Р Е
Ш Е Н
И Е № 2790
гр. Пловдив, 03.08.2020 г.
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД – ХІХ
гр. с., в публично съдебно заседание на тридесети
юни през две хиляди и двадесета година
Председател: Димитрина Тенева
при
секретаря Марияна Михайлова, като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 3085 по описа на съда за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективносъединени искове по чл. 124 от ГПК вр. чл.
26, 1, пр. 3 от ЗЗД от М. Т.Б. с ЕГН ********** с адрес *** чрез адв. Б. против „Изи Асет Мениджмънт” АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Джавахарлал
Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със законен представител **** иск за признаване нищожността на клаузите за възнаградителна лихва и
неустойка по договор за заем № ***** г.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен
договор за заем за 1000 лв. при седмична погасителна вноска от 41.16 лв.; ГЛП
40%; лихвен процент на ден 0.11 %; ГПР – 47.33%. В него е предвидена
възнаградителна лихва надхвърляща трикратния размер на законната лихва, и
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в
тридневен срок – 669.38 лв. Задълженията са платими на вноски. Клаузите са
нищожни. Налице е противоречие с разпоредбите на ЗПК. Неустойката е прекомерна
и противоречи на закона и добрите нрави. Извършени са плащания на суми от 87.46
лв. погасили възнаградителна лихва и 371.85 лв. - погасена неустойка.
В предоставения срок за отговор ответника оспорва иска.
Признава наличието на заявения договор. Оспорва възраженията за нищожност на
клаузите и противоречие с ЗПК. Твърди, че размера на ГПР е съобразен с
императивните изисквания на закона. Не е възможно да се посочи в точна сума.
Лихвения процент е непроменлив за периода на договора, няма ограничение в
закона за неговия размер, няма нарушение на добрите нрави. Предоставянето на обезпечение
касае сигурността на кредитора.
Съдът,
като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните,
прие за установено от фактическа страна следното:
От събраните писмени
доказателства-
договор за паричен заем от 12.09.2017 г.; е видно, че на 12.09.2017 г. между ищеца и
ответника в
качеството им съответно на заемател и заемодател е сключен договор по силата,
на който е предоставена заемна сума в размер на 1000
лв., дължим на седмични вноски от по 41,16 лв., при фиксиран
ГЛП-40%; ГПР-47,33 % и предвидена неустойка в размер от 669,33 лв. при
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение –един поръчител,
отговарящ на определение условия или банкова гаранция.
При така възприетата фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.
Не
е спорно между страните, а и от събраните писмени доказателства се установява,
че сключеният между тях договор за заем е потребителски такъв. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Основен
принцип в гражданските и търговските взаимоотношения е добросъвестността и
справедливостта, а целта на неговото спазване е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В
конкретния случай, накърняването на принципа на добрите нрави в търговския
оборот по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД би довело до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение и до злепоставяне
на интересите на ищеца. Възнаградителната лихва съставлява
цена за предоставяне и ползване на
заетата сума. Когато е налице явна неееквивалетност между предоставената услуга
и уговорената цена се нарушава принципа на добросъвестността при участие в
облигационните отношения. Прието е в съдебната практика, че понятието
"добри нрави" предполага известна еквивалетност на насрещните
престации и от тяхното явно несъответсвие се прави извод за нарушение, водещо
до нищожност. Когато едната престация е
предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация-
заплащане на възнаградителната лихва следва да се съизмерява,
както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря
връщане на заетата сума и с поетия риск /доколкото цената калкулира и риска на
заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума. / Ето защо при заем с
кратък срок за ползване /27 седмици/, дори
и при наличие на по- висок риск от невръщане на заема, уговарянето
на възнаградителна лихва, в такъв размер-40%
не е оправдано нито с разходите, които прави заемодателя, нито с риска, който
носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Ответникът е небанкова финансова институция, поради което поема по- малък риск
в сравнение с банковите институции, тъй като той рискува собствените си
средства, докато банките са задължени да опазват привлечените депозитни
средства, което е свързвано с по- висок риск и със санкции при
неизпълнение. Възнаградителната лихва в по-високи размери е типична
за дългосрочните кредити /над 15 години/, когато рискът на заемодателят е
увеличен поради възможни инфлационни процеси. Разпоредбата
на чл.
9 от ЗЗД предвижда,
че страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото той
не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Към датата
на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по
отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че
се касае за потребителски договор, при който
едната страна е по- слаба икономически, поради което се ползва със засилената
защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер
на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен.
Обратното би означавано икономически по-слаби участници в оборота да бъдат
третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект
се използва за облагодетелстване на друг. Поради това, съдебната практика
приема, че при формиране размера
на възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер па
законната лихва. Многбройни са съдебните решения, в които е възприета тази
практика. С оглед на това съдът намира, че клаузата
уговарящ размер на договорна лихва надхвърля трикратния размер на законна
лихва-основен лихвен процент плюс 10 пункта надбавка, съгласно ПМС от 2014,
поради което противоречи на „добрите нрави“ и като такава се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Съдът не споделя възраженията на ответника, които се свеждат
до отричане правото на съда изобщо да се намеси в отношения от този вид, като и
отричане "компетентността" на съда да се произнася по такива въпроси.
По отношение клаузата за неустойка, изхождайки от критериите формулирани в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – уговорка излизаща извън присъщите за неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, преценяйки вида
на конкретната уговорена неустойка –фиксирана парична сума и на неизпълнението, за което е
предвидена- задължение за осигуряване на надлежно
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като
обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия , настойщият състав намира, че тази уговорка има за цел санкция на заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Но задължението
за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението
му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договора и общите условия. Поради това следва да се приеме, че въведените изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до такава степен, че то
да неможе да се осъществи. Тъй като непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди за кредитора, , макар и да е
уговорена като санкционна неустойката всъщност води
до скрито оскъпяване на кредита. Като такава
тя се явява добавък
към възнаградителната лихва и съотвенто сигурна печалба
за заемодателя, която увеличава стойността на
договора. Следователно същата води до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, чрез
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Ето защо
тя излиза
извън присъщата й обезпечителна функция и накърнява добрите
нрави, което води и до нищожността и.
Предвид
изложеното съдът намира, че предявените искове са
основателни и следва да се уважат.
С оглед изхода на делото на ищеца следва ад се присъдят
притендираните разноски за държавна такса от 100 лв. 720 лв. за адвокатско
възнаграждение определено при условията на чл. 38 от ЗА, съобразно броя на
предявените искове и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията и от 2016 г. и
при съобразяване на факта на регистрация на адв. Б. по ЗДДСя иск за
недействителност на клаузата за неустойка, предвидена в чл. 13,
ал. 1 от договор за договор за кредит от 16.10.2014 г., поради противоречие с
добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен. Предвид уважаване на иска
на първото посочено от ищеца основание, съдът не дължи обсъждане на другите
посочени основания за недействителност на клаузата за неустойка.
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА за
нищожна клаузата за възнаградителна
лихва,
обективирана в чл. 2, ал. 5
в договор за кредит от 12.09.2017 г., сключен
между М. Т.Б. с ЕГН ********** с адрес *** и „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру”
№ 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със законен представител *****, като противоречаща на добрите нрави.
ОБЯВЯВА
за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл. 4,
ал. 2
в договор за кредит от 12.09.2017 г., сключен
между М. Т.Б. с ЕГН ********** с адрес *** и „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру”
№ 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със законен представител *****, като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със
законен представител *****
да заплати на М. Т.Б. с ЕГН ********** с адрес *** сумата от 100 лв. /сто лева/ направени по делото
разноски за внесена държавна такса.
ОСЪЖДА
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със
законен представител ****да
заплати на адв.Д.Г.Б.,*** сумата от 720
лв. /седемстотин и двадесет лева/
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи
на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
Р.М.