания, тъй като размерът на неустойката надвишава половината от главницата, а срокът на договора е шест месеца. Следователно и годишния процент на разходите също не е посочен точно и коректно в договора, което отново се явява нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Последното води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК.
Споделят се също така и съображенията в исковата молба, че процесната клауза за неустойка е нищожна. Това е така, защото уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем № *** от *** г. неустойка реално излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, а така също и от изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В тази насока начислената сума за неустойка е следвало да бъде включена освен в ГПР, но също и в годишния лихвен процент. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на възнаградителната лихва – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което отново води до недействителност на целия договор по аргумент на чл. 22 ЗПК.
Доколкото договорът за кредит се намира за недействителен на основание чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, то по силата на чл. 23 ЗПК кредитополучателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви, такси и неустойки. Видно от представената справка за извършени плащания ищцата е платила сумата от 51,19 лв. за погасяване на възнаградителната лихва и 343,40 лв. за погасяване на вземането за неустойка по процесния договора. Следователно претедирите суми се явява недължимо платена по клаузите за договорна лихва и за неустойка и на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД подлежат на връщане.
С оглед на горното исковете се намират за основателни и доказани по размер, поради което ще се уважат. Като законна последица от уважаването им, в полза на ищцата ще се присъди и законната лихва върху присъдената сума от датата на подаване на исковата молба до погасяване на вземането.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищцата на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В нейна полза следва да се присъди сумата от 100 лв. разноски за държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на в полза на адв. Д.Б. следва да се присъди сумата от 400 лв. адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ на ищцата по настоящото дело.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ЖК Люлин № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, да заплати на М.Д.Д., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 51,19 лв. – недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № *** от *** г., и сумата от 343,40 лв. – недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем № *** от *** г., ведно със законната лихва върху двете суми от датата на депозиране на исковата молба в съда – *** г., до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ЖК Люлин № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, да заплати на М.Д.Д., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 100 лв. разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ЖК Люлин № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, да заплати, основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на *** Д.Г.Б., личен № ***, със служебен адрес гр. П., ул. „***“ № **, ет. *, оф. *, сумата от 400 лв., представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.
Сумите могат да бъдат платени по банкова сметка ***: *** Д.Г.Б..
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п/К.Иванов
Вярно с оригинала.
М.К.