Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 23.10.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
седми септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №14875 по описа на СГС за 2017 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
С.К.А. срещу решение от 06.07.2017 г. по гр.д. №26696/2016 г. на Софийския
районен съд, 32 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу
„О.б.б.“ АД иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД за заплащане на сумата
от 6994,49 лв., представляваща сбор от усвоени суми за главници, редовна лихва,
наказателна добавка, наказателна лихва и такси за обслужване на кредита по
договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство, сключен на
28.11.2006 г., обезпечен с ипотека на недвижим имот, като ищецът е осъден да
заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Сочи, че първоинстанционният съд не е обсъдил
относимите в случая разпоредби на пар.13 и пар.9 т.3 ЗИДЗПК, както и доводите му
за нищожност на клаузата на чл.15 ал.3 от процесния договор за банков кредит.
Поддържа, че процесната такса за предсрочно погасяване на кредита представлява
неустойка. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна „О.б.б.“ АД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо. Същото е и правилно като краен резултат, но по следните
съображения:
Пред СРС са предявени
искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за
заплащане на сумата 6994,49
лв., представляваща събрана
при начална липса на основание такса
при предсрочно погасяване на кредита по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 28.11.2006 г.
Ответникът „О.б.б.“ АД в срока за отговор по чл.131 ГПК е оспорил
предявения иск с твърдения, че за процесния договор за кредит не са приложими
разпоредбите на действащия ЗПК, тъй като е сключен през 2006 г., както и че е
сключен във връзка с упражнявана от ищеца търговска или друга стопанска дейност,
т.е. ищецът не е потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК.
По
делото не се спори, а и е
установено,
че страните са били обвързани от договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 28.11.2006 г. в
размер на сумата от
230 000,00 лв. с краен срок на погасяване 15.11.2031 г., като кредитът е отпуснат за
ремонт/реконструкция на недвижим имот, представляващ масивна административна
сграда в гр. Балчик. В чл.15 ал.1 и
ал.3 от договора е предвидено, че кредитополучателят може да погаси изцяло или
частично дълга си и преди настъпване на договорения краен срок след като подаде
писмена молба
до банката, като при предсрочно пълно или
частично погасяване на кредита кредитополучателят дължи такса в
размер на 5 % върху размера на
предсрочно
погасената главница или част от нея.
Не е спорно, а и се установява
от представения нот. акт за учредяване на договорна ипотека №156, т.VІ, н.д.
№1000/28.11.2006 г. на нот. С.И., че за обезпечаване на процесния договор за
кредит „Автомобилни превози“ АД, представлявано от ищеца, е учредило в полза на
банката ипотека върху собствения си недвижим имот, находящ се в гр. Балчик.
Не се спори и се
установява, че към 28.12.2015 г. остатъкът от кредита е
погасен предсрочно и на същата дата от банковата
сметка на ищеца е удържана сумата от 9095,00 лв. - такса за предсрочно погасяване на кредита. Няма спор също, че към момента на
погасяване на остатъка от кредита са били погасени 97 бр. вноски от него.
СРС
е отхвърлил исковете по съображения, че в случая се прилагат разпоредбите на ЗПК отм., а съгласно чл.3 ЗПК
отм., законът не се прилага относно кредити на стойност над 40 000,00 лв.
или обезпечени с ипотека на недвижим имот, а процесният договор за кредит е на
стойност 230 000,00 лв. и е обезпечен с ипотека, както и че дори и да се
приеме, че таксата за предсрочно погасяване представлява неустойка, то тя не е
прекомерна по смисъла на чл.92 ЗЗД.
За
успешното провеждане на иска
по чл.55 ал.1 ЗЗД,
следва да се установи кумулативното осъществяване
на следните юридически факти от сложния фактически състав: разместване на
имуществени блага за сметка на ищеца в полза на ответника и липса на годно правно основание за това.
В конкретния случай спорът е съсредоточен относно обстоятелството
дали клаузата на чл.15 ал.3 от
процесния договор за кредит е действителна
или противоречи на императивна норма на закона, респ. дали предвидената в цитираната клауза такса представлява
неустойка и същата е прекомерна и нищожна, и съответно дали платената
сума е при липса на основание за това.
По арг. от пар.13 ЗПК вр. пар.9 т.3
от същия закон, нормата на чл.32 ал.8 ЗПК е приложима и за договорите за кредит, сключени преди
влизане в сила на действащия ЗПК, поради изрично предвиденото обратно
действие на същата. Съгласно нормата на чл.32 ал.8 ЗПК, която е била действаща за периода от
23.07.2014 г. до отмяната и с
ПЗР на ЗКНИП, ДВ, бр.59/29.07.2016 г., кредиторът няма право на
обезщетение или неустойка при предсрочно погасяване на договор за кредит по чл.4 ал.1 т.2 и 3 ЗПК, когато кредитът е погасен
след изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му. Визираната
норма е в съответствие със защитата, предвидена в Директива 2013/17/ЕС на ЕП и на Съвета от 04.02.2014 г., която е
изцяло транспонирана със ЗКНИП,
обн. ДВ, бр.59/29.07.2016 г. В разпоредбата на чл.41 ал.4 ЗКНИП изцяло е възпроизведено съдържанието на чл.32 ал.8 ЗПК отм., а именно - кредиторът
няма право на обезщетение или неустойка при предсрочно погасяване на договор за
кредит, когато кредитът е погасен след изплащане на 12 месечни погасителни
вноски от усвояването му.
Съгласно разпоредбата на
чл.1 ал.1 ЗКНИП, законът урежда изискванията за предоставяне на
кредити за недвижими имоти на потребители, условията и реда за регистрация на
кредитните посредници и контрола върху тях, а съгласно ал.2 на същата разпоредба - по смисъла на този закон
кредити за недвижими имоти са кредити, обезпечени с ипотека или друго сравнимо
обезпечение върху недвижим имот, и кредити, чиято цел е придобиване или
запазване на вещно право върху недвижим имот. В пар.1 т.20 ЗКНИП е дадена легална дефиниция на понятието
„потребител“ по смисъла на този закон, а именно: всяко физическо лице, което при сключването на договор за
кредит за недвижим имот действа извън рамките на своята търговска, стопанска
или професионална дейност.
Трайна е практиката на
ВКС, че от
общата дефиниция на пар.13 т.1 ДРЗЗП и
от чл.9 ал.3 ЗПК,
се извежда, че кредитополучателите по договор за банков кредит - физически
лица, които не придобиват средствата, предмет на договорите за осъществяване на
търговска дейност, се включват в кръга лица -
потребители на банкова услуга. Така се обосновава приложимост на
транспонираната Директива №93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, чрез детайлната уредба на материята в ЗЗП /решение №165/02.12.2016 г. по т.д.
№1777/2015 г. на І ТО, решение №15/18.04.2018 г. по т.д. №2439/2016 г. на І ТО
и др./.
В
случая договорът за кредит е сключен между банката и кредитополучател – физическо лице. Кредитът е уговорен като ипотечен за ремонт/реконструкция на недвижим имот – административна сграда, т.е. процесният договор за кредит не съставлява кредит за недвижим имот на
потребители по смисъла на чл.1 ал.2 ЗКНИП. Съдът
извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по
делото с оглед установяване на качеството „потребител“ на ищеца по смисъла на ЗКНИП.
Обезпечението на дълга от търговско дружество, с което физическото лице -кредитополучател има тесни професионални /функционални/
връзки /към момента на сключване на договора и учредяване на ипотеката
физическото лице - кредитополучател е
управител на
дружеството-ипотекарен длъжник/, заедно с факта, че кредитът е отпуснат именно за ремонт на
ипотекираната от това дружество административна сграда, води до извода, че при сключването на процесния договор за кредит ищецът е действал в рамките на своята търговска и стопанска дейност.
Ето защо, независимо, че кредитополучателят е
физическо лице, доколкото последният
няма качеството на потребител по пар.13 ЗПК и пар.1 т.20 ЗКИНП, то и не се ползва със защитата по чл.41 ал.4 ЗКИНП и чл.32 ал.8 ЗПК отм.
Неоснователни са твърденията
на ищеца, че процесната такса представлява неустойка по смисъла на чл.92 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.92 ал.1 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение на вредите от неизпълнението. Таксата за
предсрочно погасяване на кредита е уговорена
между страните в чл.15 ал.3 от договора и не обезпечава вреди от
неизпълнение на задължение на кредитополучателя, поради което не може да се
приеме, че се касае за неустойка по смисъла на цитираната по-горе разпоредба.
Дори и да се приеме, че същата представлява неустойка, то и настоящият съдебен
състав също счита, че същата не е прекомерна, съгласно цитираното в решението
на СРС ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Поради изложеното и поради съвпадане
на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде
потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски
в размер на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №164647 от 06.07.2017 г.,
постановено по гр.д. №26696/2016 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав.
ОСЪЖДА С.К.А., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „О.б.б.“ АД, ЕИК ********, седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК
сумата от 100,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.