Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 15.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на единадесети декември през две хиляди и двадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

  ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                                       мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 3026 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 309366 от 27.12.2019 г., постановено по гр. д. № 77064/2018 г., по описа на СРС, ГО, 33-ти състав, е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД по искове, предявени от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу И.А.Г., че ответникът дължи на ищеца сумата от 300 лева – главница по договор за заем от 30.04.2014 г., сключен с „В.К.“ ООД, чието вземане е цедирано н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ведно със законната лихва за периода от 30.01.2018 г. до изплащане на вземането, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 103,83 лева за периода 15.05.2014 г. – 30.01.2018 г., като е отхвърлен искът до пълния предявен размер от 171,77 лева, както и са отхвърлени исковете за договорна лихва в размер на сумата от 254,68 лева за периода 14.05.2014 г. – 12.11.2014 г. и за такса в размер на 200 лева за събиране на просрочени вземания, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 12.02.2018 г. по ч. гр. дело № 6622/2018 г на СРС.

Срещу така постановеното решение в частта, в която исковете са уважени, е подадена въззивна жалба от ответника, в която се излагат съображения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт, който се намира за постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва се изводът на СРС, че ответникът е направил признание на иска, като се сочи, че в хода на цялото първоинстанционно производство предявените искове са били оспорвани по основание и размер. Посочва се, че в обжалваното решение липсва произнасяне по наведените от И.Г. възражения за нищожност на процесния договор за паричен заем и рамков договор към него, за действителността на рамковия договор за цесия и приложение към него, за липсата на необходимото съдържание и индивидуализация на вземането в уведомленията по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, и за погасяване по давност на вземането за главница и законна лихва, за които се излагат подробни аргументи в жалбата. Счита се, че в процесния случай не е налице и извършено по надлежния ред прехвърляне на процесното вземане от първоначалния кредитор - „В.К.“ ООД, в полза на ищеца, като връчването на приложените към исковата молба уведомления по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не може да се счете за надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия. По изложените съображения се отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и за отхвърляне изцяло на исковата претенция.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна - „А.з.с.н.в.“ ЕАД, не е депозирала отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледаната по същество, същата е основателна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение правилността на атакуваното решение СГС намира следното:

Районната съдебна инстанция е била сезирана с обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 92 от ЗЗД.

В исковата си молба срещу И.А.Г. ищецът твърди, че на 01.02.2015 г. е подписано приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания на основание чл. 99 от ЗЗД между „В.К.“ ООД и „А.з.с.н.в.“ ЕАД, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за паричен заем № 5095399/30.04.2014 г. към Рамков договор за предоставяне на паричен заем № 5048136/12.08.2013 г., сключен между „В.К.“ ООД и И.А.Г., е прехвърлено в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД. Сочи, че с пълномощно „В.К.“ ООД е упълномощило „А.з.с.н.в.“ ЕАД да уведоми длъжниците за извършената цесия от името на цедента и за своя сметка, като по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до ответника са изпратени две писма, съдържащи уведомително писмо за извършената продажба на вземането, изпратени с известие за доставка на посочения в договора за кредит адрес, но писмата са се върнали в цялост като непотърсени. Излага, че на 30.04.2014 г. между „В.К.“ ООД, като заемодател, и И.А.Г., като заемател, е сключен Договор за паричен заем № 5095399 към Рамков договор за предоставяне на паричен заем № 5048136/12.08.2013 г., по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собственост на заемателя сумата от 300 лева, а заемателят се е задължил да върне същата, ведно с договорната лихва в размер на 254,68 лева, на 14 равни двуседмични погасителни вноски от по 39,62 лева всяка, като падежът на първата погасителна вноска е на 14.05.2014 г., а на последната – 12.11.2014 г. Заявява, че с подписването на договор за заем заемателят е удостоверил, че е получил изцяло заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадената, съответно получената сума. Твърди, че подари забава при плащането на погасителните вноски на ответника е начислена лихва за забава в размер на 171,77 лева за периода 15.05.2014 г. – 30.01.2018 г., договорна лихва в размер на 254,68 лева за периода 14.05.2014 г. – 12.11.2014 г., и такса разходи за събиране в размер на 200 лева. 

Във връзка с вземанията му срещу ответника, ищецът е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е образувано ч. гр. д. № 6622/2018 г. по описа на СРС, 33-ти състав. Съдът постановил издаване на исканата заповед за изпълнение, като същата е била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.

Оправя искане до съда да постанови решение, с което да установи съществуването на вземания срещу длъжника в размер на 300 лева, представляваща незаплатена главница по Договор за паричен заем № 5095399/30.04.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК – 30.01.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, сумата от 254,68 лева за договорна лихва за периода от 14.05.2014 г. – 12.11.2014 г., сумата от 171,77 лева за обезщетение за забава за периода от 15.05.2014 г. – 30.01.2018 г., и сумата от 200 лева за такса и разходи за събиране на просрочени вземания.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, в който предявените искове са оспорени по основание и размер, с подробно изложени я отговора аргументи. Оспорено е и наличието на извършено по надлежния ред прехвърляне на процесното вземане от първоначалния кредитор - „В.К.“ ООД, в полза на ищеца.

Чрез представеното заповедно производство се установява, че н.30.01.2018 г. „А.з.с.на в.“ ЕАД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу И.А.Г. за сумите: 300 лева – главница; 254,68 лева - договорна лихва за периода от 14.05.2014 г. – 12.11.2014 г.; 171,77 лева - обезщетение за забава за периода от 15.05.2014 г. – 30.01.2018 г.; 200 лева – такси разходи, ведно със законната лихва върху главницата от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК – 30.01.2018 г., до окончателното изплащане на сумата, както и сторените в заповедното производство разноски.

На 12.02.2018 г. е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в полза на заявителя срещу длъжника.

Тъй като препис от заповедта е бил връчен на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК – чрез залепване на уведомление, с разпореждане от 31.10.2018 г. на заявителя са дадени указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК за предявяване на установителен иск в едномесечен срок от съобщението.

В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.

От представените по делото Договор за паричен заем № 5095399/30.04.2014 г. и Рамков договор за предоставяне на паричен заем № 5048136/12.08.2013 г., се установява, че между „В.К.“ ООД, като заемодател, и И.А.Г., като заемател, е сключен договор за предоставяне на паричен заем, по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собственост на заемателя сумата от 300 лева, а заемателят се е задължил да върне същата, ведно с договорната лихва в размер на 254,68 лева, на 14 равни двуседмични погасителни вноски от по 39,62 лева всяка, като падежът на първата погасителна вноска е на 14.05.2014 г., а н.последната – 12.11.2014 г. В чл. 3, ал. 2 от договора е уговорено, че с неговото подписване заемателят удостоверява, че е получил сумата от заемодателя и договорът има силата на разписка.

На 22.01.2013 г. е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ между „В.К.“ ООД – продавач, и „А.з.с.на в.“ ООД - купувач, по силата на който страните са се съгласили, че продавачът ще прехвърля на купувача станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, произтичащи от договори за заем, сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, които вземания ще се индивидуализират в приложение № 1, което ще е неразделна част от договора. Страните са изразили воля да прехвърлят нови вземания при спазване условията на този договор. Следващите вземания се индивидуализират от страните в ново Приложение № 1 със съответна нова дата, като с неговото подписване то става неразделна част от договора. За целите на договора всяко поредно Приложение № 1 ще има силата и значението на допълнително споразумение към него, изменящо го съответно. Формата и съдържанието на документа се съгласува между страните и е посочена във вид на бланка на Приложение № 1 към рамковия договор. В т. 2. 2 от договора страните са се съгласили, че Приложение № 1, както и всяко следващо приложение към рамковия договор с идентичен номер, но с нова дата, касаещо индивидуализирането на прехвърлените вземания има минимум следното съдържание: кредит ID, имена на длъжника, съответно поръчителя/те, ЕГН на длъжника, съответно поръчителя/те, дата на договора за потребителски кредит, отпуснатата главница, общият размер на задълженията във връзка с потребителския кредит, остатъкът от дължимата сума, който е засечен към деня на цесията, и лихва за забава и начислени разходи за събиране на вземанията. В т. 4. 1 от договора е предвидено, че моментът на подписване на съответното Приложение № 1 се счита за надлежна дата, на която вземанията са валидно прехвърлени и от този момент съответното приложение става неразделна част от Рамковия договор.

Представено е потвърждение за сключена цесия, на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, цедентът потвърждава извършената цесия на ищеца.

По делото е представен препис – извлечение от Приложение № 1/01.02.2015 г. към разглеждания рамков договор – фрагмент от стр.1, съдържаща наименованието на колоните в таблицата, в който под № 44 е посочен номер на договор за кредит 5095399, името и ЕГН на ответника, датата на договора – 30.04.2014 г., отпуснатата главница – 300 лева., общо дължимото по кредита – 554,68 лева, остатъкът на дължимата сума към датата на продажба /01.02.2015 г./ – 754,68 лева, като липсват данни за покупната цена, и фрагмент от последна страница, в който се съдържат подписи за продавач и за купувач, както следва: за продавача – М.К., и за купувача – М.Д..

С представено по делото пълномощно цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от негово име всички длъжници - кредитополучатели, солидарни длъжници, поръчители и всички трети задължени лица, по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени договори за заем и договори за потребителски кредит, които дружеството е прехвърлило съгласно рамков договор за прехвърляне на вземания от 22.01.2013 г.

 

Към исковата молба е приложено уведомително писмо за извършено прехвърляне /цесия/ от „В.К.“ ООД до ответника, с което го уведомява за сключения договор за цесия, като видно от представените известия за доставяне и обратна разписка уведомлението не е връчено и съответно получено от ответника.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 1 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

От ангажираните по делото доказателства се установи, че между „В.К.“ ООД, като заемодател, и И.А.Г., като заемател, е сключен договор за предоставяне на паричен заем, по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собственост на заемателя сумата от 300 лева, а заемателят се е задължил да върне същата, ведно с договорната лихва в размер на 254,68 лева, на 14 равни двуседмични погасителни вноски от по 39,62 лева всяка, като падежът на първата погасителна вноска е на 14.05.2014 г., а на последната – 12.11.2014 г.

По силата на сключения между „В.К.“ ООД и ищеца рамков договор, вземанията на първия са прехвърлени на ищеца.

Ответникът е депозирал в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор н.исковата молба, в който е оспорил предявените искове по основание и размер, включително е възразил ищецът да се легитимира като носител на спорното вземане, което поддържа и в настоящото производство.

За установяване на легитимацията си по предявения иск „А.з.с.на в.“ ЕАД е представило рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013 г., както и препис – извлечение от Приложение № 1 към договора от 01.02.2015 г. – фрагменти от първа и последна страница. Въз основа на избраните от ищеца фрагменти от Приложение № 1 към посочения договор обаче е обективно невъзможно да се извърши обоснована преценка относно съдържанието на целия документ, включително дали подписите на последна страница са положени под Приложение № 1 или не, дали са спазени установените в рамковия договор изисквания във връзка с последващите приложения към него.

Доказателствената стойност на частните документи е регламентирана в нормата на чл. 180 от ГПК – частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. При липса на категорични данни, че представеният фрагмент от последната страница удостоверява подписите върху Приложение № 1 от 01.02.2015 г. към договора за прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013 г., препис - извлечението от документа не може да се ползва и от установената в процесуалния закон формална доказателствена сила. Освен това, представянето единствено на извадка от документ, на който страната основава вземането си, е допълнителна индиция за приложението на чл. 178, ал. 2 от ГПК, което е индикация за съда за евентуално скриване на неизгодни за страната факти, доколкото същата предоставя избирателно възможността писменото доказателствено средства да бъде преценено в цялост, включително и с оглед останалите събрани по делото доказателствени средства.

За пълнота следва да бъде посочено, че за годността на представени копия от писмени доказателства съдът следи служебно - щом констатира нечетливост на приетото копие на документа, съдът следва да укаже на представилата документа страна да задължението по чл. 183 от ГПК или тежестта да установи съдържанието му с други доказателствени средства, ако това е наложително /решение № 458 от 01.06.2010 г. по гр. д. № 1299/2009 г., на ВКС, ГК, ІІІ ГО/. В случая обаче представеният препис – извлечение е четлив, поради което за съда не е налице задължение да го изисква по реда на чл. 183 от ГПК в оригинал. Не е налице и задължение за ответника да отправи искане към съда да задължи ищеца да представи Приложение № 1 в оригинал, доколкото не се оспорва неговата автентичност, а се излагат съображения във връзка с доказателствената стойност на представения фрагмент от документ.

По изложените съображения въззивният съд счита, че въз основа на представените избирателно подбрани от ищеца фрагменти от първа и последна страница от Приложение № 1 от 01.02.2015 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013 г. не може да се направи обоснован извод, че с това приложение е прехвърлено вземането на „В.К.“ ООД срещу ответника в полза на ищеца. Ето защо, формираният в обратния смисъл извод на решаващия съд е необоснован.    

Доколкото ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи прехвърлянето на процесните вземания посредством сключения с първоначалния кредитор договор за цесия, същият не се легитимира като кредитор на ответника във връзка с процесните вземания. По тези съображения не следва да се обсъждат релевираните доводи във връзка с валидността на отделно клаузи от договора за паричен заем.

Така, поради несъвпадение на изводите на двете инстанции, постановеното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част.

По отношение на разноските:

При този изход н.спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски пред двете съдебни инстанции има само ответникът /въззивник/. Поради което първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено и в частта, с която И.А.Г. е осъден да заплати н. „А.з.с.на в.“ ЕАД сумата от 261,53 лева – разноски в заповедното и в исковото производство.

Предвид обстоятелството, че в производството по делото И.А.Г. е бил представляван от особен представител, назначен по реда на чл. 47 от ГПК, който не дължи заплащане на държавна такса, при подаване на жалбата държавна такса не е събрана. Дължимата държавна такса по жалбата и разноските следва да бъдат присъдени с решението по спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на делото /в този смисъл ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. При това положение с оглед основателността на въззивната жалба на ответника, ищецът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса за подадената чрез назначения особен представител въззивна жалба, която определена по реда н.чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в общ размер от 25 лева.

Воден от горното  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ  решение № 309366 от 27.12.2019 г., постановено по гр. д. № 77064/2018 г., по описа н.СРС, ГО, 33-ти състав, в обжалваната част, в която е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД по искове, предявени от „А.з.с.на в.“ ЕАД срещу И.А.Г., че И.А.Г. дължи н. „А.з.с.на в.“ ЕАД сумата от 300 лева – главница по договор за заем от 30.04.2014 г., сключен с „В.К.“ ООД, ведно със законната лихва за периода от 30.01.2018 г. до изплащане н.вземането, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер н.103,83 лева за периода 15.05.2014 г. – 30.01.2018 г., както и в частта, в която И.А.Г. е осъден да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата от 261,53 лева – разноски по делото, с включени разноски по ч. гр. дело № 6622/2018 г. на СРС, 33-ти състав, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.з.с.на в.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес ***, срещу И.А.Г., с ЕГН **********, искове с право основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, за признаване за установено, че И.А.Г., с ЕГН **********, дължи н. „А.з.с.на в.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата от 300 лева – главница по договор за заем от 30.04.2014 г., сключен с „В.К.“ ООД, ведно със законната лихва за периода от 30.01.2018 г. до изплащане н.вземането, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 103,83 лева за периода 15.05.2014 г. – 30.01.2018 г.

Решението в необжалваната част е влязло в сила.

ОСЪЖДА „А.з.с.на в.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес ***, на основание чл. 77 от ГПК да заплати на Софийски градски съд сумата от 25 лева, представляваща държавна такса за въззивно обжалване.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.