Р Е
Ш Е Н
И Е
№
град Ловеч, 29.04.2022
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЛОВЕШКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, втори административен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и девети март две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГАБРИЕЛА ХРИСТОВА
при секретаря Антоанета
Александрова и в присъствието на прокурора .............................., като
разгледа докладваното от съдия Христова а.х.д. № 85/2022г. по описа на
Административен съд Ловеч, и на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе съобрази:
Производството е по реда на чл.268
от ДОПК.
Административното дело е
образувано по жалба на Д.И.Б. с едноличен търговец (ЕТ) „Д.Б.-Деметра” с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление на търговеца с. Шипково, общ.
Троян, обл. Ловеч, ул. „Георги Димитров” №1, чрез адв. Я.М.С.-БАК с посочен
съдебен адрес за призовавания и съобщения ***, подадена против Решение №13 от 22.02.2022г. на Директора на ТД на НАП
Велико Търново, в частта, с която е оставена без уважение жалбата срещу
Разпореждане № С220011-137-0001378/07.02.2022г., издадено от Публичен
изпълнител при ТД на НАП Велико Търново, офис Ловеч и разпореждането е
потвърдено като правилно и законосъобразно. С цитираното разпореждане е
отказано отписването по давност на публични задължения на търговеца.
Със същото решение на Директора
на ТД на НАП Велико Търново в необжалваната му част е отменено Разпореждане
№С220011-137-0001378/07.02.2022г., издадено от Публичен изпълнител при ТД на
НАП Велико Търново, офис Ловеч, в частта, в която се отказва прекратяване,
поради изтекла погасителна давност събирането на задължение за периода 2009г.
със срок за доброволно плащане през 2009г. и изпълнителното дело е върнато на
публичния изпълнител за предприемане на действия по компетентност; оставено е
без разглеждане и е изпратена преписката на компетентния публичен изпълнител
при ТД на НАП Велико Търново, офис Ловеч за произнасяне по т.31 от възражението,
в което е направено искане за погасяване на задължения от ред №9 и ред №11, по
което искане няма произнасяне в процесното разпореждане.
В жалбата се излага, че мотивите
на административния орган противоречат на Тълкувателно решение № 7/15.04.2021г.
по т.д. № 8/2019г. на ВАС и че разпорежданията за присъединяване към
изпълнителното дело не прекъсват давността, още повече че няма доказателства да
са връчвани на длъжника. На следващо място се оспорва тезата в решението, че с
постановлението за запор от 2010г. е спряна давността на задължения, възникнали
след тази дата. Поддържа се, че давността за оспорените задължения е изтекла
преди действията по принудително изпълнение, предприети с постановлението за
налагане на запор от 21.12.2021г., и са налице всички основания за отписването
им като погасени по давност.
В съдебно заседание оспорващият не
се явява и не се представлява. В депозирано писмено становище чрез упълномощен
адвокат поддържа жалбата на изложените в нея основания и иска отмяна на
административния акт и връщане на преписката на публичния изпълнител със
задължителни указания.
Ответникът чрез упълномощен
юрисконсулт в съдебно заседание оспорва жалбата и моли да се отхвърли същата
като неоснователна, като излага доводи по съществото на спора.
Съдът, като обсъди събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
На ЕТ „Д.Б.
– Деметра” с ЕИК *********, представляван от Д.И.Б., за обезпечаване на
публично вземане по две наказателни постановления и декларации обр.6 от
публичен изпълнител са били наложени обезпечителни мерки с Постановление за
налагане на обезпечителни мерки на основание чл.195, ал.1, чл.200 във вр. с
чл.201-207 от ДОПК № 1160-1 от 11.03.2010г. Обезпечителните мерки са наложен
запор върху движими вещи (МПС), описани в приложена справка. Няма данни и
доказателства това постановление да е връчвано на длъжника преди 2022г.
В
последствие в ТД на
НАП Велико Търново, офис Ловеч е било образувано изпълнително дело № 1345/2011г.
за неплатени в срок задължения на Д.Б.. На 10.05.2011г. от
публичен изпълнител на длъжника е била издадено съобщение за доброволно
изпълнение по чл.221 от ДОПК за заплащане на дължимите суми, с изх.№
1345-000002. И за това съобщение няма данни по делото то да е било изпращано
или връчвано на Б. преди 2022г.
С
Разпореждане за присъединяване изх.№ 1345/2011/000009 от 05.02.2013г.
публичният изпълнител е присъединил вземането на НАП по декларации осигуровки в размер на 14 748,53
лв. към образуваното срещу Б. изпълнително дело № 1345/2011г. по описа на ТД на
НАП Велико Търново, офис Ловеч.
С
Разпореждане за присъединяване изх.№ 1345/2011/000066 от 08.08.2014г.
публичният изпълнител е присъединил вземането на НАП по декларации ЗДДС и
декларации осигуровки в размер на 5 856,93 лв. към образуваното срещу Б. изпълнително дело № 1345/2011г.
по описа на ТД на НАП Велико Търново, офис Ловеч.
С
Разпореждане за присъединяване изх.№ С170011-105-0115147 от 16.06.2017г.
публичният изпълнител е присъединил вземането на НАП по декларации ЗДДС,
декларации осигуровки, НП и АУПВ в размер на 6 313,53 лв. към образуваното
срещу Б. изпълнително дело № 11110001345/2011г. по описа на ТД на НАП Велико
Търново, офис Ловеч.
С
Разпореждане за присъединяване изх.№ С210011-105-0407331 от 30.11.2021г.
публичният изпълнител е присъединил вземането на НАП по ревизионен акт в размер
на 7 758,47 лв. към образуваното срещу Б. изпълнително дело №
11110001345/2011г. по описа на ТД на НАП Велико Търново, офис Ловеч.
По
делото не са представени никакви доказателства, нито са изложени твърдения
горните четири разпореждания за присъединяване да са връчвани на длъжника преди
2022г.
С Постановление
за налагане на обезпечителни мерки изх.№ С210011-022-0096456 от 20.12.2021г. на
основание чл.200 и чл.202, ал.1 във вр. с чл.195, ал.1-3 от ДОПК публичният
изпълнител е наложил запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки на
Б. като ФЛ и ЕТ в три банки. До тези банки са били изпратени запорни съобщения,
и е бил уведомен Централния регистър на особените залози.
С Постановление
за налагане на обезпечителни мерки изх.№ С210011-022-0096953 от 21.12.2021г. на
основание чл.200 и чл.202, ал.2 във вр. с чл.195, ал.1-3 от ДОПК публичният
изпълнител е наложил запор върху вземане на Б. като ФЛ и ЕТ по изпълнителен
лист в размер на 440 лева. Постановлението е било връчено по електронен път на
длъжника на 22.12.2021г. За наложения запор е бил уведомен Централния регистър
на особените залози, а към ТД на НАП Велико Търново е било изпратено запорно
съобщение са горната сума и разпореждане за изпълнение на основание чл.230,
ал.4 от ДОПК.
Едва на
21.01.2022г. публичният изпълнител е връчил по електронен път на Б.
постановленията за налагане на обезпечителни мерки от 2010г. и декември 2021г.
На 24.01.2022г. публичният изпълнител е връчил по електронен път на Б. и
съобщението за доброволно изпълнение от 2011г., както и четири разпореждания за
присъединяване на задължения към изпълнителното дело.
На 25.01.2022г.
чрез упълномощен адвокат Б. е депозирала в ТД на НАП Велико Търново, офис Ловеч
възражение за позоваване на изтекла погасителна давност, с която е поискала отписване
на нейни публични задължения поради погасяване по давност в 32 пункта и прекратяване
частично на изпълнителното дело.
По
възражението за изтекла погасителна давност, публичният изпълнител към ТД на
НАП Велико Търново, офис Ловеч е издал Разпореждане изх.№ С220011-137-0001378
от 07.02.2022г., с което е обявил за погасени част от задълженията (за периода
01.11.2009г. – 30.11.2010г.), и е отказал да прекрати поради погасяване по
давност останалите задължения по ИД № 11110001345/2011г. – предмет на молбата
на Б.. Мотивите за отказа са, че за задълженията от 01.12.2010г. до 30.11.2012г.,
както и за следващите периоди, и за задълженията по два АУПВ на Община Троян,
не е изтекъл 10-годишния давностен срок по чл.172, ал.2 от ДОПК. Изводите си за
прилагане на този срок публичният изпълнител е мотивирал със спиране на
давността с налагане на обезпечителната мярка – запор на МПС с Постановление
1160-1/11.03.2010г., като е посочил още, че на 20.12. и 21.12.2021г. са
наложени още две обезпечителни мерки по ИД.
Разпореждането
е било връчено по електронен път на Б. на 08.02.2022г. и тя е подала жалба
срещу същото до Директора на ТД на НАП Велико Търново, вх.№ 3248/10.02.2022г.
По жалбата е било издадено оспореното в настоящото производство Решение №13/22.02.2022г.
на Директора на ТД на НАП Велико Търново. Решаващият орган е отменил разпореждането
в частта, в която се отказва прекратяване поради изтекла погасителна давност на
задължението за периода 2009г. със срок за доброволно плащане през 2009г. и
изпълнителното дело е върнато на публичния изпълнител за предприемане на
действия по компетентност в тази част; оставил е без разглеждане и е изпратил
преписката на компетентния публичен изпълнител за произнасяне по т.31 от
възражението, в което е направено искане за погасяване на задължения от ред №9
и ред №11, по което искане няма произнасяне в процесното разпореждане, и е потвърдил
разпореждането в останалата му част като правилно. След анализ на приложимите
спрямо давността норми на ДОПК е направен извод за неоснователност на жалбата в
частта, в която е било потвърдено разпореждането. Решаващият орган се е
мотивирал с това, че публичният изпълнител е предприемал действия по
принудително изпълнение, а именно е издавал разпореждания за присъединяване на
публични вземания към изпълнителното дело през 2013г., 2014г., 2017г. и 2021г.,
които са прекъсвали давността и от всяко прекъсване е започвала да тече нова
петгодишна давност, която към момента не е изтекла. На следващо място в
решението е изложено, че съгласно чл.217, ал.4 от ДОПК присъединилият се
взискател има същите права, каквито има и първоначалният, и ако по ИД има вече
предприети действия, спиращи или прекъсващи давността, те ще ползват и по-късно
присъединилия се взискател за новите задължения. В подкрепа е цитирана съдебна
практика до 07.04.2021г.
В
заключение в решението на Директора на ТД на НАП Велико Търново в
потвърдителната му част е направен извод, че за задълженията за м. декември
2010г., за периодите 2011г., 2012г., 2013г., 2014г. и 2015г. давността е била
спряна с наложените обезпечителни мерки на 11.03.2010г., ползващи и присъединените
задължения, за всички тях е приложима десетгодишната абсолютна погасителна
давност, която към момента не е изтекла, и жалбата в тези части е
неоснователна.
Въз основа на така приетото от
фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:
Жалбата отговаря на законовите изисквания,
подадена е в срок, пред местно компетентния съд, от лице с активна процесуална
легитимация като адресат на оспорения акт. Решението е индивидуален
административен акт по смисъла на чл.267, ал.2 от ДОПК, подлежи на оспорване по
съдебен ред относно законосъобразността му, поради което жалбата против него е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, предвид
така установената фактическа обстановка по делото и становищата на страните,
Ловешки административен съд, втори административен състав намира жалбата за основателна
по следните съображения:
Процесното решение е издадено от
компетентния за това орган съгласно чл.266, ал.1 от ДОПК – Директора на ТД на
НАП Велико Търново, в рамките на неговите правомощия по административен контрол
на действията на публичния изпълнител. Решението е издадено в писмена форма и
съдържа необходимите законови реквизити, включително фактически и правни
основания. В тази връзка съдът приема, че е спазена формата при издаване на
административния акт.
Съдът не констатира в хода на административното производство по издаване на
оспореното решение да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, такива не се сочат и от оспорващия.
Решението обаче е издадено в
противоречие на приложимия материален закон. Спорът в настоящото производство е
правен и се свежда до приложението на института на давността за публичните вземания
по задължения на едноличния търговец за периодите м. декември 2010г. и пълните
2011г., 2012г., 2013г., 2014г. и 2015г.
Правната регламентация на давността
по ДОПК се съдържа в чл.171 от същия кодекс, според която публичните вземания
се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на
година, следващата годината, през която е следвало да се плати публичното
задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Според ал.2, с
изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се
погасяват всички публични вземания, независимо от спирането или прекъсването на
давността освен случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.
Съгласно разпоредбата на чл.172
от ДОПК, давността спира, когато е започнало производство по установяване на
публичното вземане – до издаването на акта, но за повече от една година, когато
изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно – за срока на
спирането, когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането
– за срока на разсрочването или отсрочването, когато актът, с който е
определено задължението, се обжалва, с налагането на обезпечителни мерки,
когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи
установяването или събирането на публичното задължение, а давността се прекъсва
с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането
на действия по принудително изпълнение.
Погасителната давност е период от
време на бездействие на носителя на едно субективно материално право, след
изтичането на който се поражда правото на задълженото лице да се позове на
изтеклата давност и да откаже изпълнение на задължението. От гледна точка на
данъчното право и на ДОПК, давността е период от време, с изтичането на който
се преклудира правото на държавата да събере едно вземане. Изтеклата
погасителна давност е основание за отписване на публичните задължения, по
аргумент от нормата на чл.173, ал.1 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл.173,
ал.2 от ДОПК, вземанията се отписват служебно с изтичането на срока по чл.171,
ал.2 от ДОПК, т.е. с изтичането на т.нар. абсолютна 10-годишна погасителна
давност.
Общ принцип в прилагането на
института на погасителната давност е, че с погасяването на едно вземане по
давност не отпада дългът, а възможността за неговото принудително събиране.
Предявяването на възражение за изтекла давност е право на длъжника, което той
може да не упражни, а да изплати доброволно погасеното по давност задължение. В
обратната хипотеза – при изтекла погасителна давност и след позоваване на този
юридически факт, е налице основание за прекратяване на действията по
принудителното изпълнение на публично вземане от страна на публичния
изпълнител. От момента на настъпване на основанието за прекратяване на
принудителното изпълнение същото става недопустимо и следва да бъде прекратено.
Публичният изпълнител е длъжен да съобрази този факт при наведено в този смисъл
възражение (давността не се прилага служебно), а в случай, че не възприеме
възражението за изтекла погасителна давност – решаващият орган по чл.266, ал.1 от ДОПК, като инстанция по същество следва да констатира изтичането на давностния
срок, респективно – настъпването на основанието за прекратяване на изпълнителното
производство, при което да отмени евентуално извършените действия по
принудителното изпълнение на такова вземане. Следователно, възраженията за
недължимост на публично държавно вземане поради настъпване на някой от фактите
от обхвата на чл.168 от ДОПК, в т.ч. и за погасяването му поради изтекла
погасителна давност, следва да бъдат заявени пред публичния изпълнител – както
е направено в случая.
Погасителната давност може да
бъде прекъсвана или спирана, при наличие на възникнали преди изтичането й юридически
факти, посочени в съответната правна норма. При спиране на давността,
давностният срок не тече. С отпадане на основанието за спиране се възобновява
течението на давностния срок, като продължава да тече неизтеклата до момента на
спирането на част от него. Периодът на спиране на давността не се включва в
срока на давността, с него тя се удължава. След отпадане на основанието за
спиране, давностният срок се допълва с период от време, равен на разликата
между целия срок на давността и изтеклото време до спирането.
В настоящия случай, с оглед
установената фактическа обстановка, изводите на решаващия орган, че с налагане
на обезпечителната мярка с ПНОМ от 11.03.2010г. давността за всички задължения
по изпълнителното дело е спряна съгласно чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК, са
неправилни.
По делото не са представени
никакви доказателства, че Постановление за налагане на обезпечителни мерки №
1160-1 от 11.03.2010г. е било връчено или доведено до знанието на длъжника
преди 21.01.2022г.
За нуждите на изпълнителното производство
по ДОПК погасителната давност е способ, чрез който се преустановява
възможността публично задължение да бъде събрано принудително. Позоваването на
предвидената в закона погасителна давност е средство за защита на длъжника. За
това всяко действие, с което давността се прекъсва, следва да е доведено
предварително до неговото знание. Лицето, срещу което се предприемат действията
по принудително изпълнение, следва да бъде наясно, че бездействието на
взискателя е приключило и той заявява претенциите си за плащане на публичното
задължение. Не може да бъде спряна или прекъсната давността, без длъжникът да е
узнал за това.
В тази връзка съдът съобразява
както мотивите по т.14 на Тълкувателно Решение №2/26.06.2015г. на ВКС по т. д.
№ 2/2013г., ОСГТК, докладчик съдията Борислав Белазелков, съобразно които „Давността
се прекъсва само със започването на производство, в което длъжникът участва.
Давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. Всички
срокове за съхраняване на документи са съобразени със срока на погасителната
давност. Ако давността може да прекъсне без знанието на длъжника, той е изложен
на риска да унищожи или най-малкото да престане да съхранява документите за
плащане на дълга или за погасяването му по друг начин“, така и константната
съдебна практика на ВАС и административните съдилища по приложеното на чл.172,
ал.1, т.5 и чл.172, ал.2 от ДОПК. Аналогично следва да се третира и въпросът
със спирането на давността – канстантна е съдебната практика, че правният ефект
на всички спиращи и прекъсващи давността изпълнителни действия настъпва, когато
те бъдат узнати от длъжника.
Следователно само фактът на
издаване на ПНОМ № 1160-1 от 11.03.2010г. не е достатъчен за спиране на
погасителната давност за задълженията по изп. дело № 11110001345/2011г., както
неправилно е приел АО. Следвало е това постановление да бъде и доведено до
знанието на Б., за да породи целения правен ефект. Дори и да беше доведено до
знанието на длъжника обаче и за задълженията по него давността да е била спряна,
към датата на издаване на оспорените разпореждане и решение вече е била изтекла
абсолютната 10-тодишна погасителна давност за тези задължения.
Относно присъединените към
изпълнителното дело задължения от м. декември 2010г., 2011г., 2012г., 2013г.,
2014г. и 2015г. – предмет на настоящото производство:
В противоречие със закона са
изводите на решаващия орган и публичния изпълнител, че трите разпореждания за
присъединяване от 2013г., 2014г. и 2017г. са прекъсвали давността за
задълженията по изпълнителното дело и от издаването им е започвала да тече нова
5-годишна давност.
С Тълкувателно решение №
7/15.04.2021г., постановено по т.д. № 8/2019г., Върховният административен съд
прие, че давността не се прекъсва с образуването на изпълнителни дела по реда
на чл.220, ал.1 от ДОПК и с изпращане на съобщение за доброволно изпълнение по
чл.221, ал.1 от ДОПК. В тази връзка, имащото правно действие на образуване на изпълнително дело
разпореждане за присъединяване също не прекъсва давността, каквато е и
константната практика на административните съдилища след издаването на
цитираното тълкувателно решение.
Незаконосъобразен е и следващият
мотив на решаващия орган, че съгласно разпоредбата на чл.217, ал.4 във вр. с чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК давността за присъединените задължения е била спряна поради наложената
обезпечителна мярка през 2010г.
Съгласно чл.217, ал.4 от ДОПК, на
който се е позовал АО, присъединеният публичен взискател се ползва от
извършените до присъединяването изпълнителни действия. В оспореното решение е
направен извод, че с издаването на ПНОМ от 2010г. давността по по-късно
образуваното изпълнително дело е спряна, и това ползва и присъединените
задължения, давността за които също е спряна.
На първо място, както вече бе
изложено, ПНОМ от 11.03.2010г. няма доказателства да е било връчено на
длъжника, поради което не е породило и правния ефект на спиране на давността.
Дори да се абстрахираме от това обстоятелство, ПНОМ обективира обезпечителна
мярка, която би спряла съгласно чл.217, ал.4 от ДОПК давността за събиране на присъединените
вземания, но само ако разпорежданията, с които последните са присъединени за
събиране, са били връчени на жалбоподателя, т.е. правният ефект на спирането би
настъпил от момента на узнаване от длъжника на присъединяванията и то ако към
този момент въпросният изпълнителен способ не е изчерпал своето правно
действие. Както вече бе посочено, разпорежданията за присъединяване от 2013г., 2014
г. и 2017г., на които се е позовал решаващият орган, няма доказателства да са
връчвани на оспорващия преди 20.01.2022г., поради което изключението по чл.217,
ал.4 от ДОПК не е налице, съответно тези разпореждания не спират давността за
задълженията, посочени в тях, преди последната дата (ако към нея давността не е
вече изтекла).
Предвид така даденото
задължително тълкуване в Тълкувателно решение № 7/15.04.2021г., постановено по
т.д. № 8/2019г. на ВАС, следва да се приеме, че не всяко действие на надлежните
органи в производството по принудително изпълнение има за последица спиране или
прекъсване на давността, а само това по същинското принудително изпълнение и то
само ако същото е сведено до знанието на длъжника.
Следователно давността за
присъединените задължения не е била спряна и непредприемането на изпълнителни
действия до м. декември 2021г. следва да се санкционира с изтичането на
кратката 5-годишна давност за отписването на тези задължения. Към делото не са
представени никакви доказателства по изпълнителното дело да са предприемани
някакви изпълнителни действия от образуването на ИД през 2011г. до 20.12.2021г.
Вече бе споменато, че разпорежданията за присъединяване не прекъсват давността,
а първото изпълнително действие по ИД № 11110001345/2011г. е наложеният запор
на банкови сметки от 20.12.2021г.
За задълженията, които е следвало
да бъдат платени през 2011г., давността е започнала да тече на 01.01.2012г. и е
изтекла на 31.12.2016г. За задълженията, които е следвало да бъдат платени през
2012г., давността е започнала да тече на 01.01.2013г. и е изтекла на 31.12.2017г.
За задълженията, които е следвало да бъдат платени през 2013г., давността е
започнала да тече на 01.01.2014г. и е изтекла на 31.12.2018г. За задълженията,
които е следвало да бъдат платени през 2014г., давността е започнала да тече на
01.01.2015г. и е изтекла на 31.12.2019г. За задълженията, които е следвало да
бъдат платени през 2015г., давността е започнала да тече на 01.01.2016г. и е
изтекла на 28.02.2021г. (при съобразяване на §29, т.1 във вр. с §52 от ПЗР на
ЗВДВИП).
От изложеното се налага извода,
че за всички задължения, за които длъжникът е поискал прекратяване на ИД поради
изтекла погасителна давност и за които е постановен оспорения отказ на
публичния изпълнител, давността е изтекла, поради което за същите събирането им
по процесното ИД е следвало да бъде прекратено поради изтекла погасителска
давност съгласно чл.225, ал.1, т.7 във вр. с чл.168, т.3 и чл.171, ал.1 от ДОПК.
По отношение позоваването от
страна на административния орган на практика на административните съдилища,
вкл. и на решение на Административен съд Ловеч от 07.04.2021г.: всички цитирани
от ответника решения са постановени преди
приемането на Тълкувателно решение № 7 от 15.04.2021г. по т. д. № 8/2019 г. на Върховния
административен съд, поради което не следва да бъдат съобразявани или обсъждани
в настоящото производство. Както вече бе изложено, с цитираното ТР
(задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на
местното самоуправление, както и за всички органи, които издават
административни актове – чл.130, ал.2 от Закона за съдебната власт) е решен
въпроса относно отношението към основанията за спиране или прекъсване на
погасителната давност на определени действия на публичния изпълнител, сред
които са и образуването на изпълнително дело, респективно присъединяването на
задължения към вече образувано такова.
По изложените мотиви съдът намира,
че Решение № 13/22.02.2022г. на Директора на ТД на НАП Велико Търново в
потвърдителната част е валиден административен акт, издаден в предвидената в
закона форма и при спазване на процесуалните правила, но в нарушение на
материалноправните разпоредби по неговото издаване, поради което жалбата срещу
него е основателна. Решението следва да бъде отменено в тази му част, а също
така да се отмени и разпореждането на публичния изпълнител при ТД на НАП Велико
Търново, офис Ловеч в тази част, като преписката се върне на същия за
постановяване на акт по същество по искането за отписване по давност, на
основание чл.173 от ДОПК, като се вземат предвид указанията, дадени в мотивите
на настоящото решение.
Съгласно чл.268, ал.2 от ДОПК
настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване, каквато е и
константната практика на ВАС – така Определение № 11328/23.07.2019г. по адм.д.
№8092/2019г., I отд., Определение №
7912/27.05.2019г. по адм.д. №5776/2019г., 5-чл. състав и др.
Водим от горното, Ловешки
административен съд, втори административен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 13 от 22.02.2022г.
на Директора на ТД на НАП Велико Търново в частта, с която се оставя в сила
Разпореждане изх.№ С220011-137-0001378/07.02.2022г., издадено от публичен
изпълнител в ТД на НАП Велико Търново, офис Ловеч, и ОТМЕНЯ Разпореждане изх.№
С220011-137-0001378/07.02.2022г. в частта, с която е отказано погасяване по
давност на задълженията на Д.И.Б. с ЕТ „Д.Б.-Деметра” с ЕИК *********, седалище
и адрес на управление с. Шипково, общ. Троян, обл. Ловеч, ул. „Георги Димитров”
№1, за периодите м. декември 2010г. и пълните 2011г., 2012г., 2013г., 2014г. и
2015г.
ВРЪЩА преписката на публичния
изпълнител при ТД на НАП Велико Търново, офис Ловеч за издаване на ново разпореждане,
съобразно указанията, дадени в настоящото решение.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване на основание чл.268, ал.2 от ДОПК.
Препис от решението да се изпрати
на страните по делото.