О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№
гр. ЛОВЕЧ, 11.03.2019 г.
ЛОВЕШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, в закрито заседание на единадесети март през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ-мл.съдия
като
разгледа докладваното от мл. съдия Гюрчев в.ч.гр.д. № 86 по описа за 2019 г. на
Окръжен съд - Ловеч, и за да се произнесе съобрази:
Производството
е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ООД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот
Волов“ № 29, ет. 3, представлявано от т.к.,
депозирана чрез процесуалния представител на дружеството юрисконсулт Д.А.,
срещу Разпореждане № 2456 от 23.11.2018 г. на Районен
съд – Тетевен, постановено по ч.гр.д. № 1050 по описа
на съда за 2018 г., с което първоинстанционният съд оставил без уважение
Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в частта
относно претендирани вземания за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение и за такси за извънсъдебно събиране.
Счита,
че съдът неправилно е приел, че клаузата, на база която е начислена
неустойката, е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В тази насока се
мотивира, че неустойката е била уговорена между страните с цел обезщетение на
вредите, причинени от неизпълнението на задължението на заемателя да предостави
в срок обезпечение – поръчител или банкова гаранция и по този начин да обезпечи
обичайните вреди при едно евентуално неизпълнение на паричното задължение.
Релевира, че е осъществен, предвиденият в чл. 92, ал. 1 от ЗЗД фактически
състав, поради което е налице и годно основание за претендирането на
уговорената между страните неустойка. Позовава се на тълкувателна практика на
ВКС, в която е възприето становището, че неустойката може да се прогласи за
нищожна само ако целта, с която е уговорена излиза извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, което видно от
гореизложеното спрямо процесната не е налице. По отношение на претендираната
сума за разходи за извънсъдебно вземане сочи, че същите представляват разходи
по изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на
телефонни обаждания, лични посещения и др., тоест същите са в следствие от
виновното неизпълнение от страна на заемателя да върне получената сума в срок.
Твърди, че претендираните суми произтичат от клауза, договорена доброволно
между кредитора и длъжника и че последната не противоречи на разпоредбата на
чл. 33, ал. 1 от ЗПК, доколкото в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК е уредена възможност за
кредитора да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги. В
тази насока акцентира и на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК, в която е
предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, каквато се явява и
процесната сума. Моли обжалваното разпореждане да бъде отменено и съдът да се
произнесе по същество, като уважи заявлението и издаде заповед за изпълнение за
сумите, за които районният съд е прозинесъл отхвърлителен диспозитив.
Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок-разпореждането
е получено от заявителя на 12.12.2018 г., а жалбата е подадена на 18.12.2018 г.
/п. кл./, против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице
правен интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 от ГПК).
Настоящата инстанция, като
съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д. № 1050/2018 г. по описа
на Районен съд – Тетевен, намира за установено следното:
Със заявление за издаване на
заповед за изпълние по чл. 410 от ГПК, по което е образувано
производството пред първоинстанционния съд, заявителят „Агенция за контрол на
просрочените задължения“ ООД е претендирал, че Т.Х.Т. му дължи следните
суми: 338,68 лв., представляваща главница; 27,52 лв. - договорна лихва за времето
от 10.11.2017 г. до 09.04.2018 г.; 188,48 лв. – неустойка за неизпълнение на
задължение; 18 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението; 25,04
лв. – законна лихва за периода от 10.04 до 14.11.2018 г. и законна лихва от
завеждане на заявлението до изплащане на вземането. В обстоятелствената част на
заявлението е посочено, че вземането прозитича от Договор за паричен заем с №
3055798/12.10.2017 г., сключен между „Изи Асет Мениджъмънт“ АД и Т.Т., като с
договор за цесия от 01.08.2018 г. вземането е било прехвърлено на настоящия
заявител в качеството му на цесионер. Изложени са твърдения, че длъжникът е бил
уведомен по реда на чл. 99 от ЗЗД за извършената продажба на вземането на 02.08.2018
г. от „Изи Асет Мениджъмънт“ АД посредством писмо с обратна разписка.
С
Разпореждане № 2456 от 23.11.2018 г., постановено по делото, районният съд е
уважил заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с вх. №
5914/22.11.2018 г. на „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ООД за следните суми: 338,68
лв., представляваща главница; 27,52 лв. - договорна лихва за времето от
10.11.2017 г. до 09.04.2018 г.; 25,04 лв. – законна лихва за периода от 10.04
до 14.11.2018 г. и законна лихва от завеждане на заявлението до изплащане на
вземането, и присъдил съдебо-деловодни разноски в размер на 75 лв. –
представляваща държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, като по отношение
на сумите в 188,48 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение и 18 лв. –
разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението, го оставил без
уважение.
В мотивите си районният съд е
приел, че клаузата, на база която е начислена претенцията за такси и
комисионни за допълнителни услуги, противоречи на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, поради
което същата се явява нищожна. Що се отнася до неустойката, съдът е счел, че същата
се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото целта, с която
е уговорена, излиза извън присъщите й функции.
Настоящата съдебна инстанция
изцяло се солидаризира с мотивите на районния съд, поради което разгледана по
същество жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
На
първо място проверяващата инстанция споделя, че уговорката за неустойката за
неизпълнение на договорно задължение се явява нищожна, поради противоречие със
закона и добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Непротиворечиво и утвърдено в
съдебната практика е разбирането, че клаузата за неустойка е нищожна, когато е
уговорена извън присъщите й функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и
санкционна (т. 3 от ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСГТК) и в разрез с
принципа за добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. В
случая уговорената между страните неустойка за непредставяне на обезпечение
чрез намиране на поръчител или банкова гаранция, излиза извън присъщата ѝ
обезщетителна функция, тъй като не обезпечава възстановяването на вредите от
неизпълнение (пълното или неточно изпълнение с оглед характеристиките време,
количество и качеството) на задължението на предоставените в заем парични
средства и за заплащане на възнаграждение за тяхното ползване, а евентуални
такива от непредоставянето на поръчители или
банкова гаранция. Следва да се посочи, че кредитът е отпуснат, като необезпечен
и кредиторът е следвало да понесе риска от това обстоятелство при положение, че
е разполагал с достатъчно много източници на информация, за да оцени
предварително кредитоспособността на потребителя (чл. 16 от ЗПК), и ако
оценката му е лоша, той е можел да откаже да предостави кредит (чл. 18 от ЗПК),
вместо да сключи договора за потребителски кредит. В тази насока е и константната
практиката на Окръжен съд – Ловеч.
На
следващо място проверяващата инстанция, счита, че районният съд правилно е
приел, че спрямо договорът за паричен заем, във връзка с който са възникнали
вземанията обект на заповедта за изпълнение, е приложим Законът за
потребителския кредит /ЗПК/. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че при забава
на на кредитополучателя-потребител кредиторът има право единствено на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В настоящата хипотеза с
клаузата, на база която са начислени процесните такси и разноски за
извънсъдебно събиране на вземанията и такса за експресно разглеждане на
документи, се цели заобикаляне на горепосоченото нормативно предвидено
ограничение. Така при едно евентуално уважаване на заявлението в обжалваната
част би се стигнало до оскъпяване на кредита и неоснователно обогатяване на
кредитора, което безспорно е в нарушение и на добрите нрави. Неоснователно е
направеното от жалбоподателя възражение, че тези „такси“ представляват
допълнителни услуги, свързани с договора, и с оглед на разпоредбата на чл. 10а,
ал. 1 от ЗПК претендирането им е основателно. Настоящата инстанция приема, че
на практика дейностите, за които са начислени тези такси, не са допълнителни
услуги, а са дейности по усвояването и управлението на кредитната сума. В тази
насока следва да се посочи, че последните противоречат и на разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Изложеното
е в синхрон и с последната
практика по чл. 290 от ГПК на ВКС, отразена в Решение № 345/9.01.2019 г. по
т.д. №1768/18 г.
С
оглед изводите за нищожност на уговорките за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) и за начисляване
на „такса за извънсъдебно събиране“ поради противоречие на закона и добрите
нрави съдът намира, че за произтичащите от тях вземания следва да се откаже
издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). Съдът в
заповедното производство е длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК
от длъжника-потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното
със заявлението вземане не произтича от нищожна клауза и ако такава клауза бъде
констатирана, той следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има
възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково
производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност на страните. Ето
защо позоваването на нищожността на клаузите от договора в заповедното
производство от първоинстанционния съд е законосъобразно. При тази преценка
заповедният съд правилно и в съответствие с чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК е
отказал издаване на заповед за изпълнение за вземането за неустойка и за такса
за извънсъдебно събиране на вземането. В този смисъл обжалваното разпореждане е
правилно и следва да се потвърди.
Водим
от гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 2456 от 23.11.2018 г. на Районен съд – Тетевен,
постановено по ч.гр.д. № 1050 по описа на съда за 2018 г.
в частта, с която е отхвърлено заявление с вх. № 5914 от 22.11.2018 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения”
ЕООД.
Определението не подлежи на касационен контрол.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:………………… ЧЛЕНОВЕ:
1………………………….
2………………………….