РЕШЕНИЕ
№ 5
гр. Бургас, 07.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двА.десети декември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. И.
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20242100501739 по описа за 2024 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по жалбата на С. В.
Я. с ЕГН **********,с постоянен адрес: *****, чрез процесуален представител адв. А.Панайотова,
със служебен адрес: гр.Бургас, ул.“Васил Априлов“№16, ет.3, офис 1, подадена срещу Решение
№1706/15.08.24г. по гр.д. №4155/2023 по описа на РС-Бургас, с което жалбоподателят ответник е
бил осъден да заплати на въззиваемия ищец сумата от 1081,71лв., дадена от ищеца за обучението
на ответника за периода 01.09.20г.-15.05.23г., съгласно споразумение от 01.09.20г. към Трудов
договор №53/01.04.20г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска-
11.07.23г., до окончателното изплащане на задължението, както и мораторна лихва от 17,75 лв.,
начислена за периода от 16.05.23г. до 05.07.23г., а претенциите му за обявяване недействителността
на клаузи:1.1,1.2,1.3,1.4 и 1.5 от Споразумението от 01.09.20г.към трудовия договор на ответника от
01.04.20г., са отхвърлени.
Жалбата съдържа съображения за неправилност на постановеното
първоинстанционно решение в горепосочените ЧАСТИ от крайния съдебен акт, като се дирят с
оглед изхода от делото и съдебни разноски.
Доводите за неправилност са следните: Споразумението от 01.09.20г. не представлява
Договор за повишаване на квалификацията на работника по смисъла на чл.234 от Кодекса на
труда(КТ).Страните по делото са били в трудово правни отношения от над 10 години до момента
на прекратяването им през 2023г., освен това ищецът ЦОБДУХЗ- гр.Бургас не е изпратил до
ответника уведомление за изменение на трудовия договор, така както повелява чл.62, ал.3 от КТ.
Срещу произнасянето по насрещния иск се възразява с довода, че цитираните по- горе
1
клаузи от споразумението към трудовия договор от 01.04.20г.са санкционни, поставящи
трудовоправната връзка в зависимост или добавящи към нея уговорки с гражданско правен
характер, чийто предмет е поведение и действия на работника след евентуалното прекратяване на
трудовото правоотношение(ТПО). Конкретно се поддържа, че първо: модулите за обучение по
програмата не са посочени с точна продължителност, а работодателят има право да ги променя по
всяко време едностранно; второ: чрез паричната претенция на работодателя за обезщетение на
причинените вреди се иска връщането на всички получени от работника трудови възнаграждения,
което нарушава принципа на възмездност на труда, а също чл.242 и чл.271 ал.1 от КТ, освен това
клаузата за обезщетение не е свързано с виновно поведение на работника или служителя,
следователно прилагайки я в настоящия казус, работодателят би получил недължима облага- вече
изплатеното на работника възнаграждение, което нарушава принципа,залегнал в чл.8, ал.1 от КТ за
добросъвестно упражняване на правата по ТПО.Крайният резултат е отказ на работника да получи
трудовото си възнаграждение, който отказ, съгласно чл.8, ал.4 от КТ, е недействителен;трето:с
оспорваните по делото клаузи от споразумението се санкционира неизпълнение на неточно и
неясно формулирани задължения на работника;четвърто: оспорените клаузи съдържат отказ от
трудови права, явяващ се също недействителен предвид чл.8, ал.4 от КТ и той следва да се замести
с прилагането на императивните разпоредби на закона или с предвиденото в колективния трудов
договор.Страните по ТПО не могат да се позоват на недействителност- пълна или частична, ако тя
не бъде обявена и решението за това не им бъде връчено;пето:
посочените по-горе клаузи са с трудово правен характер и могат да бъдат предмет на искове за
прогласяване на тяхната недействителност по реда на чл.74, ал.4 от КТ;шесто: ВКС приема
договора по чл.234, ал.1 от КТ за трудов, но по въпросите, свързани с неговото изпълнение и
последиците от това, прилага общите правила на гражданския закон, досежно отговорността за
неизпълнението. Обявяването на недействителността на трудовия договор можело да се осъществи
както в самостоятелен исков процес, така и във висящ такъв по трудов спор.В случая ответникът
имал правен интерес от това да обяви горепосочените клаузи на трудовия си договор за
недействителни, независимо дали към момента на подаване на исковата молба има висящ спор
относно изпълнението на някоя от тях; седмо: посочените в насрещния иск клаузи са уговорени в
противоречие с чл.48,ал.1 и ал.3 от КРБ,т.к. е константна практиката на ВКС, че работодателят
няма право да налага забрана на работниците си да прекратяват едностранно трудовото
правоотношение, след като такива възможности са изрично предвидени в КТ;осмо: курсът е по
„кинезиология“, възприемана в научните среди като метод за диагностика и лечение чрез
алтернативна медицина, поради което не води до придобиване на никаква професионална
квалификация за провеждащия го, нито до получаването на някаква квалификационна степен
съобразно националните или международните стандарти- курсът дори не приключва с
получаването на сертификат и е единствено за нуждите на работодателя.Така курсът,
представлявайки реално не средство за професионална квалификация на работника, а
незаконосъобразен способ за принуждаването му да полага труд при ищеца за срок от три години,
води до пълната недействителност на споразумението от 01.09.20г., поради липсата на предмет,
заобикаляне на и противоречие с чл.234 от КТ и поради накърняване на добрите нрави.Освен това
отговорностите,поети при неизпълнение на задълженията на работника във връзка с обучението
му, противоречат на принципа за свобода на труда, заложен в КРБ.
В обобщение се иска отмяна на първоинстанционното съдебно решение в обжалваните
части и произнасяне на БОС по същество, при отхвърляне на заявените претенции изцяло и при
2
уважаване на насрещния иск за обявяване недействителността на клаузи:1.1,1.2,1.3,1.4 и 1.5 от
Споразумението от 01.09.20г. към трудовия договор на ответника от 01.04.20г.
Не се ангажират нови доказателства.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваем ЦЕНТЪР ЗА
КОМПЛЕКСНО ОБСЛУЖВАНЕ НА ДЕЦА С УРЕЖДАНИЯ И ХРОНИЧНИ
ЗАБОЛЯВАНИЯ(ЦКОДУХЗ)- гр.Бургас с БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Бургас, к-с „Зорница“ ул.“Урал“ №1, представляван от д-р Пепа С. Ралчева –
Директор, чрез адв. С.Стефанова от БАК с адрес на кантората: гр.Бургас, ул.“Трайко Китанчев“
№57, ет.2.
Въззиваемият счита жалбата за неоснователна. Намира, че всички изложени в нея доводи
представляват преповтаряне на съображенията, вече изнесени в отговора на исковата молба и
съответно неподкрепени от събраните по делото доказателства, респективно от приложимото към
казуса право.За невярно фактически се сочи твърдението на жалбоподателя, че трудовият договор
от 01.04.20г. е пореден за страните, като се поддържа, че действително е първият сключен между
тях. Освен това страната се солидаризира с правните съображения на първоинстанционния съд,
обосноваващи и крайните му изводи по спора.Счита, че работодателят в случая надлежно е
изпълнил всички свои задължения по договора, докато работникът- не, поради което носи
предвидената в договора отговорност за неизпълнението.
Изразява се съгласие и с мотивите на първата инстанция, обосновали отхвърлянето на
заявените насрещни искове като неоснователни и недоказани.Страната намира атакуваните клаузи
от споразумението за валидни и произвеждащи правен ефект.
Моли за отхвърляне на жалбата, за потвърждаване на решението на първата инстанция в
обжалваните части и за присъждането на деловодни разноски за производството пред въззивния
съд.
Не ангажира нови доказателства.
В срока за отговор на жалбата е подадена насрещна въззивна жалба от ЦКОДУХЗ,
насочена срещу решението на първата инстанция в ОТХВЪРЛЯЩИТЕ ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА
ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ЧАСТИ, за разликата в главницата над присъдените 1081,71лв. до поисканите
2290,81лв. и за разликата в мораторната лихва над присъдените 17,75 лв. до поисканите 32,45лв. В
тези части решението се сочи за неправилно и необосновано.
Страната е съгласна, че сключеното към трудовия договор споразумение от 01.09.20г. има
характер на договор за повишаване на квалификацията и за преквалификация на работника или
служителя по смисъла на чл.234 от КТ, но намира за незаконосъобразно подменена от РС волята
си вместо за пълно, за частично репариране на вреди, при липсата на вписани уговорки и условия
за обезщетение при частично неизпълнение на задълженията, каквото първоинстанционният съд
приема за налично в акта си.
Освен това горният подход нарушавал целта на сключеното споразумение, да бъдат
възстановени всички вложени за обучението на работника средства и се постигала
неравнопоставеност на страните по договора, като при това се давало предимство на неизправния
контрагент. Поддържа се, че при неизпълнение на задължението на обучения работник да полага
още три години труд при работодателя повишил квалификацията му, се дължи възстановяване на
пълната сума, инвестирана в проведеното обучение.
3
Излагат се допълни съображения в насока приложимото към спора материално право, като
се акцентира, че по отношение на договора по чл.234 от КТ се прилагат правилата на ЗЗД, че
отговорността по чл.234, ал.3 от КТ съставлява специална хипотеза на чл.79, ал.1 от ЗЗД (цитира се
съдебна практика в подкрепа на довода), поради което изводите за дължимо частично обезщетение
са необосновани и неправилни.
Моли са за уважаването на пълните заявени по делото размери на исковете за обезщетение,
ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата молба до окончателното изплащане,
както и за поисканата мораторна лихва. Дирят се деловодни разноски за производството и не се
ангажират нови доказателства.
Проверката на съда по чл.267 от ГПК е посочила въззивната жалба на С. Я. и насрещната
въззивна такава на ЦКОДУХЗ за редовни и допустими, а проверката по чл.269 от ГПК сочи
обжалваното решение за валидно и допустимо в цялост.
По съществото на спора, предвид оплакванията на страните за неправилност на съдебното
решение, при съвкупна преценка на събраните доказателства и в приложение на закона, съдът
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството по гр.д.№4155/23г. по описа на БРС е образувано по предявени от
„ЦЕНТЪР ЗА КОМПЛЕКСНО ОБСЛУЖВАНЕ НА ДЕЦА С УВРЕЖДАНИЯ И ХРОНИЧНИ
ЗАБОЛЯВАНИЯ“ - гр. Бургас срещу С. В. Я. от гр. Бургас, обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2, вр. с т. 1, вр. с ал. 1 КТ, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, като се иска осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 2 290,81
лв.,разходвана от ищеца за обучения на ответника за периода 01.09.2020г. - 15.05.2023г., съгласно
Споразумение от 01.09.2020г. към Трудов договор № 53/01.04.2020г., както и сумата от 32,45 лв.,
представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 16.05.2023г. до 05.07.2023г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното
изплащане на задължението.
В исковата молба посочените претенции се обосновават със следните твърдения: между
страните е сключен Трудов договор № 53/01.04.2020г., по силата на който ответникът е заемал
длъжността „старши рехабилитатор, ерготерапевт“ при ищеца. На 01.09.2020г. било сключено и
споразумение към трудовия договор, съгласно т.1.1 от което „по време на трудовото
правоотношение между страните, при възникнала необходимост за обучение на служителя за
повишаване на квалификацията /преквалификацията/ му и при възможност за финансиране на
обучението от страна на работодателя, същият ще финансира обучението на служителя, за което
обучаемият се задължава да работи при работодателя по квалификацията си или на длъжност:
„кинезитерапевт“ в продължение на три години след завършване на финансираното от
работодателя обучение“. В т.1.5 от споразумението било уговорено, че в случай, че обученията са
няколко, срокът от три години по смисъла на т.1.1 започва да тече след завършване на последното
обучение, финансирано от работодателя. В т. 3, б. „д“ било уговорено и задължение на служителя в
случай, че напусне преди изтичането на тригодишния срок съгласно т. 1.1, да обучи кадър за своето
място, да го въведе в работата и да му я сдаде, както и да изплати на работодателя цялата сума,
инвестирана в неговото обучение, като същата става изискуема от момента на напускането.
Исковата сума се дължала,т.к. трудовото правоотношение между страните било прекратено
на осн. чл. 326 КТ въз основа на писмено предизвестие от ответника, депозирано на 12.04.2023г. за
освобождаването му от длъжност считано от 15.05.2023г. с издадена от работодателя нарочна
4
Заповед № 10 от 12.05.2023г., преди изтичането на уговорения в споразумението срок.
Излага се, че преди прекратяването на трудовото правоотношение, на 26.04.2023г. на
ответника било връчено уведомление за плащането на дължимата сума, съгласно споразумението
от 01.09.2020г., в размер на 2 290,81 лв.,като му е указано това да стане до 15.05.2023г. Обаче както
при получаване на трудовата си книжка, така и впоследствие, ответникът заявил на служители на
ищеца, че няма да заплати дължимата сума за средствата дадени от работодателя му по посочените
обучения, което наложило предявяването на настоящата претенция.
Молило се е за уважаване на исковете и за присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба чрез
процесуални представители, в който застъпва становище за неоснователност на предявените
искове. Твърдял е, че клаузите на т.1.1., т. 1.2., т.1.3., т. 1.4. и т.1.5. от Споразумение от 01.09.2020г.
към вече прекратения Трудов договор № 53/01.04.2020г., са недействителни като противоречащи на
чл. 16, вр. чл. 48, ал. 1 и 3 от КРБ и чл. 8, ал. 4, вр. чл. 66, ал. 2, вр. чл. 242 от КТ. Счита и че
процесното Споразумение от 01.09.2020г. не представлява и не попада под приложното поле на
Договор за повишаване на квалификацията по смисъла на чл. 234 от Кодекса на труда. Страните по
делото били в трудовоправни отношения в продължение на над 10 години до момента на тяхното
прекратяване през м. май 2023г., като процесният трудов договор от 01.04.2020г. не бил първи по
ред между тях. Твърди се също така, че ищецът не е изпратил до НАП уведомление за изменение
на трудовия договор, съгласно изискването на чл. 62, ал. 3 от Кодекса на труда. По изложените
съображения се моли за отхвърляне на исковете, ведно с присъждане на разноски.
Предмет на разглеждане са и предявени от С. В. Я., ЕГН срещу „ЦЕНТЪР ЗА
КОМПЛЕКСНО ОБСЛУЖВАНЕ НА ДЕЦА С УВРЕЖДАНИЯ И ХРОНИЧНИ ЗАБОЛЯВАНИЯ“ -
гр. Бургас насрещни искове с правно основание чл. 74, ал. 4, вр. с ал. 2, вр. с ал. 1, предл. първо KT
за прогласяване недействителността на клаузите на т. 1.1., т. 1.2., т.1.3., т. 1.4. и т.1.5. от
Споразумение от 01.09.2020г. към Трудов договор № 53/01.04.2020г., сключени между страните,
като противоречащи на чл. 16, вр. чл. 48, ал. 1 и 3 от КРБ и чл. 8, ал. 4, вр. чл. 66, ал. 2, вр. чл. 242 от
КТ, като се излагат подробни съображения в тази насока. Молил е за уважаване на предявените
насрещни искове, дирил е и деловодни разноски.
Ответникът по насрещните искове е депозирал отговор, в който излага становище за
тяхната неоснователност и е молил за отхвърлянето им. Оспорвал е твърденията за
недействителност на клаузи от процесното Споразумение от 01.09.2020г.с наведени подробни
съображения в тази насока.
С обжалваното решение на БРС е уважена заявената претенция за главницата (в размер от
1081,71лв.), на база направените от работодателя разходи, инвестирани в повишаването
квалификацията на работника чрез проведените му три обучителни курса в периода 26.09.20г.-
24.10.21г., но съответно на остатъка неотработено време(една година и пет месеца) от уговорените
с допълнителното споразумение към трудовия договор три години, считано от последното
обучение.Съответно върху тази главница са присъдени и мораторната лихва( от 17,75лв.),
респективно и законната лихва за забава от подаването на исковата молба до изплащането.За
разликата над присъдените до претендираните суми, както и за насрещните искове за
недействителност на клаузи от споразумението към трудовия договор, претенциите са отхвърлени
като неоснователни и недоказани. Присъдени са и дължимите на страните деловодни разноски.
Въззивният съд изцяло споделя тези крайни правни изводи, като в тяхна подкрепа и в
5
отговор на въведените с жалбите оплаквания, излага следните съображения:
Исковете на работодателя са с правно основание чл. 234, ал. 3, т. 2, вр. с т. 1, вр. с ал. 1 КТ,
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а предявените насрещни искове на работника – с правно
основание чл. 74, ал. 4, вр. с ал. 2, вр. с ал. 1, предл. първо KT.
Фактическата обстановка по делото е установена от първата инстанция на база събраните
по делото доказателства изцяло в съответствие с въведените в исковата молба твърдения и не е
предмет на спор пред въззивния съд, поради което БОС я възприема,както е описА. от първата
инстанция и на основание чл.272 от ГПК БОС препраща към мотивите на обжалваното съдебно
решение в тази част.
Спорът е изцяло правен, т.к. страните обосновават противоположни изводи за
наличието на правно основание, пораждащо заявеното вземане.
Формално претенцията на въззиваемия ищец за възстановяване на дадените за обучението
на въззивника ответник средства се позовава на подписаното от страните споразумение от
01.09.20г. към трудовия договор от 01.04.20г., по силата на който въззивникът заема длъжността
„Старши рехабилитатор, ерготерапевт“ при въззиваем работодател ЦКОДУХЗ Бургас за
неопределено време, срещу заплащането на основно трудово възнаграждение от 1050лв. на месец
при ДТВ за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 12%(възлизащо на
126лв.месечно).
Въззивникът ответник оспорва правната характеристика на това споразумение като
намиращо уредбата си в чл.234 от КТ,валидността на клаузите от 1.1- до 1.5 от същото предвид
противоречието им с чл.16 и 48, ал.1 и 3 от Конституцията на Р България чл.8, ал.4, чл.66, ал.2 и
242 от КТ и валидността на споразумението в неговата цялост, поради липсата на предмет, защото
проведените обучения не са средство за професионална квалификация на работника, а
незаконосъобразен способ за принуждаването му да полага труд при ищеца за срок от три години.
Въведените в тази връзка както с отговора, така и с насрещния иск съображения според
БОС са изцяло неоснователни.
На първо място процесното споразумение действително е договор за повишаване на
квалификацията на работника/служителя по смисъла на чл.234 от КТ, защото съдържа елементите
на такъв, така както са посочени в закона.
Споразумението е сключено във връзка с вече съществуващо трудово правоотношение,
създадено на 01.04.20г. между работодател ЦКОДУХЗ и С. В. Я.. Целта му е повишаването на
квалификацията на работника във връзка със заемА.та длъжност, срещу което е уговорено
задължението му за полагане на труд след приключването на обучението, като изпълнението може
да се осъществи на заемА.та длъжност или на длъжност „кинезитерапевт“, а срокът е три години
след завършването на последното финансирано от работодателя обучение(т.1.1 и 5).Обемът на
финансирането е пълен-такси за участие в обучителни курсове, семинари и всякакви други форми
на обучение, пътни, квартирни и др. разходи, платени от работодателя във връзка с обучението на
служителя/работника за повишаването на квалификацията или преквалификацията му(т.1.4).
Предметът на договора включва горните уговорки, ведно с тази,че работодателят поема
ангажимента да финансира обучението на работника по време на ТПО, при възникнала
необходимост от това и при наличието на съгласие на страните за параметрите на това обучение
(т.1.2);страните се договарят и за формата на същото(т.1.3).
В т.3д от споразумението е предвидено и обезщетение за работодателя, ако работникът не
6
изпълни задължението си да престира труд в рамките на три години след последното финансирано
обучение в размер на цялата сума, инвестирА. в осъщественото обучение (всички вложени
средства съгласно т.1.4); обезщетението е изискуемо от момента на напускането.
С оглед горното и като съобразява правната природа на споразумението на страните от
01.09.20г.БОС приема, че той е трудов, доколкото съществуването му е предпоставено от наличието
на ТПО между страните по последното, но както трайната практика на съдилищата приема,
изпълнението му и последиците от неизпълнението му са уредени от общите облигационно правни
норми на ЗЗД(в този смисъл вж. Решение № 272 от 5.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1637/2010 г., III г.
о., ГК; Решение № 4 от 13.02.2006 г. на ВтАС по в. гр. д. № 477/2005 г., ГК ; Решение № 665 от
19.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 706/2009 г., IV г. о., ГК и др.).
При това положение както това споразумение, така и отделни клаузи от него могат да бъдат
атакувани като недействителни при условията и в контекста на визираните чл.74 от КТ
предпоставки „противоречие на закона или на колективен трудов договор или заобикаляне“ на
същите.
В случая по делото не се твърди, нито се представят данни за сключен колективен трудов
договор, на който процесното споразумение да противоречи или пък да го заобикаля.
Следователно предмет на обсъждане в производството е само противоречие със и
заобикаляне на цитираните в насрещниата искова молба императивни правни норми.
Противоречие със закона е налице, когато клаузата от трудовия договор(респективно от
договора за повишаване на квалификацията на работника) нарушава императивни разпоредби на
закона, преодолява забрана или пренебрегва задължително изискване, докато при заобикалянето
на закона, участниците в сделката следва да съзнават, че целят постигането на забранен или
непозволен от закона резултат чрез извършването на една или повече сделки, всяка от които сама
по себе си не противоречи на повелителните правила на закона, както е приел ВКС в мотивите на
ТР 5/28.11.12г.на ОСГК.
Анализът на нормите, чието нарушение се твърди при съпоставка със съдържанието на
разглежданото споразумение и конкретно с предмета му, изразяващ се в клаузите от т.1.1. до т. 1.5
не обосновава извод за наличието на заявените от работника пороци на договаряне, т.к. нито една
от тях не престъпва конституционно закрепеното изискване за защита и гаранция на правото на
труд на гражданите в страната и в частност на С. Я., не ограничава последния в свободата на избор
на професия и място на работа и не противоречи на обявената от основния закон в страната ни
протекция на посочените права и свободи. В случая договореното не нарушава пряко правилата,
установени с чл.16 и чл.48 от КРБ.
Неоснователно според този съд е и оплакването, че нормите са нарушени индиректно,
защото с позволени средства се постига отреченият от тях правен резултат. Заобикаляне на
разпоредбите би било налице, ако подписаното споразумение по реда на чл.234 от КТ цели Я. да
бъде лишен от възможността реално да упражни правото си на свободен избор и гарантиран труд,
поставяйки го в невъзможност или в затруднение за това, т.к. ще е принуден, ако напусне
работодателя преди изтичането на уговорения срок, да плати непосилни и неоправдано високи
санкции. Тяхната несъразмерност в ущърб на работника, според БОС може да оправдае извода за
нарушени трудови права и свободи,т.к.споразумението ще има единствената цел да задържи
лицето на заеманото работно място противно на волята му.
В случая горното не е изводимо от данните по делото. Санкцията при неизпълнение за
7
полагане на труд в уговорения след обучението срок е само във възстановяването на дадените за
него средства и не навежда на извод за нарушаване еквивалентността на двете насрещни престации
в договарянето, нито навежда на преследване на цели, различни от изводимите от предмета на
споразумението.
Заобикаляне на горните норми по инициатива на работодателя не може да се установи и
предвид доброволността на изпълнението на споразумението от страна на работника, защото няма
спор, че обученията са били реално посещавани от него(според представените в процеса
оправдателни документи), т.е. той е изразил съгласието си за тях, от което следва, че ги е счел
полезни за професионалния си опит.
Не е изводимо от съдържанието на горните клаузи и волеизявление за отказ от правото на
възнаграждение, дължимо за полагания от Я. труд, поради което не е налице
нарушение,респективно заобикаляне и на чл.242 от КТ, определящ императивно, че „трудът,
положен по трудово правоотношение е възмезден“. Никъде в споразумението не са залегнали
условия, налагащи работникът да се отказва от свои права, включително от заплащането на
възнаграждението, което му се полага срещу престирания на работодателя труд. Сключването на
споразумението не може да се приеме и за опорочено от злоупотреба с права от страна на
работодателя, изразяваща се според въззивника в опит работодателят „да принуди“ работника да
върне всички получени от него до момента възнаграждения под формата на „репариране на вреди“.
Действително, обезщетението, което се търси в процеса е с материален характер,
следователно засяга имуществената сфера на работника, но между получаването на
възнаграждение за труда му и санкцията за неизпълнение на споразумението за повишаване
квалификацията му няма никаква взаимна зависимост и причинно следствена връзка.Не е видна от
съдържанието на оспорваното споразумение и забрана от работодателя Я. да прекрати едностранно
създаденото от тях на 01.04.20г. ТПО.
БОС не намира за основателни и другите оплаквания за недействителност на т.1.1-т.1.5 от
споразумението, въведени с отговора на исковата молба и поддържани в жалбата на Я..
Споразумението не се опорочава поради неточност и неяснота на формулираните
задължения на работника, както необосновано се твърди по делото. Същността на договарянето е
ясна, точно или принципно определяемо по обем са вписани и задълженията на двете страни по
него, поради което доводът на въззивника е неоснователен и не подкрепя твърдението за
недействителност на споразумението от 01.09.20г.Я. се е съгласил срещу финансирането на
обучението си да остане на работа на същата длъжност или като „кинезитерапевт“ при
работодателя за допълнителен период от време, който не нарушава ограничението на закона за
максимална продължителност от пет години. Без значение за валидността на договарянето е дали
„модулите“ за обучение по „програмата“ са посочени предварително с точен срок на
продължителност, щом страните са се съгласили необходимостта от провеждането им да се
преценява във всеки случай според нуждите на работодателя със съгласие от страна на работника
и са изпълнявани доброволно.
Според БОС следва да се подчертае също, че за валидността на конкретното споразумение
за повишаване на квалификация е без правно значение дали проведените обучения са били
необходими за работодателя, били ли са полезни и отговарящи на определени общоприети
стандарти за приложимост в упражняваната от работника професия и за заеманата длъжност,
респективно за тази на „кинезитерапевт“, защото това е преценка по целесъобразност, каквато само
8
страните биха могли да направят, а съдът не може да контролира, т.к. следи само за
законосъобразността на договарянето им.
Без значение за валидността на споразумението е и това дали работникът придобива
вследствие обучението квалификационна степен, щом такава не е предварително уговорена като
необходим за оправдаване на финансирането насрещен резултат, както и получаването на нарочен
сертификат за проведения обучителен формат.
Обстоятелството, че страните били в ТПО не от 01.04.20г., а от по- рано, според БОС също
няма отношение към валидността на оспорваното споразумение, т.к. нито законодателят, нито
съдебната практика по прилагането на чл.234 от КТ поставят като изискване сключването му да е
близко по време с подписването на трудовия договор. Договорът за квалификация и
преквалификация се възприема като допълнение към трудовия договор, поради което би могъл да
бъде сключен винаги след създаването на ТПО.Няма значение за валидността на споразумението и
неспазването на чл.62,ал.3 от КТ, изискващ вписване на промените в трудовите договори в
регистъра на заетостта, т.к. не засяга нито формата, нито съдържанието на договарянето.
В добавка срокът за насрещната престация на работника е уговорен в рамките на
допустимото от закона ограничение(до пет години).
В обобщение от казаното дотук не се установява приложимост на някоя от хипотезите за
недействителност на трудовия договор, визирани в чл.74 от КТ.
Ето защо клаузите от т.1.1 до т.1.5 от Споразумението за професионална квалификация,
изчерпващи предмета му, следва да се приемат за валидни.
За валидно следва да се приеме горното договаряне в неговата цялост, поради недоказване
на твърдените от насрещния ищец(ответник по първоначалния иск) пороци.
На следващо място следва да се съобрази, че точно клаузата на т.3д от споразумението,
предвиждаща паричната санкция за неизпълнение на задължението Я. да работи още три години
след обучението си при същия работодател, не е била оспорвана, поради което съдът я приема за
валидна и произвеждаща визираните в нея правни последици. За това и при доказано наличие на
предпоставки за прилагането й, БОС намира претенцията за обезщетение на работодателя за
основателна и счита, че на същия се дължи възстановяване на дадените за повишаването на
квалификацията на Я. средства в обема по т.1.4.
В случая изобщо не се спори, че ТПО е прекратено с прието от работодателя
предизвестие,подадено от страна на работника на дата 15.05.23г., т.е. година и пет месеца преди да
изтекат уговорените в споразумението три години на труд след датата на последното обучение,
приключило на 24.10.21г.Срокът би следвало да изтече на 24.10.24г. Визираните три години не са
изтекли и от приключването на първото обучение(26.09.20г.-27.09.20г.). За това и т.к.
неизпълнението на насрещната престация на работника за пълния уговорен срок на работа след
квалификациите е доказан факт,вредите на работодателя обхващат средствата, вложени и за трите
обучения на Я., организирани и проведени, докато е действало трудовото му правоотношение.
Въпреки това БОС не счита обосновано възражението, че обезщетението следва да бъде
присъдено на ищеца в пълния претендиран по делото размер, без да се съобрази, че ответникът е
престирал труд в известен период от време след обучението си.
Съгласно чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ с договора за повишаване на квалификацията страните могат
да предвидят отговорност при неизпълнение на поетото от работника/служителя задължение да
9
полага труд при работодателя за определен срок. Целта на разпоредбата в същност е в рамките на
последния работодателят да компенсира разходите направени за обучението с ползата,
произтичаща от придобитата от работника квалификация. Ето защо обезщетението следва да бъде
съобразено както с размера на направените разходи (представляващи преки имуществени вреди),
така и с отработеното след обучението на работника време. Следователно щетата би трябвало да е
съизмерима с разходите, които финансиралият повишаването на квалификацията не може да си
възстанови. Иначе буквалното тълкуване на клаузата за връщане на всички разходи без
съобразяване с отработеното в изпълнение на дължимото срещу обучението, би излязло извън
целите на репарацията и би кумулирало недължими облаги за работодателя, т.к. не съответства на
увреждането и надхвърля стойността му .
С оглед горните разсъждения и т.к. страните не спорят, че от общия тригодишен срок са
останали неотработени от въззивника ответник само една година и пет месеца, а именно за
неизпълнение в този размер е присъдено обезщетението от 1081,71лв. на работодателя, БОС
приема за основателна претенцията му за така посочената сума.
Обезщетението е дължимо считано от прекратяването на трудовия договор(15.05.23г.).
Безспорно установена е забавата за плащането на горното от деня, следващ напускането на
Я. (16.05.23г.), поради което от така посочената дата до 05.07.23г.е дължима и мораторна лихва за
забава в размер на законната такава.Последната се дължи предвид забавата и от подаването на
исковата молба, до изплащането на главницата.
Т.к. спор по размера на мораторната лихва за така посочения период не е повдигнат пред
БОС, съставът приема, че това акцесорно задължение възлиза на присъдената с
първоинстанционното решение сума от 17,75лв.
В обобщение, БОС намира оплакванията на страните за неправилност на решението на БРС
изложени в двете жалби за неоснователни. За това и поради съвпадение на крайните правни
изводи на двете съдилища, обжалваното решение следва да бъде потвърдено в неговата цялост.
С оглед неоснователността на жалбите, страните нямат право на деловодни разноски като
въззивници, а Я. не е представил и доказателства за направата на такива в процеса пред БОС.
Въззиваемият ищец ( ЦКОДУХЗ Бургас) има право на деловодни разноски на основание
чл.78, ал.3 от ГПК, платени за адвокатски хонорар в настоящото производство, съответно на
отхвърлената жалба на Ст.Я., възлизащи на сумата от 419,04лв.
Мотивиран от горното, Бургаски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1706/15.08.24г.,постановено по гр.д.№4155/23г. по описа на
Бургаски районен съд.
ОСЪЖДА С. В. Я. с ЕГН **********,с постоянен адрес: *****,ДА ЗАПЛАТИ на ЦЕНТЪР
ЗА КОМПЛЕКСНО ОБСЛУЖВАНЕ НА ДЕЦА С УВРЕЖДАНИЯ И ХРОНИЧНИ
ЗАБОЛЯВАНИЯ(ЦКОДУХЗ)- гр.Бургас с БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Бургас, к-с „Зорница“ ул.“Урал“ №1, представляван от д-р Пепа С. Ралчева –
Директор сумата от 419,04лв.( четиристотин и деветнадесет лева и четири стотинки),
представляваща сторени в производството по ВГД 1739/24г. по описа на БОС съдебно- деловодни
10
разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11