РЕШЕНИЕ
гр.
София, 25.01.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-А въззивен състав, в публичното
заседание на петнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР МИРЧЕВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова
гр. дело № 7943 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С Решение № 385433
от 16.04.2018 г., постановено по гр. дело № 73165/2017 г. по описа на Софийски
районен съд /СРС/, IІ-ро ГО, 77-ми състав, предявеният от ищеца „А. – С“ ЕООД
срещу ответното дружество „Т.С.“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 137,
ал. 2 ЗЕ, вр. чл. 59 ЗЗД е уважен изцяло за сумата от 2 525,08 лв. (след
допуснато увеличение на иска в проведеното на 02.04.2018 г. открито съдебно
заседание), представляваща обезщетение за ползване на топлопреносно съоръжение
в периода от 20.09.2016 г. до 13.10.2017 г., ведно със законната лихва считано
от 23.10.2017 г. до окончателното изплащане на задължението.
Срещу така
постановеното решение е депозирана въззивна жалба на ответника в
първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД. В нея са изложени твърдения за
неправилност на атакуваното решение поради постановяването му при допуснато
противоречие с материалния закон, както и поради необоснованост. Въззивникът
твърди, че между страните по делото не е постигана уговорка за заплащане на
възнаграждение в полза на ищеца за изграждането на процесното топлопреносно
съоръжение. Посочва се, че с оглед приложимата законова уредба за „Т.С.“ ЕАД не
съществува задължение да заплаща цена за ползването на обекта. Отправено е
искане за отмяна на решението и за отхвърляне в цялост на предявения иск. Претендират
се разноски.
В
законоустановения двуседмичен срок е постъпил отговор на въззивната жалба по чл.
263, ал. 1 ГПК от ищеца „А. – С“ ЕООД. В същия се сочи, че изложените в жалбата
твърдения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт са неотносими и
неверни, предвид установените по делото факти. Отправено е искане за оставяне
на въззивната жалба без уважение и за потвърждаване на постановеното от
районния съд решение, както и за присъждане на разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и на
основание чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал.2 ГПК, намира следното:
От фактическа страна:
Не е спорно между
страните обстоятелството, че по силата на представения по делото сключен между
тях Договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за
битови нужди от 24.09.2003 г., относно жилищна сграда на адрес: гр. София, УПИ VIII-161 и 162, кв. 58, м. ***** село – Стрелбище, ищецът
е поел задължение за изграждане за своя сметка на присъединителен топлопровод, съоръженията
към него и абонатна станция, срещу насрещното задължение от страна на ответното
дружество да поеме прехвърляне на собствеността върху изградения обект за срок
не повече от осем години, което да бъде предмет на отделен договор. В чл. 37 от
Договора страните са се споразумели, че същият ще прекрати своето действие след
присъединяване на обекта и при наличие на сключен договор за продажба на
топлинна енергия за сградата.
Не е спорно също,
че по отношение на процесния обект е издадено разрешение за строеж № 45 от
17.07.2003 г., както и разрешение за ползване № 1468-ПК-2018 от 17.12.2003 г. относно
строеж – жилищна сграда гаражи, помещения за магазини, външен топлопровод и
абонатна станция, външни ВиК връзки и кабели, находящ се в гр. София, УПИ VIII-161 и 162, кв. 58, м. ***** село – Стрелбище, район
„Триадица“ – СО, с административен адрес: ул. „*******. Установява се, че изпълнението
на строежа е съгласно изискванията, което е признато от ответника посредством
подписване на становище в тази насока от негов представител. Не е спорно между
страните също, че топлопреносното съоръжение е въведено в експлоатация и се
ползва от ответника от м. август 2004 г.
От представените
по делото писмени доказателства – писма, находящи се на л. 13-15 от първоинстанционното
дело, се установява, че по повод отправена покана – писмо с вх. №
Г-6986/24.09.2004 г. за прехвърляне на собствеността съгласно постигнатите
уговорки, ответното дружество „Т.С.“ ЕАД е отговорило, че към момента не разполага
с финансовата възможност за това.
От приетата по
делото и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза, заключението по
която съдът приема за компетентно изготвено и поради това кредитира, се
установява, че цената за предоставен достъп за всеки месец от исковия период,
обхващащ времето от 20.09.2016 г. до 13.10.2017 г., възлиза общо на сумата от
2525,08 лв. без ДДС.
При така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова
претенция, която, по убеждение на настоящата инстанция, съдът правилно е
квалифицирал като иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ за присъждане на сумата от 1250,00 лева, впоследствие
увеличена на 2525,08 лв., представляваща обезщетение за ползването на
процесните топлопровод и абонатна станция за периода 20.09.2016 г. до 13.10.2017 г. Това е
така, тъй като съгласно чл. 137, ал. 1 ЗЕ, при присъединяването на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, присъединителният топлопровод, съоръженията
към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са
собственост на същото, но ал. 2 допуска изграждането на тези съоръжения да се
извърши и от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие. В този
случай законът определя, че то следва да заплаща цена за ползването му, като
собствеността следва да бъде прехвърлена в срок до три години, а отношенията се
уреждат в договора за присъединяване – чл. 137, ал. 3 ЗЕ и чл. 33, ал. 1 НТопл.
Цитираните разпоредби санкционират разместването на имуществени блага и
неоснователното обогатяване, до което се стига в хипотеза, при която
функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното
предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за сметка
на битов потребител и все още не е в патримониума на топлопреносното
предприятие. В тези случаи, за времето до изкупуване на съоръженията
топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя
сметка, цена за ползването им. Поради изложените аргументи за основателността
на исковата претенция ищецът следва да докаже следните обстоятелства: 1/ че е
изградил топлопреносното съоръжение и е негов собственик; 2/ че същото се
ползва от ответното дружество и по този начин то се обогатява; 3/ обедняване в
правната сфера на ищеца, съизмерима с цената на ползването за съответния
период; 4/ връзката между собственото си обедняване и обогатяването на
насрещната страна. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника
е да докаже наличието на правно
основание за разместването на благата.
По
делото не са спорни, а и се установяват обстоятелствата, че ищцовото дружество
е изградило топлопреносното съоръжение и е негов собственик, предвид
признанието на въззивника, че същото не е изкупено от него, както и че той го
ползва.
По
отношение на обогатяването на въззивника – ответник и обедняването на въззиваемия
– ищец, съдът намира следното:
Неоснователно
е възражението на ответното дружество, че получаването на обезщетение за
ползване на съоръжението от страна на ищцовото дружество би довело до
неоснователното му обогатяване и до потъпкване на принципа, съгласно който
никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, което
според ответника се изразява в непредставяне на необходимите документи за
изкупуване на съоръжението в по-кратки срокове, поставяйки го в обективна
невъзможност да придобие собствеността съобразно договореното. Твърдяното
неправомерно поведение от страна на ищеца не се доказва, напротив – по делото
се установи, че той е изпълнил точно задълженията си по сключения между
страните договор, което е признато от представител на ответника с подписването
на становище в тази насока. По делото се доказа също, че ищецът е канил
ответника за прехвърляне на собствеността, но ответникът е отклонил
предложението с единствения мотив, че към момента не разполага с материални
средства за това. Това изявление на ответника опровергава заявеното от него в
отговора на исковата молба становище, че ищецът не е изпълнил задълженията си
да представи необходими документи по повод окончателното уреждане на
отношенията между страните посредством договор за покупко-продажба на съоръжението.
На
следващо място, задължението за заплащане на цената за ползване на съоръжението
от страна на ответника е нормативно предвидено, а именно – в чл. 137, ал. 2 ЗЕ.
По тази причина неоснователен се явява доводът на ответника, че съгласно чл. 24
от Договора за присъединяване същият има право да ползва съоръжението, поради
което не дължи заплащане на обезщетение, доколкото от предвиждането на това
право в договора не следва, че същото е безвъзмездно. Нещо повече, предвид
обстоятелството, че процесните съоръжения е следвало да бъдат изградени от „Т.С.“
ЕАД, съгласно чл. 137, ал. 1
ЗЕ,
а са изградени от ищеца, то Топлофикационното дружество си е спестило разходи и е
избегнало намаляване на имуществото си. С построяване на топлопровода и
абонатната станция от въззиваемото дружество, същото се е обеднило от вложените
средства. Реално обогатяването настъпва
именно за „Т.С.“ ЕАД, което ползва изградения от другиго технически ресурс,
заобикаляйки по този начин необходимостта да вложи собствени средства за
създаването му. Поради това и изградилото съоръженията лице следва да бъде
обезщетено за това ползване със заплащане на съответно обезщетение, каквото задължение
се предвижда в чл. 137, ал. 2
ЗЕ. В тази връзка не
се установява по делото наличието на твърдяното от ответника нарушение на
правни принципи и злоупотреба с права.
Размерът
на обогатяването на въззивника, респективно обедняването на въззиваемата
страна, се съизмерява с цената за ползване на съоръжението за процесния период,
изчислена от вещото лице на сумата от
2525,08 лв. без ДДС.
На
следващо място, неоснователно е и релевираното от ответната страна възражение
за погасяване на вземането по давност. В случая, претендираното от ищеца
вземане не притежава характеристиките на
периодично плащане, изведени в ТР № 3 от 18.05.2012 г. по т.д. № 3/2011 г. на
ОСГТК на ВКС, и доколкото същото произтича от неоснователно обогатяване, същото
се погасява по давност с изтичане на пет години. Процесното вземане обхваща
период от 20.09.2016 г. до 13.10.2017 г., като исковата молба, прекъсваща
давността на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД, е депозирана на 13.10.2017 г.
Следователно давността за процесното вземане не е изтекла дори за част от
релевирания период, а това би било така, дори в случая да се касаеше за
периодични плащания, както твърди ответникът.
По
изложените съображения, настоящата инстанция приема, че решението на Софийския
районен съд е правилно и като такова то следва да бъде потвърдено, а подадената
срещу него жалба – оставена без уважение.
По
разноските пред въззивната инстанция:
Предвид
изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има въззиваемата
страна. Същата е претендирала присъждането на такива е и представила
доказателства за извършването им – договор за правна защита и съдействие с
отбелязване за получаване на договореното адвокатско възнаграждение в размер на
350 лв. в брой, служещ за разписка на основание т. 1 от ТР 6/2012 от 06.11.2013
г. на ОСГТК на ВКС. Направеното от въззивното дружество възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е неоснователно, доколкото същото е в по-нисък размер от
предвидения в Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Ето защо на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемата страна направените пред настоящата
инстанция разноски, възлизащи на сумата от 350 лв. за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 385433 от 16.04.2018 г., постановено по гр.
дело № 73165/2017 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, IІ-ро ГО, 77-ми
състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление:*** Б да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „А. – С“ ЕООД,
ЕИК******, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 350 лв. разноски пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.