Р
Е Ш Е
Н И Е
№……./12.05.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети април през 2021 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия НАТАЛИ
ГЕНАДИЕВА
секретар
Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 8541
по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение от № 179028 от 18.08.2020
г., постановено по гр.д. № 14939/2020 г. на СРС, 78 състав, са уважени
предявените от К.Ю.З. срещу „З.к.У.Ж.” АД, искове с основание чл.344, ал.1, т.2
и т.3 /вр. чл.225, ал.1 от КТ/ -частично от КТ, като е признато за незаконно
уволнението на ищеца със заповед № ЗП00005/17.01.2020 г., възстановен е ищеца
на длъжността „юрисконсулт” при ответника, и е осъден ответника да заплати на
ищеца за пълен 6-месечен период, сумата от 5 081,08 лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба - 18.03.2020 г., до окончателното
изплащане на сумата, като отхвърля иска в останалата част до пълния предявен
размер от 6 853,92 лв., поради уважаване на възражението за прихващане до
размера от 1 772,84 лв. С решението съдът се е произнесъл и относно разноските,
дължими между страните и към съда по чл.78 от ГПК.
Решението е обжалвано само от ищеца К.Ю.З. чрез пълномощник адв.М.З.,
и то частично- само в частта, в която е отхвърлен иска му за обезщетение за
оставане без работа по чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ за разликата
над 5 081,08 лв. до пълния предявен размер от 6 853,92 лв., поради уважаване на
възражението за прихващане до размера от 1 772,84 лв. Счита решението в
обжалваната част за неправилно и необосновано поради недостатъчно мотиви, вътрешно
противоречие на мотивите за основание за връщане на получена поради
прекратяване на трудовия договор сума при прието незаконосъобразно прекратяване
на трудовия договор. Изразява и несъгласие с мотива на съда, че получената сума
по прекратителната заповед от 2 284,64 лева е уговорена поради прекратяване на
договора и така подлежала на връщане-чистата сума, след приспадане на дължими
данъци и осигуровки, на отпаднало основание поради отмяна на прекратителната
заповед на работодателя, поради необоснованост на решението. Възразява, че не е
доказан такъв характер на тази сума тъй като соченото з уволнителната заповед
споразумение не е представено от работодателя и се следва санкцията по чл.161
от ГПК, твърди, че тази сума-след удръжки от нея на данъци и осигуровки според приетата съдебно-счетоводна
експертиза/ССчЕ/, е добросъвестно получена от ищеца като допълнително трудово
възнаграждение и не подлежи на връщане по аргумент от чл.271 от КТ. Оспорва по
делото да има събрани доказателства, че сумата е платена като обезщетение
поради
прекратяване, защото тогава би била в
по-голям размер-4 кратен съгласно чл. чл. 331, ал. 2 от КТ , а и предвид
удържането то нея на данъци и осигуровки и соченото основание за плащане от
31.01.2020 г. - заплата м.01.2020 г., същата е част от дължимо трудово
възнаграждение с допълнителен характер. Моли решението да се отмени в
обжалваната част и искът за обезщетение да се уважи изцяло, претендира и
разноските за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна-ответник „З.к.У.Ж.” АД оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник
юрк.Г.П., с доводите, че решението в обжалваната част не страда от сочения в
жалбата пороци. Оспорва ищецът да е бил добросъвестен при получаване на сумата
по платежното нареждане от 31.01.2020 г., твърди ищецът да е знаел, че сумата
се плаща поради споразумяване на страните за прекратяване на трудовия договор,
и след като това прекратяване е отменено от съда, се дължи връщането й. Намира
за необорващи характера на сумата нито посоченото основание за плащане на
сумата по платежното нареждане-заплата м.01.2020 г., нито удържането на данъци
и осигуровки от нея. Моли жалбата да не се уважава, претендира разноски.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо, тъй като има съдържанието
по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл по предявения иск.
В
частта, в която исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ са уважени, и в
частта в която и искът за обезщетение по чл.366, ал.1, т.З, вр. чл.225, ал.1 от КТ за сумата 5 081,08 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба - 18.03.2020 г., е уважен, решението като необжалвано е влязло в
сила и не е предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност.
Предмет
на въззивна проверка за правилност е решението в частта, в която искът за
обезщетение е бил отхвърлен за разликата над над 5 081,08 лв. до пълния
предявен размер от 6 853,92 лв., поради уважаване на възражението на ответника
за прихващане до размера от 1 772,84 лв.
Съгласно
чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен до релевираните
във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила
при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално
правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
При
преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение в обжалваната
част, въззивният съд намира следното:
Поради
отмяна на заповедта за прекратяване на трудовия договор- в която част
пърпвоинстанционното решение е влязло в сила и е задължително за страните по
този иск и за съда, на ищеца се дължи обезщетение за оставяне без работа за
периода от връчването му на прекратителната заповед на 20.01.2020 г. до 6
месеца след това. По делото се доказва, че в този период ищецът не е започвал
друга работа по трудов
договор, и че размерът на обезщетението за
този период, установен от събраните писмени доказателства и от приетата по
делото две ССчЕ, е в размер на претендираната от ищеца сума от 6 853,92 лв.,
определена по реда на чл.228 от КТ. За да отхвърли частично иска - за сумата от
1 772,84 лв., първоинстанционният съд е приел за частично основателно
възражението на ответника за прихващане със сумата 2 284,64 лв., като е приел,
че тази сума от 2 284,64 лв. е платена на ищеца поради посоченото в
уволнителната заповед постигнато споразумение за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие, и доколкото съдът е приел, че уволнението е
незаконосъобразно, задържането на сумата от ищеца би било без правно основание,
доколкото тя е дадена именно поради прекратяването на трудовия договор по
взаимно съгласие, и от нея подлежи на връщане само частта от 1 772,84 лв., а не
цялата сума 2284,64 лв., след приспадане на данъци и осигуровки според приетото
допълнително заключение на ССчЕ .
Изложените
в обжалваното решение мотиви за частична основателност на възражението на
ответника за прихващане, не се споделят от въззивния съд.
Оплакванията
по въззивната жалба на въззивника-ищец за липсата на правно основание да върне
получената от него сума по фиша за заплата от м.01.2020 г,- относно сумата
2284,64 лв., въззивният съд намира за основателни.
С
влязлото в сила решение в частта, в която е уважен иска по чл.344, ал.1, т.1 от КТ е прието, че не е установено по делото писмено съгласие на двете страни за
прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, и че подписът на ищеца
върху заповедта за уволнението му удостоверява само волята му да получи
заповедта, но не и воля да се съгласи с нейната законност или да я
превърне от едностранно волеизявление на работодателя за прекратяване на
трудовото правоотношение - във взаимно съгласие по прекратяването на
последното. Респективно не може да се приеме, че подписвайки се за получаване
на прекратителната заповед, ищецът е и признал наличие на споразумение за
заплащане на сумата от 2284,64 лв. В самата прекратителна заповед от 17.01.2020
г. е посочено от работодателя, че на ищеца следва да се заплати сумата от
2284,64 лв. съгласно постигнатото споразумение. Съдържанието на такова
споразумение за изплащане на сумата от 2284,64 лв. поради прекратяване на
трудовия договор не беше установено по делото, поисканите с процесуалните
срокове пред СРС гласни доказателства не са обхващали този факт / ср. протокола
от първото открито съдебно заседание пред СРС на 16.07.2020 т.1, -като за първи
път свидетел за такава уговорка е поискан с въззивната жалба и се явява това
доказателствено искане преклудирано. Съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства- фиш за заплата за м.01.2020 г., ССчЕ, сочи, че от посочената във
фиша за заплата сума от 2284,64 лв., е включена в сумата за данъчна основа
/посочена като общо данъчна основа 2580,18 лв./ и от нея са удържани дължими
ДОД и осигурителни вноски. Това сочи на извод, че работодателят не е считал
сумата като обезщетение поради прекратяване на трудовия договор, а като част от
възнаграждение по трудов договор, след като е удържал от сумата дължимите ДОД и
соц. и здравни осигуровки. Аргумент за това следва и от чл.272, ал.1, т.З и т.4
от КТ, допускащи работодателя да удържа без съгласие на работника от трудовото
му възнаграждение дължими данъци и осигуровки, както и от чл.1, ал.8, т. 7 от
Наредбата за елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се
правят осигурителни вноски, според която не се правят удръжки за осигурителни
вноски върху посочените в този текст обезщетение по КТ при
прекратяване на трудовия договор, вкл. и на това по чл.331 от КТ-прекратяване
по инициатива на работодателя срещу обезщетение поне в размер на 4 брутни
заплати. Следва да се има предвид и факта, че в случая трудовия договор с ищеца
е прекратен с отменената заповед по чл.325, т.1 от КТ-по взаимно съгласие, а не
по чл.331 от КТ- което е друго основание за прекратяване на трудовия договор. А
и дори да се твърди прекратяване на трудовия договор по чл.331 от КТ-каквито
твърдения няма и не следва такъв извод от съдържанието на заповед на
работодателя от 17.01.2020 г., то за това прекратително основание също е
необходима писмена форма за установяване съгласието на работника/служителя,
каквото писмено съгласие по настоящето дело не се установява , и доказването на
такова съгласие със свидетели се явява недопустимо.
Ето защо въззивният съд приема, че на ищеца
е било определено по фиша за заплата за м.01.2020 г. допълнително трудово
възнаграждение от самия работодател, каквото право той има съгласно чл.1.7.2 от
трудовия договор с ищеца от 29.06.2018 г., и получаването следователно на тази
сума от ищеца се явява добросъвестно, след като не се установи по делото ищецът
да е знаел, че сумата е като обезщетение за прекратяване на трудовия договор, и
не се установи ищецът да е давал съгласие преди връчването му на заповедта от
17.01.2020 г. за прекратяване на трудовия договор на никакво основание. Така
ищецът има право да задържи сумата съгласно чл.271 от КТ, а възражението на
ответника за прихващане с нея е неоснователно, тъй като не се дължи връщането й
от ищеца.
Изложеното сочи, че на ищеца се дължи в
пълен размер на исковата претенция обезщетение по чл.225, ал.1, вр. чл.344,
ал.1 ,т.З от КТ, а именно сумата от 6853,92 лв., определена съгласно чл.228 от КТ в размер на 6 брутни трудови възнаграждение, в която насока е и приетото
допълнително заключение на ССчЕ.
Поради несъвпадане изводите на двете
инстанции относно частичната основателност на възражението на ответника за
прихващане, решението в обжалваната част, в които е отхвърлен иск за
обезщетение за оставане без работа по чл.344, ал.1, т.З, вр. чл.225, ал.1 от КТ
за разликата над 5 081,08 лв. до пълния предявен размер от 6 853,92 лв., поради
уважаване на възражението за прихващане до размера от 1 772,84 лв., подлежи на
отмяна, и следва да се уважи иска за тази разлика.
По разноските: При този изход на спора, при
който предявените искове изцяло са уважени, ищецът има право на разноски за
първата инстанция в пълен размер по списъка по чл.80 от ТПК от 700 лв., или на
още 175,94 лв. , и не дължи ищеца никакви разноски на ответника, което налага
отмяна на решението и в осъдителната спрямо ищеца част по чл.78, ал.З от ТПК за
118,79 лв. разноски. Ответникът дължи на съда - на СРС още 112,55 лв. за
държавна такса и разноски съгласно чл.78, ал.7 от ГПК / над определената от СРС
сума 486,31 лв. до дължимия размер общо 598,86 лв., от които 434,16 лв.
държавна такса по исковете и 164,70 лв. за възнаграждение за допълн. ССчЕ/, и
на СГС- сумата 35,46 лв. за държавна такса по жалбата според обжалваемия
интерес.
По разноските за въззивната инстанция:
Предвид изхода на спора по жалбата, на въззивника-ищец се дължат от ответника
разноски за адвокат в размер на 350 лв., платени в брой на адв.М.З. съгласно
представения с въззивната жалба договор, и при липсата на възражение от
ответната страна по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
от № 179028 от 18.08.2020 г., постановено по гр.д. № 14939/2020 г. на СРС, 78
състав, В ЧАСТИТЕ, В
КОИТО е отхвърлен предявеният
от К.Ю.З. срещу „З.к.У.Ж.” АД, иск с основание чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225,
ал.1 от КТ за разликата над 5 081,08 лв. до пълния предявен размер от 6 853,92
лв. поради уважаване на възражението за прихващане до размера от 1 772,84 лв.,
и е осъден К.Ю.З. да заплати на „ З.к.У.Ж. ” АД, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 118,79 лв.
деловодни разноски, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „З.К.У.Ж.” АД, *** да заплати на ищеца К.Ю.З., ЕГН: **********, адрес ***,
на основание чл.344, ал.1, т.3 , вр. чл. 225, ал.1 от КТ още 1 772,84 лв.
обезщетение за оставане без работа за 6 месечен период/ разликата над 5 081,08
лв. до 6 853,92 лв./, ведно със законната лихва върху тази разлика от датата на
подаване на исковата молба - 18.03.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „З.К.У.Ж.” АД, *** да заплати на К.Ю.З., ЕГН: **********, адрес ***, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК още 175,94 лв. разноски за първата инстанция, и сумата
350лв. разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА
„З.К.У.Ж.” АД, *** да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК на СРС още
112,55 лв. за държавна такса и разноски, и на СГС сумата 35,46 лв. за държавна
такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
1-месечен срок от съобщаването му на страните съгласно чл.280, ал.3, т.3 от КТ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.