РЕШЕНИЕ
№ 2028
гр. София, 07.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110156810 по описа за 2024 година
Предявен е за разглеждане осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от А. А. А.
срещу „Сити кеш“ ООД.
Предявен е за разглеждане иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на
ответника да заплати сумата от 284 лева, представляваща недължимо платена сума по
недействителен договор за паричен заем от 22.09.2022 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от депозиране на исковата молба до погасяването.
Ищецът А. А. А. твърди, че на 22.09.2022 г. сключил с ответното дружество
„Сити кеш“ ООД договор за паричен заем № 758234. По силата на договора му била
предоставена в заем парична сума в размер на 1500 лв. Сочи, че съгласно договора
следвало да предостави обезпечение на задълженията си по договора, както следва: 1.
Поръчителство на едно или две физически лица, които кумулативно отговарят на
редица поставени условия и 2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция в размер
на общата сума по договора, включваща главница, лихва и други плащания. В
договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение дължи неустойка в размер на 932,10 лева. Сочи, че тъй като не представил
обезпечение на заема, неустойката била начислена от ответника, като погасяването й
било разсрочено в погасителния план. Твърди, че на 26.10.2022 г. ищецът погасил
изцяло сумата по договора, като заплатил на ответника сумата от 1784 лева.
Счита, че договорът за кредит е нищожен поради факта, че противоречи на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като липсвал съществен елемент от
договора, разписан по ясен и разбираем начин, а именно ГПР. Сочи, че същият бил
изписан единствено като процент, без да е посочено как е формиран същия и какви
компоненти са включени в него. Намира, че предвидена неустойката за
непредоставяне на обезпечение е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, тъй
като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция,
1
като постига единствено неоснователно обогатяване за кредитора. Отделно, въпреки
че не предявява иск за нищожност на целия договор, излага аргументи в подкрепа на
това твърдение. Сочи, че ГПК е описан единствено като процент, без да е посочен
начинът на неговото изчисляване. Намира, че в ГПР следва да се включи и
начислената неустойка, като така общият му размер би надхвърлил законоустановения
максимум. Счита, че договорът е нищожен поради липса на форма. Намира, че
уговорената възнаградителна лихва е в прекомерно висок размер и противоречи на
добрите нрави. Сочи, че не са спазени и законовите изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11
ЗПК в договора да е включена информация за условията по издължаване на кредита,
погасителен план, информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на отделните вноски. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли
предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявения иск. Възразява срещу
посоченото от ищеца съдържание на договора. Излага аргументи, че клаузата от
договора за потребителски кредит, предвиждаща заплащането за неустойка, отговаря
на изискванията на ЗПК, като не са налице сочените от ищцата пороци. Излага
подробни аргументи и по наведените от ищцата доводи за нищожност на договора в
неговата цялост. Сочи, че не е налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК. Намира, че не са налице пороци при посочването на ГПР в договора, като
освен това счита, че предвидената неустойка не следва да е част от ГПР. Възразява
срещу твърдението за недействителност на уговорената възнаградителна лихва поради
прекомерност. Сочи, че освен процесния договор, ищецът е сключил още 8 договора с
ответника, поради което е бил наясно с условията по договорите. Моли исковете да
бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 26.12.2024 г. и
приет за окончателен без възражения от страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК
като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че между
А. А. А. и „Сити кеш“ ООД е сключен процесният договор за паричен заем. При
изготвяне на заключението по допусната съдебно-счетоводна експертиза вещото лице
сочи, че е получила препис от процесния договор от ответното дружество, който
представя по делото.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК така отделеното обстоятелство следва да се
приеме за доказано по делото. Същите се установяват и от приетите в производството
доказателства – изготвена съдебно - счетоводна експертиза, представена от ответника
справка за движение по кредита и препис от процесния договор.
От договора за потребителски кредит № 738234/21.09.2022 г. и приетата по
делото справка за извършени погасявания по договора, се установява, че между
страните е възникнало процесното облигационно правоотношение. Това обстоятелство
не е спорно между страните.
По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на
ищеца сума в размер на 1500 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя в
срок до 21.12.2022 г. съгласно погасителен план, обективиран в Приложение № 1 към
договора. Видно от погасителния план, между страните били уговорени 3 погасителни
вноски, всяка от които включва главница, лихва и неустойка. Уговореният ГПР бил в
размер на 48,45 %, а процентът на фиксираната годишна лихва – 40,05.
Видно от чл. 4, т. 1 от договора уговорената заемна сума от 1500 лева е
предадена на заемополучателя, като това обстоятелство не е спорно между страните.
2
Съгласно чл. 5 от договора, заемателят поел задължение в срок от три дни от
усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение съгласно условията, посочени
в договорната разпоредба: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените).
В чл. 11 е предвидено, че при неизпълнение на задълженията по чл. 5 в тридневен
срок, заемателят дължи неустойка в размер на 591,78 лева, която се заплаща
разсрочено съгласно погасителния план.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 284 лева, надхвърляща чистата стойност по кредита и платена, без да е
имало основание за извършване на престацията /поради недействителност на договора
за паричен заем/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.
На първо място, съдът намира, че процесният договор е потребителски – страни
по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция –
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за потребителски кредит по
правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и
на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието
на които съдът следи служебно.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите
по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
случая в договора е предвиден ГПР в размер от 48,45 %
По отношение на спорния между страните въпрос дали уговорената в
договорите неустойка за непредоставяне на обезпечение следва да се прибави към
размера на ГПР, съдът намира следното:
Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора потребителски кредит, които са
3
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който "общи разходи по
кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение
към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на
кредита или получаването му при предлаганите условия.
Видно от данните по делото, уговореният в договора за потребителски кредит
ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за
непредставяне на обезпечение по чл. 11 от договора. В случая неустойката
представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде
включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е
уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в
погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за
сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните
погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално
допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване
на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като
задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в
тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице – поръчител за
вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва
да разполага със средства два пъти в общия размер от главницата и лихвата по
договора. Така формулирана неустойката излиза извън присъщите й функции и
представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде
включена в общия разход по кредита /в този смисъл напр. Решение № 816 от
13.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на
СГС по в. гр. д. № 1255/2023 г. и др./.
Видно е, че ГПР без включена в него неустойка е в размер от 48,45 %, като след
прибавяне и на уговорената неустойка, която сама по себе си представлява 39,45 % от
главницата, то действителният размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в
чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. От заключението по приетата и неоспорена от страните
съдебно – счетоводна експретиза, се установява, че при посочените условия на
договора, и след прибавянето на дължимата неустойка при формиране на ГПР,
размерът му възлиза на 183,29 %.
Налага се извод, че действителният размер на ГПР, след прибавяне на
дължимата неустойка, надвишава значително максимално допустимия по закон размер
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаният в договора параметър не кореспондира на
изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
4
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение
№ 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др.).
Съдът достигна до извод за недействителност на процесния договор за
потребителски кредит. От приетата по делото справка за извършени погасявания,
представена от ответника, а така също и от заключението по изготвената и приета
съдебно – счетоводна експертиза, се установява, че преди образуване на настоящото
производство ищецът е заплатил на ответника суми по договора в общ размер от
1784,57 лева, в това число: 1500 лева главница, 55,51 лева договорна лихва и 229,06
лева неустойка за непредставяне на обезпечение.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Ето защо, дължима от страна на потребителя е
единствено сумата от 1500 лева, като заплатената сума от 284,57 лева, надхвърляща
чистата стойност на кредита, е платена без основание, поради което следва да бъде
възстановена на ищеца. Предявеният иск за сумата от 284 лева е основателен и следва
да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. Същият е представил списък на разноски и доказателство за извършени
плащания в размер на 50 лева държавна такса, 300 лева внесен и усвоен депозит за
изготвяне на съдебно – счетоводна експертиза, както и сумата от 400 лева заплатено
адв. възнаграждение.
Ответникът е направил възражение по отношение искането на ищеца за
присъждане на разноски, като твърди, че последният злоупотребява с принципа на
добросъвестност, като образува идентични производство срещу ответника, с
идентични искания, макар и по различни договори за кредит.
Съдът намира следното:
Съгласно нормата на чл. 3 от ГПК участващите в съдебните производства лица
и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват
предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави.
Злоупотребата с право е налице, когато конкретно право се упражнява
недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други субекти
(чл. 57, ал. 2 от КРБ).
След служебно извършена проверка действително се установи, че сочените в
отговора на исковата молба гр. дело № 56806/2024 г. и № 56808/2024 г. са образувани
по подадени искови молби от А. А. А. срещу „Сити кеш“ ООД, като са предявени едни
5
и същи искове – за връщане на недължимо платени суми по различни договори за
кредит между страните. Както посочените две дела, така и настоящото гр. дело №
56810/2024 г. са образувани от ищеца чрез адв. И. Н..
Независимо дали ищецът беше упражнил правата си в едно производство, или в
три отделни, той щеше да има задължение да заплати дължимия размер на държавна
такса, тъй като се касае за отделни искове, по различни правоотношения. В случая
дължими са и направените от ищеца разноски за изготвяне на съдебно-счетоводна
експертиза, тъй като същата е допусната с оглед направеното оспорване от страна на
ответника за размера на платената по договора сума. По отношение на адвокатското
възнаграждение обаче, съдът намира, че с решението си да образува три идентични
производства, ищецът е увеличил многократно задълженията за разноски за заплащане
на адв. възнаграждение. Неупражняването на всички права в рамките на едно
производство е изцяло по волята на ищеца, което е и негово право, с упражняването на
което обаче не следва да се утежнява положението на ответника, като му се вмени в
тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера на
разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на ищеца в едно
производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се
утвърди извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права.
Ето защо е основателно възражението на ответника, че в полза на ищеца следва
да се присъди възнаграждение за адвокат като за едно производство. Съдът е
задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от 24.01.2024г.
по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери
на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101, §1, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на
страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение,
включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги
и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от
размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или
фактическа сложност, която да е обусловена от събирани в производството гласни
доказателствени средства, като производството е приключило с провеждането на едно
открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищеца не се е
явил. Касае се за спор с константна и безпротиворечива съдебна практика. След
извършената служебна справка съдът консаттира, че и по трите посочени от ответника
производство /гр. дело № 56806/2024 г. и № 56808/2024 г., както и настоящото гр. дело
№ 56810/2024 г./ е налице идентично изготвена искова молба, като са променени
единствено данните от съответния договор за кредит. Ето защо, следва да се приеме,
че дължимото общо възнаграждение по трите производства за адвокат е в размер на
сумата от 450 лева. В настоящото производство следва да се присъди 1/3 част от тази
сума, а именно 150 лева.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
6
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: ********* да заплати на А. А. А., ЕГН
********** сумите, както следва:
- 284,00 лева, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляваща платена без
основание сума по договор за потребителски кредит № 738234/21.09.2022 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 25.09.2024 г. до погасяване на задължението;
- 500,00 лева, на осн. чл. 78, ал. 1, ГПК, представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7