№ 15500
гр. София, 12.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20231110143580 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени от С. М. П. срещу /ФИРМА/,
правоприемник на което е /ФИРМА/ установителни искове с правно основание чл. 26 , ал. 1,
пр.1, 2 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на
чл. 1, ал. 3 от договор за паричен заем 57222981/06.08.2021 г., предвиждаща заплащането на
такса за експресно разглеждане и на клаузата на чл. 5, ал. 2 от договора, предвиждаща
заплащането на неустойка, като противоречащи на закона, на добрите нрави, като
заобикалящи закона и евентуално поради това, че са неравноправни.
Ищцата С. М. П. извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че
с ответника са сключили Договор за паричен заем от 06.08.2021 г., по силата на който са й
предоставени в собственост заемни средства в размер на 1257,90 лв., при лихвен процент
40,32 % и ГПР 49,37 %. В чл. 5, ал. 2 от договора е предвидено заплащането на неустойка в
размер на 838,80 лв., а в чл. 1, ал. 3 е предвидено заплащането на такса за експресно
разглеждане на искането за заем в размер на 1257,90 лв. Поддържа, че така уговорената
неустоечна клауза, както и клаузата, предвиждаща дължимостта на такса за експресно
разглеждане са нищожни, поради противоречието им с чл. 10а, чл.11, чл. 19, ал. 4, с добрите
нрави, поради това, че се заобикаля изискванията ЗПК, както и поради неравноправния им
характер.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК ответникът оспорва главните
искове, като недопустими и неоснователни. Твърди, че процесната неустоечна клауза е
действителна, тъй като кредитополучателят е знаел предварително за задължението да
представи обезпечение, имал е възможност да забави сключването на договора, докато
осигури обезпечение, а от друга страна е имал право да се откаже от договора в 14-дневен
срок. Излага съображения, че поемайки по-голям риск кредиторът има право да поставя
изисквания за обезпечаване на кредита по своя преценка, а в случай, че кредитополучателят
не ги приема за резонни, има право да не подписва договора. Твърди, че неустойката не е
компонент на ГПР. По отношение на дължимата такса за експресно разглеждане твърди, че
кредитополучателят е имал право да избере дали да се разгледа веднага искането му за
1
кредит срещу съответната такса, или да изчака 10 дни за разглеждането му. Поддържа, че
предвидената такса е такава за допълнителна услуга, както и че същата е включена по
искане на клиента, следователно не е едностранно заложена от кредитора.
В срока за отговор ответникът е предявил срещу ищцата при условията на последващо
обективно кумулативно съединяване на искове, насрещни осъдителни претенции с правно
основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 86 от ЗЗД, за сумата от 1350,86 лв.,
представляваща незаплатена главница по договор за паричен заем 57222981/06.08.2021 г.,
ведно със законна лихва за забава от датата на депозиране на насрещните искове в съда -
24.10.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за сумата в размер на 201,22 лева,
представляваща възнаградителна лихва, за периода от 04.02.2022 г. до 30.09.2022 г., като и за
сумата от 167,21 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата, за периода от
01.10.2022 г. до 20.10.2023 г., приети за разглеждане в производството с определението на
съда, постановено по реда на чл. 140 от ГПК.
В насрещните претенции първоначалният ответник /ФИРМА/ поддържа фактическите
твърдения в исковата молба относно това, че ищцата е получила кредит от дружеството и
иска връщането му. С насрещния иск обявява кредита за предсрочно изискуем поради
неплащане на вноски от ищцата, като признава, че тя е платила главница в размер на 649,14
лева, възнаградителна лихва в размер на 315,18 лева, неустойка в размер на 335,53 лв., такса
за експресно разглеждане на документи в размер на 503,16 лв. и разходи за събиране на
просрочени задължения в размер на 210 лв. Иска се ответницата да плати невърнатата
главница от 1350,86 лева, 201,22 лева възнаградителна лихва, за периода от 04.02.2022 г. до
30.09.2022 г., като и сумата от 167,21 лева – законна лихва върху главницата, за периода от
01.10.2022 г. до 20.10.2023 г.
В отговора си на насрещния иск първоначалната ищца поддържа, че договорът за
кредит е нищожен поради противоречие на добрите нрави, тъй като клаузата за
възнаградителна лихва, тъй като размерът й е повече от три пъти по-висок от размера на
законната, а освен това договорът противоречи на чл. 22 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10-12 и чл. 11,
ал. 1, т. 20 и 22 ЗПК. Оспорва се ищцата някога да е дължала разходи за събиране на
вземането на ответника. Иска се всички платени от ищцата на ответника суми по договора
да се приспаднат (прихващане на изпълнението) от задължението.
В съдебно заседание, ищецът С. М. П., редовно призован, не се явява, не се
представлява. С молба с вх. № 159502/16.05.2024г. поддържа предявените от нея срещу
/ФИРМА/ искови претенции, като моли за отхвърляне на насрещно предявените такива.
В съдебно заседание, ответникът /ФИРМА/, редовно призован, не се представлява. С
молба с вх. № 180324/03.06.2024г. моли за отхвърляне на първоначално предявените искови
претенции и за уважаване на насрещно предявените такива.
Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по
свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
По делото се установява, че между /ФИРМА/, като заемодател и С. М. П., като
заемател е сключен договор за паричен заем № 5722298/06.08.2021г., по силата на който
заемодателят е отпуснал на ищеца, като заемател, сумата в размер на 2000,00 лева, която е
следвало да се върне на тридесет двуседмични вноски, всяка в размер на 125,81 лева, при
ГЛП от 40,32% и ГПР 49,37%. В чл. 1, ал.3 от договора страните договорили, че за
извършената от кредитора допълнителна услуга за експресно разглеждане на кредита
заемателят дължи такса за експресно разглеждане в размер на 1257,90 лева, платима
разсрочено съгласно договореното в чл.1, ал.4 от договора, а в чл. 5, ал.1 страните
2
договорили, че заемателят се задължава в тридневен срок от усвояване на сумата по
договора да предостави на кредитора следните обезпечения: поръчител – физическо лице,
което да представи на заемателя бележка от работодателя си, издадена поне три дни от деня
на представяне, или банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер
на цялото задължение по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. В
чл. 5, ал.2 страните договорили, че при неизпълнение от заемателя на задълженията по чл. 5,
ал.1 от договора, последният дължи неустойка в размер на 838,80 лева, като се съгласили, че
неустойката ще се разсрочи и ще се заплаща на равни части към всяка от погасителните
вноски, посочени в чл. 2, ал.1,т.4, като в този случай дължимата вноска ще е в размер на
153,77 лева, а общото задължение в размер на 4613,10 лева.
С определението си постановено си постановено по реда на чл. 140 от ГПК съдът е
отделил като безспорни следните факти и обстоятелства, по които страните не спорят: че с
договор за паричен заем 57222981/06.08.2021 г. ответникът е отпуснал на ищцата кредит в
размер на 2000,00 лева, от която сума е преведена на заемателя сумата в размер на 1257,90
лв., в предвид извършеното с договора прихващане /чл. 2, ал.2 от договора/, доколкото със
заемната сума заемодателят е прихванал задължение на заемателя по друг текущ заем №
КИД 5652609 от 30.11.2020г., при лихвен процент 40,32 % и ГПР 49,37 %; че съгласно чл. 1,
ал. 3 от договора ищцата е предвидено да плати сумата в размер на 1257,90 лева такса за
експресно разглеждане на искането за кредит, а съгласно чл. 5, ал. 2 при непредоставяне на
обезпечение е следвало да плати неустойка в размер на 838,80 лева; че ищцата е заплатила
следните суми по договора: главница в размер на 649,14 лева, възнаградителна лихва в
размер на 315,18 лева, за периода от 20.08.2021г. до 21.01.2022г., неустойка в размер на
335,52 лв., такса за експресно разглеждане на документи в размер на 503,16 лв. и разходи за
събиране на просрочени задължения в размер на 210 лв.
По съществото на спора съдът намира следното:
Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките
на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на
своята търговска дейност, тоест страните по договора за кредит имат качеството съответно
на потребител по смисъла на чл. 9, ал.3 от ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал.4 от
ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението, ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна –чл. 21, ал.3 от ЗПК. Съгласно разпоредбите на чл. 22 от ЗПК, когато
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен. Императивно изискване
като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11,
ал.1,т.10 от ЗПК, да се посочи общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че
потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка
следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са
включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
3
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретиката на
случая ГПР надвишава 50% след като се включи и таксата за експресно разглеждане и
неустойката по кредита. Съдът намира, че таксата за услугата "експресно разглеждане" се
дължи въз основа на клаузи от договора, които са в противоречие с разпоредбата на чл. 10а,
ал.2 от ЗПК. Според тази норма кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Действията по
приоритетно разглеждане на заявлението по отпускане на кредит са такива, свързани със
сключването на договор, респективно със своевременното усвояване на кредита. За
събирането на такси за разглежданите действия обаче законодателят е предвидил забрана.
При това положение съдът приема, че целта на посочената договорна клауза е да послужи за
заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.
нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.1,т.9 от ЗПК,
тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора. Следователно
клаузата на чл. 1, ал.3 от договора е нищожна, като уговорена при противоречие със закона.
Отделно от горепосоченото и доколкото съдът е обвързан от петитума на ищеца нищожна е
и клаузата на чл. 5, ал.2 от договора за заплащане на неустойка, доколкото същата също е
договорена в противоречие с чл. 21, ал.1 от ЗПК. С тази клауза се цели компенсиране на
вреди от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл
поради неполучено обезпечение, а не за неизпълнение на задължението по договора. В този
смисъл вредите, които тази неустойка цели да компенсира са несъизмерими с конкретен
интерес за кредитора, а с риск от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
Компенсирането на подобен риск с отделна неустойка цели скрито оскъпяване на кредита до
размер надхвърлящ установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК праг на годишния процент на
разходите. Ето защо уговорената неустоечна клауза е във вреда на потребителя и не
отговаря на изискването за добросъвестност, тъй като цели заобикаляне изискванията на
ЗПК, което я прави нищожна и на основание чл. 21, ал.1 от ЗПК, и като уговорена в
противоречие с добрите нрави, поради което не може да породи права и задължения за
страните по договорното правоотношение.
Следователно така предявените установителни искове за провъзгласяване нищожност
на процесните клаузи са основателни и като такива следва да бъдат уважени.
По така предявените насрещни искове и релевираното от ответника по тях възражение
за нищожност на процесния договор, съдът намира, че договора е нищожен поради
противоречие с чл. 19, ал. 1, вр. с ал. 4, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. с чл. 22 ЗПК. В него е
записано ГПР от 49, 37 %. В същото време общият размер на всички плащания е посочен в
чл. 2, т. 7 от договора, като 3774, 30 лева и изрично е записано, че същият е сборът от
размера на заемната сума и общите разходи по кредита. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР
съставлява общите разходи по кредита /по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на закона/ изразени като
годишен процент от предоставената сума и не може да надхвърля 5 пъти размера на
законната лихва за забава /ал. 4/, която към деня на процесния договор е 10 % годишно. При
предоставена сума от 2000, 00 лева и вписан ГПР от 49, 37 %, то в случая общите разходи на
потребителя /ГПР/ в абсолютна сума за една година не биха могли да надхвърлят 987, 40
лева /49, 47 % от заетата сума/. В договора за едногодишен срок на кредита е вписана обща
сума на всички плащания от 3774, 30 лева с включена такса за експресно разглеждане /1257,
90 лева/. Сумата от 1774, 30 лева /която е общите разходи по кредита/ отнесена към заемната
сума от 2000, 00 лева представлява много повече от посочения ГПР от 49,37%, а когато се
добави и сумата за неустойка в общ размер на 838,80 лева, общото задължение по кредита
възлиза на сумата в размер на 4613,10 лева /чл. 5, ал.2 от договора/. Ясно става, че таксата за
4
експресно разглеждане и за неустойка не са били включена в ГПР щом заедно с тях общата
сума на всички дължимите плащания, която е сбор от предоставената сума и общите
разходи, надхвърля 2096, 70 лева, а е трябвало да се включи, защото е пряко свързана с
договора и дори е предвидено да се събира като част от вноските. Видно е, че действителния
ГПР не е този посочен в договора, а това е равносилно на липса на ГПР и оттам е основание
за нищожност на договора поради липса на реквизит изискуем от чл. 11, ал. 1, т. 10 /в този
смисъл е и Решение на СЕС по дело C-714/2022 г. -задължително за българските съдилища/.
В случай на недействителност на договора за потребителски кредит се дължи само
чистата стойност на кредита без лихви и други разходи /чл. 23 ЗПК/. По договора са
заплатени суми извън чистата стойност на кредита /2000 лева/ от С. П., както следва:
възнаградителна лихва в размер на 315,18 лева, за периода от 20.08.2021г. до 21.01.2022г.,
неустойка в размер на 335,52 лв., такса за експресно разглеждане на документи в размер на
503,16 лв. и разходи за събиране на просрочени задължения в размер на 210 лв., или общо
сума в размер на 1363,86 лева, плащания извън стойността на дължимата като чиста
стойност главница по договора. Отделено е като безспорно, че от плащанията на ищцата е
отнесена и сума в размер на 649,14 лева за главница, или общо ищцата е заплатила сумата в
размер на 2013,00 лева.
С оглед възприетия по-горе извод за недействителност на процесния договор за
паричен заем и на основание чл. 23 от ЗПК, съдът намира за основателно възражението за
прихващане, направено от ищцата – насрещен ответник, в случай че договорът за паричен
заем бъде приет за нищожен /недействителен/, а именно да се прихванат сумите, заплатени
от ищцата без основание, извън дължимата чиста стойност по кредита в размер от 1363,86
лева, с непогасената по договора главница, която е претендирана в размер на 1350,86 лева.
Следователно, в резултат на извършеното прихващане на горепосочените заплатени суми с
останалата непогасена главница, не се получава сума, дължима от насрещния ответник,
поради което насрещната искова претенция следва да бъде отхвърлена.
При този изход на спора право на разноски се поражда в полза на ищеца по
първоначално предявените искове и ответник по насрещните такива на основание чл. 78,
ал.1 и ал.3 от ГПК. Ищецът по първоначално предявените искове е заплатил държавна такса
в размер на 100,52 лева, която следва да му бъде присъдена. Процесуалният представител на
ищеца - Адвокат Д. В. М. от АК – П., с адрес на упражняване на дейността в /АДРЕС/
претендира за присъждане адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал.1,т.2 от
Закона за адвокатурата. По делото е наличен договор за правна защита и съдействие, от
който да е видно, че страните са договорили представителство в горепосочената хипотеза
/л.63 по делото/. За присъждане на възнаграждение в горепосочената хипотеза на основание
чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, съдът следва да се увери, че страните, едно от които е
материално затруднено лице е договорила с адвокат мандатно правоотношение за
представителство в производството. Адвокат М. претендира присъждане по двата предявени
първоначални иска в размер на 480 лева с ДДС като регистриран по ДДС адвокат /факт,
който може да бъде установен чрез справка в публичния регистър по чл. 80, ал. 1 ДОПК, за
всеки един от исковете. При определяне размера на възнаграждението, за което ответникът
по главните искове е направил възражение за прекомерност, съдът съобрази, че разпоредбата
на чл. 7, ал.2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в конкретни хипотези и при преценка от съда е неприложима, съгласно
даденото задължително тълкуване с решение на СЕС по дело С-438/22, защото противоречи
на правото на ЕС. Националната юрисдикция е длъжна да не прилага Наредбата, а
възнаграждението следва да бъде определено според предвидените в ГПК обективни
критерии: фактическа и правна сложност на делото, обем на извършената от адвоката
5
работа. Съобразявайки тези обстоятелства съдът намира, че на адвоката, оказал безплатна
правна помощ на ищцата, се дължи възнаграждение за защита пред първата инстанция. При
определяне на неговия размер следва да се вземе предвид на първо място цената на всеки от
исковете - на първия 1257,90 лева, а на втория от 838,90; на следващо място – фактическата
и правна сложност на спора; броя съдебни заседания и обема от доказателства и
доказателствени средства, които се ангажират от двете страни. В настоящия случай цената
на иска, предмет на спора е 1257, 90 лева по първият иск и 838,90 лева по вторият. Спорът
се характеризира с ниска фактическа и правна сложност, доколкото спорове от този вид са
преобладаващи за разглеждане в първоинстанционните съдилища. Делото е разгледано в
едно съдебно заседание, без явяване на страните и без събиране на доказателства. По тази
причина при определяне на възнаграждението, съдът намира, че може да слезе под
предвидения в наредбата минимум и за всеки от двата първоначално предявени иска да
присъди възнаграждение в размер на 200,00 лева или с ДДС общо сумата в размер на 480,00
лева.
По насрещните искове по правилата на чл. 78, ал.3 от ГПК право на разноски се
поражда в полза на насрещния ответник. Тези искове са три на брой с цена на исковете,
съответно за сумата в размер на 1350,86 лева, 201,22 лева и 167,21 лева. Доколкото тези
искове почиват на установяването на един общ правопораждащ факт и като цяло изхода им
зависи от така релевираното възражение за нищожност на договора, съдът намира, че по
всеки иск следва да присъди сума в размер на 133,33 лева или общо сумата посочена в
представения от адвокат М. списък с разноски в размер на 400,00 лева, или 480,00 лева с
ДДС.
Така мотивиран, съдът:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл.1, ал. 3 от Договор за заем №
57222981/06.08.2021 г., сключен между /ФИРМА/, ЕИК ***********, като правоприемник
на /ФИРМА/, ЕИК *********, като заемодател и С. М. П., ЕГН **********, като заемател,
предвиждаща „такса експресно разглеждане“ в размер на 1257,90 лева, на основание чл. 26,
ал.1, пред.1 от ЗЗД.
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл.5, ал. 2 от Договор за заем №
57222981/06.08.2021 г., сключен между /ФИРМА/, ЕИК ***********, като правоприемник
на /ФИРМА/, ЕИК *********, като заемодател и С. М. П., ЕГН **********, като заемател,
предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 838,80 лева, на основание чл. 26, ал.1,
пред.3 от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявените от /ФИРМА/, ЕИК ***********, като правоприемник на
/ФИРМА/, ЕИК ********* срещу С. М. П., ЕГН **********, насрещни осъдителни
претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 86 от ЗЗД, за сумата
от 1350,86 лв., представляваща незаплатена главница по договор за паричен заем
57222981/06.08.2021 г., ведно със законна лихва за забава от датата на депозиране на
насрещните искове в съда - 24.10.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за
сумата в размер на 201,22 лева, представляваща възнаградителна лихва, за периода от
04.02.2022 г. до 30.09.2022 г., като и за сумата от 167,21 лева, представляваща мораторна
лихва върху главницата, за периода от 01.10.2022 г. до 20.10.2023 г.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ***********, като правоприемник на /ФИРМА/, ЕИК
********* ДА ЗАПЛАТИ на С. М. П., ЕГН **********, сумата в размер на 100,52 лева,
6
деловодни разноски на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ***********, като правоприемник на /ФИРМА/, ЕИК
********* ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. В. М. от АК-П., с адрес на упражняване на
дейността в /АДРЕС/, сумата в размер на 480,00 лева с ДДС, адвокатско възнаграждение
присъдено в хипотезата на чл. 38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата по първоначално
предявените искове.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК ***********, като правоприемник на /ФИРМА/, ЕИК
********* ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. В. М. от АК-П., с адрес на упражняване на
дейността в /АДРЕС/, сумата в размер на 480,00 лева с ДДС, адвокатско възнаграждение
присъдено в хипотезата на чл. 38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата по насрещно
предявените искове.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7