№ 826
гр. София, 17.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 17-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Р.А Н. КАЧЕРИЛСКА
при участието на секретаря АНЕЛИЯ ИВ. И.А
като разгледа докладваното от Р.А Н. КАЧЕРИЛСКА Административно
наказателно дело № 20221110215632 по описа за 2022 година
СЪДЪТ се оттегли на тайно съвещание и след неговото
приключване установи следното:
Производството е по реда на Глава Десета на АПК и предмет на
оспорване с жалбата на Р. М. И. е Заповед рег. № 225зз-1136/22.11.2022 г., с
която той е задържан на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР.
В производството по съдебно оспорване на индивидуални
административни актове, каквато е въпросната заповед на полицейския орган,
съдът следва да провери съществуването на петте основания за
законосъобразност на оспорения административен акт – наличие на
компетентност; спазване на изискуемата писмена форма; спазване на
съответните административно-производствени правила при издаване на акта;
спазване на материалния закон и спазване целта на закона, които се извеждат
по аргумент от чл.146 от АПК. Липсата на който и да било от съответните
реквизити прави съответния акт незаконосъобразен, а в някои тежки форми
на порока – и нищожен.
В случая се установява, че въпросната заповед е издадена от Р. В. Д.,
който видно от представеното удостоверение от Човешки ресурси СДВР,
заема длъжност „разузнавач“ в група „Престъпления против личността“ на
1
сектор „ПКП“ към 01 РУ СДВР, която длъжност е заемал и към процесния
момент.
Тази длъжност определя Д. като полицейски орган, който е
оправомощен да издава заповеди като процесната на територията на
Столична община към посочената дата, т. е. съдът приема, че е налице
материална, темпорална и териториална компетентност на органа, издал
заповедта.
Формата на административния акт е писмена и в конкретния случай тя е
спазена, тъй като въпросната заповед е издадена писмено и съдържа
съответни реквизити и същата е подписана от лицето, посочено за негов
издател, както и от задържания.
Заповедта съдържа част от реквизитите по чл. 74, ал. 2 от ЗМВР, но при
издаването й е допуснато нарушение на чл. 72, ал.2, т. 2 ЗМВР, свързано с
посочването на основанието за задържане на жалбоподателя Р. И., като и в
случая е налице и нецелесъобразност на самото задържане.
Като материалното основание за издаването на оспорената заповед е
посочена разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, който предоставя правото
на полицейските органи да задържат лица, за които има данни да са
извършили престъпление. В заповедта, като фактическо основание за
задържането е посочено следното „Като евентуален извършител на телесна
повреда по ДП № 1674/2022 г. по описа на 01 РУ СДВР – престъпление по чл.
129 от НК.“
Това според съда е недостатъчно, като не са посочени конкретни факти,
включително дата, място и действия на задържаното лице, както и лицето, на
което се твърди да е причинена телесна повреда, които да дадат достатъчно
информация на задържания относно фактическото основание за неговото
задържане. В случая следва да се подчертае, че И. не е бил задържан на
мястото на престъплението, нито непосредствено след него, като същият не е
бил информиран и за предмета на посоченото в заповедта ДП, нито е имал
достъп до материалите по него, за да узнае в какво именно се изразява така
описаното причиняване на телесна повреда.
Действително, поради бланкетния характер на заповедта за задържане и
условията на незабавност, в които се съставя, не може да се очаква в нея да се
изписва цялата установена фактическа обстановка, каквито изисквания
2
поставя наказателния процес. Достатъчно е да се установи, че в случая са
били събрани данни, че лицето е извършило престъпление, като същото бъде
описано със своите основни характеристики. Понятията „данни за
извършване на престъпление” по ЗМВР и „достатъчно данни” по смисъла на
чл.207 от НПК имат различно съдържание и законът при издаване на заповед
за задържане на лице не поставя изискване вината му да е несъмнено доказана
по предвидения в НПК ред. В контекста на изложеното, стандартът относно
преценката за наличието на достатъчно пълно и ясно описание на
фактическите и правни основания за задържането по ЗМВР, е зададен в
Решение от 24.06.2014 г. на ЕСПЧ по делото Петков и Профиров срещу
България, което приема, че обоснованото подозрение, че лицето е извършило
престъпление, което е основание за задържането му, не може да бъде общо и
абстрактно. Именно поради това е необходимо в заповедта за задържане да се
посочат конкретни данни, свързани с твърдяното престъпление.
В случая в заповедта не са посочени никакви конкретни фактически
обстоятелства, послужили за основание за задържане на лицето.
След изискването им от съда по делото са представени част от
материалите по въпросната прокурорска преписка по ДП № 1674/22 г. по
описа на 01 РУ СДВР, от които съдът може да изведе информация относно
причинената на пострадалия телесна повреда, датата на която това се е
случило, лицата за които са събрани данни в хода на процеса, че вероятно са
съпричастни към това деяние. Но задържаният И. към момента на
задържането си не е имал достъп до тези материали, нито му е било разяснено
за какво конкретно деяние е задържан.
В случая, след като се запозна с представените материали от ДП съдът
намира, че заповедта за задържане се явява и издадена в противоречие с
изискването за целесъобразност на административните актове, доколкото е
липсвала каквато и да е необходимост от задържането на жалбоподателя, за
да се осигури съдействието му за установяване на обективната истина по
въпросното ДП. Очевидно в случая задържането на И. е един месец след
инкриминираното деяние, като в хода на разследването жалбоподателят е бил
призован като свидетел по делото. Призовката за същия е получена от негов
роднина, който е съобщил на разследващите органи, че поради пътуване в
чужбина жалбоподателят не може да се яви незабавно, но същият доброволно
3
се е явил в 01 РУ СДВР няколко дни по-късно. Очевидно поведението му е
било изцяло добросъвестно и той е съдействал, за да бъде разпитан като
свидетел.
Към датата на задържането му 22.11.2022 г. от материалите по делото,
копие от които са представени на съда, не може да се изведат каквито и да е
данни за съпричастност на И. към процесното деяние. Седмица по-рано по
същото ДП е бил задържан неговия братовчед ПГ., който е разпитан като
свидетел и е заявил, че И. няма нищо общо със случая. Разпитите на
пострадалия също не сочат на съпричастност именно на И. към деянието,
доколкото същият е разпознал единствено свидетеля Г. като един от
извършителите. Поради това съдът намира, че към датата на задържането -
22.11.2022 г. в 10.00 ч., когато е съставена Заповедта за задържане, са
липсвали основания за издателя на заповедта да приеме, че има достатъчно
данни Р. И. да е съпричастен към разследваното престъпление по чл. 129 от
НК. А още по-малко, че има необходимост от неговото задържане.
Съдът счита, че последващите действия след задържането на И., а
именно неговият разпит, отказ от участие в разпознаване на живо, както и
заявеното от пострадалия, че не може да разпознае един от извършителите в
протокола от 22.11.2022 г. /където му е предявена и снимка на И./, не следва
да бъдат вземани предвид, доколкото същите са последващи действия след
съставяне на Заповедта за задържане.
В този смисъл не са приложими и доводите на Тълкувателно решение
№ 16/31.03.1975 г. на ОСГК на ВС, дори да се приеме, че същото не е
загубило своята актуалност по отношение на заповедите за задържане по чл.
72, ал.1, т. 1 ЗМВР с оглед приемане на ДиректИ. 2012/13/ЕС на ЕП и Съвета
относно правото на информация в наказателното производство. Недопустимо
е и извличането на фактически основания за задържането на И. от
приложената по делото прокурорска преписка и съставените след
задържането му материали по нея, доколкото материалите в нея са изготвени
по друг ред и с друга цел, значително време след задържането на лицето и не
са му предявени.
Въз основа на горното, съдът прие, че издадената заповед за задържане
на жалбоподателя Р. И. страда от съществени пороци, които са довели до
нарушаване на правото на защита на задържания и същата следва да бъде
4
отменена.
С оглед достигнатия извод за отмяна на оспорения административен
акт, се явява основателна и претенцията на адв. Славков за присъждане на
разноски за адвокатска защита в посочения в Договора за адвокатска защита и
съдействие размер от 800 лв., който е отбелязан като изплатен в брой и
договорът служи за разписка за плащането. В случая упълномощеният
адвокат Н. е преупълномощила свой колега със съгласието на жалбоподателя
и адв. Славков е осъществил процесуалното му представителство в двете
съдебни заседания.
СЪДЪТ намира, че размера на така уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение не следва да се приема за прекомерен с оглед практиката на
гражданските и административните съдебни състави, доколкото не
надвишава трикратния размер на минималното адвокатско възнаграждение за
такъв вид дела. Освен това на жалбоподателя следва да се възстанови и
платената държавна такса в размер на 10.00 лева.
Воден от горното и на осн. чл.172 и чл.172а от АПК, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед рег. № 225зз-1136/22.11.2022 г., издадена от Р. Д. –
„разузнавач“ в група „Престъпления против личността“ в сектор „ПКП“ към
01 РУ СДВР, с която жалбоподателят Р. М. И. е задържан по чл.72, ал.1, т.1 от
ЗМВР.
ОСЪЖДА СДВР ДА ЗАПЛАТИ на Р. М. И. с ЕГН – **********
сумата от 800.00 лева, представляваща разноски за адвокатска защита, както и
10.00 лева, разноски за внесена държавна такса за разглеждане на делото.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба по реда на
Глава XII от АПК пред Административния съд – София-град в 14-дневен
срок от днес.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5