Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 723 Година
2022, 21.04. Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ
отд.,VІІ състав
на 21.03.2022 година
в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ
Секретар: СЪБИНА
СТОЙКОВА
при присъствието на прокурора КИЧКА КАЗАКОВА, като разгледа докладваното
от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 1764 по описа за 2021 година и като
обсъди:
Производство пред първа инстанция.
Ищецът А.Г.Г.,***, чрез адв. В.С. е
предявил срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ -
София, бул.”Ген. Николай Столетов”№21 претенции за присъждане на сумата от общо
50 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
исковата молба до крайното и изплащане, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди, изразяващи се в обида, стрес, притеснения, психологичен
дискомфорт от условията, както и от незаконосъобразната заповед и преместването
в затвор, в който е с лица, които са опасни за него, в резултат на поставянето
му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“
в Затвора – Пловдив и в Затвора – Пазарджик. Периодите на пребиваване във всяко
едно от заведенията, както и претендираните суми са уточнени с молба от 12.07. 2021г./л.11/
и са както следва:
- 30 000 лева за периода от
01.06.2012г. до 30.04.2017г., когато твърди, че е пребивавал в Затвора – Пловдив;
- 5 000 лева за периода от 07.10.2019г.
до 03.12.2019г., когато твърди, че е пребивавал в Затвора – Пазарджик;
- 15 000 лева за периода от
03.12.2019г. до 28.06.2021г./датата на предявяване на исковата молба/, когато твърди,
че е пребивавал в Затвора – Пловдив.
Твърди се неосигуряване на достатъчно
жилищна площ/пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв. м. чиста жилищна
площ на човек“/, лоши хигиенни условия в килиите/наличие на хлебарки, дървеници
и гризачи в тях/, липса на осигурен санитарен възел и течаща топла и студена
вода, с което се презюмира нарушаване правата по чл.3 от Европейската конвенция
за защита на правата на човека/ЕКЗПЧ/ и чл.3 от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража/ЗИНЗС/. Претендира се присъждане на
сторените по делото разноски в размер на 10 лева – заплатена държавна такса.
Ответникът – Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, чрез
процесуалния си представител юриск.Ч., счита така предявените претенции за неоснователни, поради което настоява за отхвърлянето
им. Прави възражение за изтекла погасителна давност в последното по делото
о.с.з. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за
неоснователност на исковите претенции.
Пловдивският административен съд – Второ отделение, Седми състав, след като
прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство
доказателства, намира за установено следното.
Съгласно постъпила информация от Затвора – Пловдив с молба
вх.№93/05.01.2022г. по описа на Административен съд – Пловдив, неоспорена от
страните по делото, през периода 2012г. – 2017г. ищецът не е търпял наказание в
Затвора – Пловдив. За периода от 01.06.2012г. до 30.04.2017г. Г. е търпял
наказания в Затвора - Пазарджик/л.70-72/.
Или, установява се, че ищецът Г. през първия исков период, а именно от
01.06.2012г. до 30.04.2017г. не е пребивавал на територията на посоченото от
него затворническо заведение – Затвора - Пловдив.
От постъпила Справка от Началника на Затвора – Пазарджик изх.
№7104/20.07.2021г./л.37-38/ се установява, че ищецът е постъпил в Затвора –
Пазарджик на 18.09.2019г., като е преведен в Затвора – Пловдив на 02.12. 2019г.
Не е спорно между страните, че пребиваването на Г. *** е въз основа на Заповед
№Л-4085/10.09.2019г. на началник на отдел „СДВРП“ към ГДИН, с която е наредено
л.св. Г. да бъде преведен от Затвора – Пловдив в Затвора – Пазарджик за
доизтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода, като е постъпил в
Затвора – Пазарджик на 18.09.2019г. и съответно преведен в Затвора – Пловдив на
02.12.2019г. след отмяна на посочената заповед като незаконосъобразна с влязло
в сила Решение №783/15.11.2019г., постановено по адм. дело №1095/2019г. по
описа на Административен съд – Пазарджик.
Или, през втория исков период/от 07.10.2019г. до 03.12.2019г./, който касае
пребиваването на лицето в Затвора – Пазарджик, се установява, че ищецът е
пребивавал в него от 07.10.2019г. до 01.12.2019г. вкл., като е бил настанен в
Шесто отделение, където всички спални помещения са ремонтирани с капацитет до 5
л.св. при добри битови условия и спазени 4 кв.м. на човек.
В този период в корпуса на затвора са били настанени между 267 и 273 л.св.
и задържани под стража лица при капацитет от 422 л.св. при осигуряване на 4
кв.м. площ за всяко задържано лице. Установява се също така, че помещенията са
обзаведени и оборудвани съгласно изискванията – всеки осъден има на
разположение легло – тип вишка и собствено шкафче; във всяко помещение има на
разположение маса с два или три стола, фиксирани неподвижно за пода;
проветряването се осъществява през прозорци, съобразени по брой и обем с
големината на спалното помещение; дограмата е ПВЦ стъклопакет; осветеността на
помещенията се осъществява през прозорците, а в тъмната част на денонощията
светлината е изкуствена.
Съгласно справка, изготвена от гл. инсп. Елка Стойчева – началник сектор
„ФЛКР“ в Затвора – Пазарджик/л.39-40/, помещенията в корпуса на затвора са
проектирани и оборудвани по начин, гарантиращ спазване на изискванията за
минимални стандарти за жилищна площ в затворническите институции, оборудването
на спалните помещения с мебели в затвора е строго регламентирано и е свързано
именно с изискванията за минималните стандарти за жилищна площ, а така също и с
изискванията за допустимост на притежаваните от л.св. вещи, има утвърден ред за
съхранение на личните вещи на л.св. във вещевия склад за л.св. Предвид
спецификата на предназначение на сградата за място за лишаване от свобода,
изискванията на нормативната база, са за сграден фонд с естествена вентилация.
Всички спални помещения имат прозорци с отваряема част за осигуряване на дневна
светлина и възможност за проветрение по всяко време на денонощието в зависимост
от желанието на обитаващите спалните помещения – по този начин е гарантирана и
естествената вентилация на помещенията, както на спалните, така също и на
санитарните възли, като достатъчно въздух има при достатъчно често проветряване
на помещението. Прозорците са достатъчни за осигуряване на естествена светлина
в помещенията, а изкуственото осветление е организирано при съблюдаване площта
на помещенията и пространството за ползване – равномерно, незаслепяващо,
съгласно изискванията на установените стандарти, като изкуственото осветление
компенсира светлината в тъмните часове на денонощието, а за санитарните възли е
организирано и дежурно осветление за през нощта. Всяко спално помещение
разполага със санитарен възел и достъпът до него е постоянен. Всички санитарни
възли в помещенията са проектирани и изградени така, че всяко помещение
разполага с течаща вода – студена и топла, отваряемо крило на прозореца и ПВЦ
врата. Студената вода е постоянно течаща, а топлата е по график, съобразно
осигуряване на достатъчно количество топла вода за лична хигиена на л.св. и
всички битови дейности в затвора.
На територията на затвора няма спално помещение без санитарен възел, а
употреба на кофи и туби за физиологични нужди, е недопустимо. Въведени са
вътрешни правила за хигиенното и противоепидемично осигуряване, същите са
разработени и функционират в съответствие с изискванията на действащата
нормативна база и се изпълняват при строго съблюдаване изпълнението на
задълженията на съответните длъжностни лица, ангажирани с конкретните задачи.
Извършват се дезинфекционни, дезинсекционни и дератизационни дейности в
спалните помещения на л.св., кухненския блок, общите помещения на територията
на целия сграден фонд на затвора, както и прилежащите пространства за
провеждане на престой на открито. Тези дейности се осъществяват от лицензирани
фирми и лица, притежаващи квалификация, съгласно изискванията на Наредба №1 за
условията и реда за извършване на дезинфекции, дезинсекции и дератизации.
Направленията за извършване на необходимите дезинфекционни дейности в затвора
са съобразени с утвърдения алгоритъм на дезинфекционни мероприятия в обекти с
обществено предназначение. През исковия период ДДД дейности са извършвани на
основание Договор №11179/2018г. с предмет „Извършване на дезинсекция и дератизация
на сградите на ГДИН и териториалните й служби“, сключен между ГДИН и „ДДД-1“ООД
гр.София.
За пълнота е необходимо да се посочи още и че със Справка изх.
№22/05.01.2022г. от Началника на Затвора – Пазарджик са представени
доказателства, касаещи пребиваването на ищеца в това затворническо заведение за
периода 17.07.2014г. – 08.04.2016г/л.73 и сл./. Твърдения от страна на Г.
обаче, че в този период е бил в Затвора – Пазарджик, както и че са му били
нарушени правата по чл.3 ЗИНЗС, не са изложени, поради което и така
представените доказателства съдът намира за неотносими към настоящия правен
спор.
И най-сетне, по отношение на последния исков период, а именно от
03.12.2019г. до 28.06.2021г., за който ищецът твърди, че е пребивавал в Затвора
– Пловдив, от ответника и от Затвора – Пловдив са представени единствено данни,
от които се установява, че лицето през този период действително е било на
територията на Затвора – Пловдив, където са осъществявани регулярно ДДД
дейности, видно от приложени протоколи за извършени услуги/л.30-36/.
Други доказателства, касаещи този период на пребиваване на лицето в Затвора
– Пловдив, не са представени по делото.
Като свидетел е разпитан О.Д.Р., с когото ищецът е пребивавал в Затвора –
Пловдив. От показанията на същия се установява, че се познава с ищеца от около
две години, а от около една година са настанени в една стая - №12 на Шести
пост. Тази стая е преходна, с площ от около 30 кв.м. и се състои от две
помещения, като средно в нея се настаняват по около 10, а понякога и повече
л.св. Оборудвана е с двойни легла – вишки и шкафове, като няма маси и столове.
Всяко едно от двете помещения разполага с отваряем прозорец, който стои почти през
цялото време отворен. Стаята разполага с една тоалетна за всички, настанени в
нея, която е затворена, има течаща студена вода, но не и топла. Дрехите се
перат на ръка от л.св. и се сушат в стаята. От администрацията на затвора на
л.св. се предоставя по един сапун, а останалите препарати си ги закупуват от
лавката. Разполагат и с една метла и една лопата за почистване. В едното от
двете помещения минават тръби, които постоянно текат, а в това помещение, в
което е настанен свидетелят няма отопление и таванът е паднал. Няколко пъти са
пръскали помещенията за хлебарки и дървеници, но няма ефект – има много
хлебарки, дървеници, така също и мишки. По данни на свидетеля ищецът има
здравословни проблеми, но не знае какви са. Знае, че постоянно ходи при лекарката,
както и че му обещават да го водят на лекар в болница, но не го извеждат. Не
може да каже дали Г. си купува лекарства, както и какви са, но ако си закупи,
го е виждал, че ги употребява. Лишените от свобода имат право да се движат по
коридора. Предполага, че тази обстановка не действа добре на ищеца и доколкото
си спомня за втори или трети път той влиза в затвора, няма представа за какво е
наказан, предполага, че е за кражби. Няма представа и защо пак влиза в затвора
като не е хубаво, но предполага, че може да няма друг избор.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното.
Разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС.
Така, съгласно чл.285 ал.1 ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда по реда на
глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, а съгласно чл.205 АПК,
искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от
органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени
вредите.
Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице
към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола
върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби
„Изпълнение на наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите,
причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на
администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и
длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице.
При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за исковите
периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря
по предявените искове.
На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма
от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на
исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на
администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или
съдебен акт.
За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл.284
ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или
бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се
нарушава чл.3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена
вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното
по силата на въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция.
Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение/чл.3 ал.1/, както
и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност/чл.3 ал.2/.
Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата
администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди,
следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от
бездействията е налице различна законова регламентация. Според Европейския съд
по правата на човека/решение от 10.02.2012г. по делото на Шахънов срещу
България/, разделянето на исковата претенция като се разглежда всеки елемент от
условията в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от
отделен анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до
намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на
задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от
тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда
по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от
оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква
обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото
въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на
съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от
Конвенцията.
Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС,
според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид кумулативното въздействие
върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, продължителността, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.25 от 2009г., в сила от
1.06.2009г./ осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или
нечовешко отношение. В ал.2 на същата разпоредба е указано, че за изтезания,
жестоко или нечовешко отношение се смятат: 1./всяко умишлено действие или
бездействие, което причинява силна физическа болка или страдание, освен
регламентираните в този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или
оръжие; 2./умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна,
облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко
общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да
причинят увреждане на здравето; 3./унизително отношение, което уронва човешкото
достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против
волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Като съгласно
ал.3, за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат действията или
бездействията по ал.2, извършени от длъжностно лице или от всяко друго лице,
подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата
разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия
за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В най-общ план и двете редакции са еманация на установените в практиката на
ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по
смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и
ал.5/предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална
битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали
през процесния период, което е основание за преценка във всеки конкретен случай
при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази законова
гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където
ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“.
Все в тази насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко
място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови
и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото
достойнство на задържаните лица.
В чл.43 ал.4 ЗИНЗС/в сила от 7.02.2017г./ е установено изискването
минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е
по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на
понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила,
а именно като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни
елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва
да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения
за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС/предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление,
отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и
минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за
прилагане на закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените
от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като
в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен
възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.
Относима към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е
ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на
Република България е част от вътрешното право на страната и има предимство пред
тези норми на вътрешното законодателство, които и противоречат. Според
посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на
изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от
Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от
31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но
спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и
демократичния характер на държавите: “10. Всички помещения, от които се ползват
лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да
отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото
внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на
тяхната минимална площ, осветление, отопление и проветряване. 11. Във всички
помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците
трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на
дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да
осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на
вентилационна уредба; б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да
могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното
зрение. 12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице,
лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава,
когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните
помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице,
лишено от свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при
подходяща за съответния климат температура и толкова често, колкото това се
изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест във
всеки случай поне един път седмично в районите с умерен климат.“.
По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските
съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение
№6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от
20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС
по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д.
№4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен
достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност
за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от подходящата
жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди не са
действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната разполагаема жилищна
площ на лишените от свобода и други критерии, на които следва да отговарят
условията в местата за лишаване от свобода.
При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и съдържанието
на множество решения на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този
съд от български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на
чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от
свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу България, решение от
02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение от 24.05.2007г. на
ЕСПЧ по делото Н.срещу България, решение от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М.
срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К.срещу България,
решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. други срещу България/. Последното е пилотно
решение по своя характер. Това е нов механизъм, уреден в глава V от правилата
на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment приложим при наличие на
структурни или системни проблеми в държава член на Съвета на Европа.
Така например, в пилотното решение от 27 януари 2015г. за условията в
българските затвори „Н. и други против България“, жалба №36925/10, Съдът
приема, че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за
обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите
условия в българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би поправило
нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при разглеждането на
този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата молба,
указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете, оценката на
доказателствата, в частност – на свидетелски показания; възлагане на
доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от
Конвенцията, относно установяване наличието и размера на претърпените от тях
неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в
посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали
условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл.3 от Конвенцията.
С последната практика на ЕСПЧ обаче/решение по делото „Атанасов и Апостолов
срещу България“, жалби №65540/16 и 22368/17/, Съдът вече е приел, че новият ред
по ЗИНЗС, за разлика от ЗОДОВ, представлява ефективно средство за защита за
оплаквания на задържани лица или лишени от свобода от условията на задържане.
Прието е също така и че обстоятелствата, че отделни искове са отхвърлени, както
и че присъдените в останалите случаи обезщетения са ниски, сами по себе си не
означават, че посоченото средство е неефективно.
Все в тази насока следва да се посочи, че в спорното съдебно производство,
в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са
равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални
действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на
истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената
тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства.
Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен
процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните
доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която
носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по
административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това
положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от
недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на
съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е
доказан.
В този смисъл, както вече се посочи и по-горе, с определението за
насрочване на делото в открито съдебно заседание е разпределена
доказателствената тежест и на страните са дадени указания за подлежащите на
установяване факти и последиците от недоказването, в т.ч. съдът в съответствие
с разпоредбата на чл.284 ал.3 ЗИНЗС е задължил специализираните органи по
изпълнение на наказанията – Затвора – Пловдив и Затвора – Пазарджик да
предоставят информация от значение за правилното установяване на фактите по
делото, като им е указал, че в случай на неизпълнение на това задължение, съдът
може да приеме за доказани съответните факти.
Така, от събраните по делото и неоспорени от страните доказателства, се
установява по отношение на първия исков период, а именно от 01.06.2012г. до
30.04.2017г., за който ищецът претендира неимуществени вреди в размер на 30 000
лева, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив, че ищецът Г. не е
пребивавал в посоченото от него заведение, а именно Затвора – Пловдив, което е
самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да
се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от
органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС, респ. и възражението на ответника за изтекла
погасителна давност. В тази връзка следва изрично да се посочи, че именно
фактическите твърдения на ищеца, обективирани в обстоятелствената част на
исковата молба, определят предмета на доказване и на произнасяне на съда и е
недопустимо, ако не е било предприето изменение на иска по реда на чл.214 ГПК/каквото
не е спорно между страните, че не е сторено/, същият да бъде разгледан на
фактически основания – различни от посочените в исковата молба.
По отношение на следващия исков период, касаещ престоя на лицето в Затвора
– Пазарджик, а именно от 07.10.2019г. до 03.12.2019г. се установи, че Г. *** от
18.09.2019г./когато е постъпил/ до 01.12.2019г. вкл., доколкото считано от
02.12.2019г. вече е бил преместен в Затвора – Пловдив. С оглед посочената от
ищеца начална дата на този исков период, а именно 07.10.2019г., същият ще бъде
разгледан така, както е определен от самия ищец, а именно от 07.10.2019г. до
03.12.2019г., като в частта от 02.12.2019г. до 03.12.2019г. вкл., искът се
явява недоказан, тъй като в този период вече не е пребивавал на територията на
Затвора – Пазарджик/а е бил преместен в Затвора – Пловдив/, което е
самостоятелно основание и в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да
се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения на чл.3 ЗИНЗС от
органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.
За периода, в който се установи, че лицето действително е пребивавало на
територията на Затвора – Пазарджик, и който период е предмет на разглеждане в
настоящото производство, а именно от 07.10.2019г. до 01.12.2019г. вкл., от
събраните и описани по-горе доказателства се установява, че ищецът е пребивавал
в помещения, в които жизненото му пространство е отговаряло на предвидените
стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които
са в размер на 4 кв.м. Действително, не се посочва в справките в кои точно
помещения е бил настанен, както и с колко други л.св. е пребивавал, но са
налице изрични твърдения, че всяка една от килиите в Затвора – Пазарджик е с
капацитет до 5 л.св., както и че на всеки един от л.св. е била осигурена площ
от 4 кв.м., които твърдения не са оспорени от ищеца, поради което и няма пречка
да се приеме, че и килиите, в които е бил настанен ищецът, са отговаряли на
предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от ЕСПЧ. По идентичен
начин стои въпросът и с факта, че всички помещения в Затвора – Пазарджик, в
т.ч. и тези, в които е бил настанен ищецът, са разполагали със самостоятелен
санитарен възел с постоянно течаща топла и студена вода, както и че регулярно,
въз основа на сключени договори от страна на ГДИН, са били извършвани дейности
по ДДД. До извод в обратната насока не водят и позоваванията на ищеца на докладите
на Омбудсмана, доколкото за 2019г., през която ищецът е пребивавал в Затвора –
Пазарджик, по отношение на това затворническо заведение не е констатирано да не
съответства на изискванията, така както е установено например по отношение на общежитие
„Кремиковци“, затворът в гр. София и общежитие „Керамична фабрика“ в гр. Враца.
Или, в тази част наведените от страна на ищеца възражения също следва да се
приемат за недоказани.
Независимо от гореизложеното, по отношение престоя на лицето в Затвора –
Пазарджик, настоящият съдебен състав намира, че ищецът е бил поставен в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода,
доколкото е пребивавал в това затворническо заведение на основание отменена
като незаконосъобразна заповед на началника на отдел „СДВРП“ към ГДИН,
следствие от което у същия са породени твърдените стрес, притеснение и
психологичен дискомфорт, поради факта, че е бил настанен в Затвора – Пазарджик,
където по същото време изтърпява наказанието си друг лишен от свобода, осъден
за престъпление против ищеца – нанесен побой в сградата на Затвора – Пазарджик,
което е наложило оперативно лечение в спешен порядък, при което е бил отстранен
далакът на Г./така влязло в сила Решение №783/ 15.11.2019г., постановено по
адм. дело №1095/2019г. по описа на Административен съд – Пазарджик/. Тук е
мястото да се посочи, че в исковата молба не се посочва конкретен размер на
претендирани вреди, следствие от отменената като незаконосъобразна заповед, а
са наведени възражения като цяло за престоя на лицето в Затвора – Пазарджик,
поради което и настоящият съдебен състав ги обсъжда наред с останалите
наведените такива за извършени нарушения по чл.3 ЗИНЗС от органите по чл.284
ал.1 от с.з.
И най-сетне, по отношение на третия исков период, а именно от 03.12. 2019г.
до 28.06.2021г. вкл., в който период се установи, че ищецът действително е
пребивавал в Затвора – Пловдив, с оглед доказателствената тежест в процеса,
съдът констатира, че ответникът не е представил доказателства, с изключение на
протоколи, установяващи надлежно ДДД третиране на помещенията против инсекти и
гризачи, за осигуряване на приемливи условия за изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода. Отговорността на държавата за причинените вреди по чл.284
ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на
конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата
отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при
изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните
им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от
тях.
В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с
лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и
посредством ангажирани от негова страна доказателствени искания, тези твърдения
следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито
от негова страна са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Впрочем,
същите се подкрепят и от показанията на разпитания по делото свидетел. Ето защо
и наведените обстоятелства – пребиваване на ищеца в пренаселени килии, лошите
битови условия и претърпените от него лишения в своята съвкупност могат да се
определят като уронващи човешкото достойнство, което предпоставя наличието на
увреждане на ищеца като последица от претърпените лишения и неудобства от
неблагоприятната жизнена среда. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда
по правата на човека, включително в пилотното решение „Н. и други срещу България“,
съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил
подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл.3
ал.2 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.
Що се отнася до хигиената в спалните помещения в Затвора - Пловдив, от показанията
на разпитания по делото свидетел, се установява, че същата се осъществява от
лицата, настанени в тях, за което същите са разполагали с метла и лопата, макар
и в минимални количества са им раздавани препарати, а така също същите са имали
възможност и да закупят такива от лавката на затвора, поради което в тази част
наведените възражения следва да се приемат за недоказани.
Ето защо, съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна
на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на
конкретно установените факти по делото, които водят до извода, че битовите
условия в Затвора – Пловдив и в Затвора - Пазарджик създават предпоставки за
увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на
човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до
унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за
заплаха за здравето им поради липса на осъществени елементарни хигиенни
стандарти.
С оглед доказателствената тежест в процеса, следва да се приеме, че
ответникът не е представил доказателства за осигуряване на приемливи условия на
ищеца за изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ през посочените
по-горе периоди, в които ищецът е пребивавал в тези заведения. Отговорността на
държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава
ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният
характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните
органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които
са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без
значение дали са причинени виновно от тях.
В случая безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фактическо
бездействие от ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено
да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на
наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на
ищеца в посочените периоди такива условия на живот, съобразени с уважение към
човешкото му достойнство, които да не създават предпоставки за увреждане на
физическото и психическото му здраве и за нарушаване на забраната, установена в
чл.3 ЕКПЧ. За такива съдът приема периода от 07.10.2019г. до 01.12.2019г. вкл.,
в който ищецът е бил настанен в Затвора – Пазарджик, където по същото време е изтърпявал
наказанието си друг лишен от свобода, осъден за престъпление против ищеца –
нанесен побой в сградата на Затвора – Пазарджик, което е наложило оперативно
лечение в спешен порядък, при което е бил отстранен далакът на Г., както и
периода от 03.12. 2019г. до 28.06.2021г. вкл., когато е пребивавал в Затвора –
Пловдив, където е бил в пренаселени килии, без осигурен достъп до топла
вода/доколкото разпитаният по делото свидетел твърди, че са разполагали с
тоалетна и течаща студена вода/.
В пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н. и други срещу България се сочи, че
крайната липса на място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на
това дали условията на задържане са в нарушение на чл.3 ЕКПЧ. Неблагоприятните
ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и унизителни условия на задържане.
Ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна
площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по
себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията. В
този смисъл са решенията по делото Н. и др. срещу България, делото Т., делото Ч.
срещу България и други.
При това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС
налага да се приеме, че Г. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди,
изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.
Така, съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществените вреди се присъжда от
съда по справедливост, като неговият размер зависи от степента и характера на
вредите и от продължителността на периода, през който са били претърпени.
С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни
последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при
изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора – Пазарджик от
07.10.2019г. до 01.12.2019г. вкл. и в Затвора – Пловдив от 03.12. 2019г. до
28.06.2021г. вкл., според настоящия състав, обезщетението, което е
най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 350 лева за престоя
на лицето в Затвора – Пазарджик и 3 450 лева за престоя на лицето в Затвора -
Пловдив, или общо в размер на 3 800 лева, при съобразяване на съдебната
практика по идентични дела, в т.ч. и актуалната практика на ЕСПЧ, съгласно
която размерът на присъжданото от националните съдилища обезщетение е важен
критерий за преценката дали вътрешноправното средство за защита на задържаните
лица е ефективно, като не следва да пада под 30% от присъжданото от ЕСПЧ при
сходни обстоятелства.
Според този съд, именно посочените размери най-точно и съответно ще
овъзмездят претърпените психически увреждания от ищеца и тези размери именно
съответстват на конкретната преценка, направена от състава на база установените
по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост, в т.ч. и
обстоятелството, че ищецът не е пребивавал продължително време при
неблагоприятни условия, доколкото същият е излизал и отново влизал в затвора. В
останалите части исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Съответно, спрямо този размер на главния иск/3 800 лева/, ще следва да бъде
уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено
плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата,
считано от 28.06.2021г., до окончателното изплащане на сумата.
По разноските.
При този изход на спора, и с оглед заявената претенция за присъждане на
сторените разноски, на основание чл.286 ал.3 ЗИНЗС ответникът следва да заплати
на ищеца внесената държавна такса в размер на 10 лева.
По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената
защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй
като производството по делото е водено по специалния ред по чл.286 ЗИНЗС, а в
ал.2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната
взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.10
ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на
изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на
иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Или, искането
на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.
Ето защо и поради мотивите, изложени
по-горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ІІ отд., VІІ състав:
Р Е
Ш И
ОСЪЖДА Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията“ - София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на А.Г.Г.,***, сумата от общо
3 800/три хиляди и осемстотин/лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора – Пазарджик в
периода от 07.10.2019г. до 01.12.2019г. вкл., както и в Затвора – Пловдив в
периода от 03.12.2019г. до 28.06.2021г. вкл., ведно със законната лихва върху
посочената главница, начиная от датата на исковата молба, а именно 28.06.2021г.
до окончателното и изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковите претенции в
останалите им части, както следва: за сумата в размер на 30 000 лева за периода
от 01.06.2012г. до 30.04.2017г. и до пълния размер от 15 000 лева за
периода от 03.12.2019г. до 28.06.2021г. за понесени от Г. неимуществени вреди
от бездействията на затворническата администрация в Затвора – Пловдив; до пълния
размер от 5 000 лева и за периодите от 02.12.2019г. до 03.12.2019г. вкл.
за понесени от Г. неимуществени вреди от бездействията на затворническата
администрация в Затвора – Пазарджик, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, бул. ”Ген. Николай Столетов”№21 да заплати на А.Г.Г.,***, сумата от 10/десет/ лева, представляваща внесената
държавна такса.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията“ - София, бул.”Ген. Николай
Столетов”№21 за присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
тричленен състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от
съобщението до страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: