Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 04.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети
юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №16646 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ООД срещу решение от
17.10.2019 г. по гр.д. №72320/2018 г. на Софийския районен съд, 78 състав, в
частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу К.И.А.
установителен иск с правно основание чл.415 ал.1 ГПК за разликата над сумата от
170,30 лв. до пълния претендиран размер от 567,69 лв. – главница по договор за
паричен заем №2145863/10.09.2014 г., прехвърлен на ищеца с договор за цесия от
30.01.2017 г.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно – постановено в
нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила.
Сочи, че по делото липсва надлежно въведено от страна на ответника възражение
за погасителна давност по отношение на главницата по договора за заем, както и че
същата се погасява с изтичане на общата петгодишна погасителна давност. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната
му част и да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна К.И.А., чрез назначения му особен
представител, в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника К.И.А. срещу решение от 17.10.2019 г. по гр.д. №72320/2018 г. на
Софийския районен съд, 78 състав, в частта, в която са уважени предявените от
„Агенция за контрол на просрочени вземания“ ООД срещу жалбоподателя
установителни искове с правно основание чл.415 ал.1 ГПК за сумата от 170,30 лв.
– главница по договор за паричен заем №2145863/10.09.2014 г., прехвърлен на
ищеца с договор за цесия от 30.01.2017 г., за сумата от 11,95 лв. – договорна
лихва, за сумата от 152,64 лв. – неустойка, и за сумата от 46,29 лв. – лихва за
забава, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
изплащане, като жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца разноски в
заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно.
Излага доводи, че процесният договор
за заем е подписан от лице без представителна власт, както и че не са
представени доказателства за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита от
страна на кредитора. Поддържа, че клаузите в договора относно размера на
годишния лихвен процент и годишният процент на разходите са нищожни, тъй като
представляват неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП – не са индивидуално
уговорени и са неясни относно механизма за определяне на структурата им. Твърди,
че ищцовото дружество претендира едновременно две обезщетения за забава за един
и същи времеви период – неустойка и лихва. Прави и възражение за прекомерност
на неустойката. Твърди, че рамковият договор за цесия на процесното вземане по
заемния договор няма действие спрямо него, тъй като не е бил уведомен за
извършената транслативна сделка между заемодателя и ищеца, а уведомление в
рамките на настоящия съдебен процес е недопустимо да бъде извършвано до
особения представител. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд
да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемата страна „Агенция за
контрол на просрочени вземания“ ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в
частта, в което предявените установителни искове за договорна лихва, за
неустойка и за лихва за забава са отхвърлени за разликата над посочените
по-горе размери, поради което решението в тези части е влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбите са подадени в срок и са
допустими.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо.
Същото е частично неправилно, поради
което настоящия съдебен състав излага следните съображения:
Пред СРС са предявени установителни
искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК за непогасени суми по договор за паричен
заем №2145863/10.09.2014 г., цедиран с рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 30.01.2017 г., а именно: 567,69 лв. – главница, 39,85 лв. - договорна
лихва за периода 17.09.2014 г. - 08.07.2015 г., 508,81 лв. – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, 172,19 лв. – лихва за забава за периода
09.07.2015 г. - 05.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК до окончателното
заплащане на дължимите суми.
В срока за отговор по
чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител, е оспорил
предявените искове, с твърдения, че договорът за кредит е подписан за
заемодателя от лице без представителна власт, че не е установено настъпването
на предсрочна изискуемост на кредита, както и че не е надлежно уведомен за
извършената цесия. Релевирани са и възражения за нищожност на клаузите,
определящи годишния лихвен процент, годишния процент на разходите и за неустойката
за неизпълнение, евентуално – за прекомерност на същата, и за погасителна
давност по отношение на договорната лихва.
В първоинстанционното решение
правилно е установена фактическата обстановка, че страните са били обвързали от
договор за паричен заем №2145863 от 10.09.2014 г., по силата на който „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е предоставил на ответника заемна сума в размер 1300,0 лв., със
срок на заема – 43 седмици, брой вноски – 43, всяка от които в размер на 35,62
лв., като годишния лихвен процент е фиксиран на 40 %, ГПР – 49,09 %, а общият
размер на всички плащания е 1531,66 лв. В чл.4 ал.2 от договора е предвидена дължима от кредитополучателя
неустойка при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение /две
физически лица – поръчители или банкова гаранция/ в срока по чл.4 ал.1 в размер
на 1286,99 лв.
Неоснователни са доводите на ответника,
че лицето, подписало процесния договор, не е притежавало представителна власт
да сключи заемната сделка. Не е налице правен интерес за ответника за това възражение,
доколкото е свързано въпроси, които касаят вътрешните отношения в
дружеството-ищец и не се отразяват на валидността на сделката в отношенията на
последното с третите лица-контрагенти. Освен това следва да се отбележи, че
разпоредбата на чл.301 ТЗ установява презумпция за мълчаливо съгласие на
търговеца със сключената без представителна власт сделка, ако не се е
противопоставил веднага след узнаването и, каквито данни за противопоставяне не
са налице в случая.
Неоснователни са възраженията на ответника,
че не е надлежно уведомен за извършената цесия. По делото е представен рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017 г., съгласно
т. 4.5 от който заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлил вземанията
си по процесния договор на дружеството-ищец, като е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за
извършената правна промяна. Към исковата молба е приложено уведомление от
ищеца-цесионер до ответника за извършеното прехвърляне на вземания. За да
произведе действието си спрямо длъжника, договорът за цесия следва да му бъде
съобщен от предишния кредитор, съгласно разпоредбата на чл.99 ал.4 ЗЗД.
Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да узнае за договора за
цесия, с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да
го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което
вече не е носител на правата по съответния договор. Съгласно приетото в
съдебната практика /решения на ВКС по т.д. №362/2015 г. на ІІ ТО, и по т.д.
№12/2009 г. на ІІ ТО/, предишният кредитор има правото да упълномощи новия
кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Доколкото в
случая се установява такова упълномощаване и с оглед получаването от особения
представител на уведомлението, изискването на чл.99 ал.4 ЗЗД е спазено.
Фигурата на особеният представител цели защита интереса на страна в процеса,
която не може лично да вземе участие в него и не се различава от тази на
упълномощения такъв. Особеният представител осъществява представителството при
съобразяване единствено на ограниченията, предвидени в чл.29 ал.5 ГПК, като във
вр. с чл.34 ал.3 ГПК получаването на отправено до представлявания
материалноправно изявление не е сред тях. В решение №198 от 18.01.2019 г. по
т.д. №193/2018 на I ТО на ВКС е прието, че връчването на всички книжа по делото
на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този
момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици, от което
следва да се заключи, че особеният представител е овластен да приема
материалноправни изявления от страна на кредитора.
За да е налице нищожност на клаузите
за лихва, годишния процент на разходите и неустойката, дължаща се на
неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на чл.143 вр. чл.146 ал.1 ЗЗП,
следва да са налице кумулативно следните предпоставки – клаузите да не са
индивидуално уговорени, да е нарушен принципът за добросъвестност в
договарянето и/или да е налице значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията на страните по сделката и/или последната да е сключена в ущърб на
потребителя. Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13, система на защита се
основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо
продавача или доставчика както от гледна точка на преговорните си възможности,
така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема
предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да
се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 г. по дело С-618/10 на СЕС/.
Клаузите не са индивидуално определени, когато те са типизирани и се сключват
еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те
са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е
да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите. В настоящия случай ищецът е
не е провел пълно и главно доказване за индивидуална уговореност на
разпоредбите, чиято нищожност се твърди от ответника. От ЗЗП се извежда
изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван
ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и
разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди
произтичащите за него икономически последици от сключване на договора.
В случая са неоснователни доводите
на ответника, че не е посочена методика на формиране на размера на
възнаградителната лихва по т.6 от договора за заем. Процесната лихва е с
фиксиран размер за целия период на действие на договора, което означава, че
структурата и не разкрива други съставни компоненти. Ето защо, следва да се
заключи, че клаузата е формулирана ясно и разбираемо, така че дава възможност
на заемателя без да използва специални знания да предвиди размера и за целия
период на ползване на заемната сума, т.е. икономическите последици от него.
В случая не е налице и нищожност на клаузата,
определяща годишния размер на разходите. Законово е предвиден максимален лимит
на годишния процент на разходите, представляващ забрана за надвишаване
петкратния размер на законната мораторна лихва /чл.19 ал.4 ЗПК/. В процесния
договор за заем е посочено, че годишния процент на разходите е в размер на
49,09 %, което е в допустимите граници, предвид че размера на законната лихва е
в размер на 10 пункта над основният лихвен процент на Българската народна банка
за периода /чл.1 ал.1 т.1 ПМС №72 от 08.04.1994 г./ – 10,02 %.
Твърденията на ответника за
нищожност на клаузата за неустойка обаче следва да бъдат споделени като
основателни от настоящия въззивен състав. Страните могат да уговарят задължение
за заплащане на неустойка за вредите, които биха претърпели от неизпълнение на
задължения по договора. Тази неустойка обаче следва да бъде в такъв размер, че
да изпълнява само своите присъщи функции – обезпечителна, обезщетителна и
санкционна /наказателна/, а не да води до неоснователно обогатяване на
страната. Неустойка, която излиза извън тези функции, е нищожна поради
накърняване на добрите нрави и справедливостта. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ
момент – т.3 от ТР от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК. В
конкретния случай съдът намира, че уговорената неустойка излиза извън присъщите
и функции. Този извод е обусловен от размера, в който е уговорена – равна е на
размера на заемната сума, и предвид начина и на изплащане – на части, чрез
увеличаване на дължимата месечна вноска. С описания финансов механизъм всъщност
се постига неоправдано увеличение на сумата, която заемодателят дължи да върне,
като по този начин последният неоснователно се обогатява, а не се цели
обезщетяване на вредите от липсата на уговорените обезпечения. Ищецът-търговец
не е доказал клаузата да е индивидуално уговорена. Посочената цел на
уговорената неустойка противоречи на добрите нрави, поради което на основание
чл.146 ал.1 вр. ал.2 вр. чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП вр. чл.26 ал.1, пр.1 и 3 ЗЗД,
същата е в противоречие с императивни законови правила и на добрите нрави.
Следва да се отбележи също така, че процесната уговорка за неустойка, формирана
в размер равен на този на главницата води до обоснован извод за значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя – съществено, радикално
несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до
тяхната нееквивалентност. Ето защо, следва да се приеме, че ответникът не дължи
претендираната от ищеца неустойка за неизпълнение на задължение по чл.4 ал.2 от
процесния договор за паричен заем.
Не следва да бъдат разглеждани
доводите на въззивника, касаещи настъпила или не предсрочна изискуемост,
доколкото същите за въведени за пръв път едва с въззивната жалба. За пълнота на
изложението следва да се посочи, че обосновавайки изискуемостта на вземанията
си кредиторът се е позовал на изтичането на срока, предвиден в договора за
заем, за погасяване на всички дължимите суми, а не на настъпила предсрочна
изискуемост.
Съгласно разпоредбата на чл.120 ЗЗД,
давността не се прилага служебно, поради което съдът е обвързан от обема на
съдържанието на въведеното от ответника възражение. В случая в отговора на
исковата молба е направено възражение за изтекла 3-годишна погасителна давност
само на претендираната договорна лихва за периода 17.09.2014 г. - 08.07.2015 г.,
поради което неправилно първоинстанционният съд се е произнесъл по възражение
за изтекла погасителна давност и по отношение на процесната главница. Само за
пълнота на изложението настоящия въззивен състав допълва мотивите си, че
съгласно трайната практика на ВКС /решение №261 от 12.07.2011 г. по гр.д. №795/2010
г. на IV ГО, решение №28 от 05.04.2012 г. по гр.д. №523/2011 г. на III ГО и
др./, вземанията за главница по договорите за заем се погасяват с общата
5-годишна давност, като обстоятелството, че е предвидено разсрочено връщане на
заетата сума не променя характера на вземането, т.е. не го прави периодично
плащане. Уговореното връщане на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати се дължи единствено на съгласието на кредитора да приеме
изпълнение на части, но не и поради характера и естеството на вземането.
Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, в която е отхвърлен искът за главница за разликата над
сумата от 170,30 лв. и вместо него да бъде постановено друго, с което на ищеца
бъде присъдена допълнително сумата от 397,39 лв., както и в частта, в която е
уважен искът за неустойка в размер на 152,64 лв. и вместо него бъде постановено
друго, с което искът бъде отхвърлен изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на
основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски в
първоинстанционното производство в общ размер на сумата от 134,12 лв. и в
заповедното производство в размер на 14,40 лв., и на основание чл.78 ал.1 и
ал.3 ГПК разноски във въззивното производство в размер на сумата от 25,00 лв.,
представляваща държавна такса, сумата от 128,71 лв., представляваща депозит за особен
представител и сумата от 192,95 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №247656/17.10.2019 г., постановено
по гр.д. №72320/2018 г. по описа на СРС, ГО, 78 състав, в частта, в която е
отхвърлен предявеният от „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК ********, седалище
и адрес на управление:***, срещу К.И.А., ЕГН **********, адрес: ***, установителен
иск с правно основание чл.415 ал.1 ГПК за разликата над
сумата от 170,30 лв. до пълния претендиран размер от 567,69 лв. – главница по
договор за паричен заем №2145863/10.09.2014 г., прехвърлен на ищеца с договор
за цесия от 30.01.2017 г., и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
на основание
чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК, че К.И.А., ЕГН **********, адрес: ***, дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК ********, седалище
и адрес на управление:***, на основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 вр. чл.99 ЗЗД допълнително
сумата от 397,39 лв. /или разликата
над присъдените 170,30 лв. до пълния предявен размер от 567,69 лв./, ведно със законната лихва, считано от 20.04.2018
г. до окончателното изплащане, представляваща неизплатена главница по договор за паричен заем №2145863 от 10.09.2014 г. и рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017 г., за която сума
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №25154/2018 г. по описа
на СРС, 78 състав.
ОТМЕНЯ решение №247656/17.10.2019 г., постановено
по гр.д. №72320/2018 г. по описа на СРС, ГО, 78 състав, в частта, в която е уважен
предявеният от „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК ********, седалище
и адрес на управление:***, срещу К.И.А., ЕГН **********, адрес: ***, установителен
иск с правно основание чл.415 ал.1 ГПК за сумата от 152,64
лв. – неустойка по договор за паричен заем №2145863/10.09.2014 г., прехвърлен
на ищеца с договор за цесия от 30.01.2017 г., и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД, ЕИК ********, седалище
и адрес на управление:***, иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК за
признаване за установено, че К.И.А., ЕГН **********, адрес: ***, дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК ********, седалище
и адрес на управление:***, на основание чл.92 вр. чл.99 вр. чл.240 ЗЗД сумата
от 152,64 лв., представляваща неустойка за неизпълнение, съгласно договор за паричен заем №2145863 от 10.09.2014 г. и рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017 г., за която сума
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №25154/2018 г. по описа
на СРС, 78 състав.
ОСЪЖДА
К.И.А., ЕГН **********,
адрес: ***, да заплати н. „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД, ЕИК ********, седалище
и адрес на управление:***, на
основание чл.78 ал.1 ГПК допълнително сумата от 134,12 лв.,
представляваща разноски в първоинстанционното производство и допълнително
сумата от 14,40 лв., представляваща
разноски в заповедното производство, и на основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК
сумата от 346,66 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.