№ 963
гр. София, 20.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Петя Попова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело №
20231100507397 по описа за 2023 година
Производството е по реда чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 4720 от 27.03.2023 г. по гр. д. № 54070/2022 г. по описа на СРС, III-то
ГО, 149-ти състав са уважени предявените от Е. З., действаща чрез нейната майка и законен
представител Ц. Г., искове с правно основание чл. 149 СК за сумата от 960 лв.,
представляваща издръжка за периода 05.10.2021г. до 04.10.2022 г., ведно със законната
лихва за всяка просрочена вноска до окончателното й заплащане, и по чл. 143, ал.2 СК, в
размер на 250 лева месечна издръжка, считано от 05.10.2022 г. до настъпване на законна
причина, обуславяща нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва.
С Решението съдът се е произнесъл по отговорността за разноски.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника по исковете Г. З., с
която първоинстанционният съдебен акт се оспорва като незаконосъобразен и необоснован.
Твърди се, че районният съд при определяне размера на дължимата издръжка по чл. 143, ал.
2 от СК не е съобразил материалните възможности на въззивника ответник, алиментно
задължение към друго непълнолетно дете на въззивника, както и обективно доказаните в
хода на производството реални нужди и потребности на детето в нарушение на чл. 142, ал.1
от СК. Поддържа, че същият не е в състояние да покрива месечна издръжка в размер на 250
лева. По отношение присъдената издръжка за минал период от време въззивникът ответник
навежда доводи, че първата инстанция не е взела предвид постигнатата устна договорка
между родителите относно размера на дължимата издръжка за общото им дете, неоспорена
по делото от насрещната страна. С тези възражения и доводи въззивникът ищец отправя
искане към въззивната инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и за
отхвърляне на предявените искове по чл. 143, ал. 2 и чл. 149 от СК като неоснователи и
недоказани.
В условията на евентуалност въззивникът ответник по исковете моли размера на
1
присъдената издръжка по чл. 143, ал. 2 от СК да бъде намален до размера на минималната за
страната, а именно – 177,50 лева, както и да бъде намален размера на присъдената издръжка
по чл. 149 от СК.
С въззивната жалба се претендират направените по делото разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК въззиваемата страна Е. З. чрез нейната майка и законен
представител Ц. Г. и чрез процесуалния си представител адв. Ф. е депозирала отговор на
въззивната жалба. Излагат се подробни доводи за правилност на първоинстанционното
решение, в което законосъобразно и обосновано е определен размера на дължимата
издръжка по чл. 143, ал. 2 СК и чл. 149 СК. В отговора са посочени нуждите и
потребностите на детето с оглед възрастта, на което то се намира то, въз основа на което се
поддържа за правилно решението на първия съд. Оспорват се доводите на въззивника за
затруднено материално положение, поставящо го в невъзможност да заплаща така
определения размер. Моли въззивната жалба на ответника по исковете да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните.
В процесния случай предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в
неговата цялост.
При извършена служебна проверка въззивният съд намира постановеното решение за
валидно – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и съдържание. Настоящата инстанция приема, че решението е
допустимо, тъй като не се констатират процесуални пречки за разглеждане на депозираната
искова молба, а районният съд се е произнесъл съобразно искането, с което е бил сезиран.
Решението е и правилно, като съображенията за това са следните:
Районният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 143 СК за осъждане на Г. З. да
заплаща издръжка на детето Е. З., действаща чрез нейната майка и законен представител Ц.
Г., считано от предявяване на исковата молба до настъпване обстоятелства, налагащи
изменение или прекратяване, в размер на 250 лева, месечно, както и иск с правно основание
чл. 149 СК за осъждане Г. З. да заплати издръжка за минал период, считано от 01.10.2021 г.
до 04.10.2022 г. в размер на 80 лева месечно или в общ размер на 960 лева.
По отношение иска с правна квалификация чл. 143, ал. 2 СК:
Съгласно чл. 143, ал. 2 СК всеки родител дължи издръжка на своите ненавършили
пълнолетие деца, независимо дали последните са работоспособни и дали могат да се
издържат от своето имущество, а в ал. 1 на същата разпоредба е регламентирано, че всеки
родител е длъжен съобразно своите възможности и материално състояние да осигурява
условия на живот, необходими за развитието на детето. Конкретният размер на издръжката
се определя, въз основа съвкупна преценка на нуждите на лицето, което има право на
издръжка, и на възможностите на лицето, което я дължи. В т. 4 от ППВС от 1970 г. е
разяснено, че възможността на лицето, което дължи издръжка, е основание за даване на
издръжка и показател за размера , като тя е винаги обективна, конкретна и се определя от
доходите, имуществото и квалификацията на задълженото лице. Съобразявайки
нормативната уредба се налага извод, че алиментното задължение на родителя да дава
издръжка за своите деца е безусловно, като конкретният му размер се обуславя от
2
възможностите на лицето, което я дължи.
В процесния случай не спорно, че въззивникът З. е баща на детето Е. З., родена на
11.04.2012 г., което се установява по категоричен начин и от приетите по делото писмени
доказателства – удостоверение за раждане на Е. Г. З. № *******, издадено от Столична
община, район Младост.
В хода на производството са приети следните относими към спорния пред въззивния
съд предмет писмени доказателства:
От удостоверение за раждане № **********, издадено от Столична община, район
Младост, се установява, че Ц. М. Н. е майка на дете – Н.Р.Н., роден на *******..
От удостоверение за раждане № *******, издадено от Столична община, район
Триадица, се установява, че Г. Л. З. е баща на дете – К. Г. З., родена на ******* г..
По делото е приета служебна бележка с изх. № 19/29.09.2022 г., издадена от „Метро
Кеш енд Кери България“ ЕООД, от която се установява, че Ц. М. Г. работи в предприятието
по безсрочен трудов договор от 09.03.2015 г.. От същата се установява, че за периода
м.10.2021 г.-м.09.2022 е получила общ брутен доход в размер на 11717,74 лева.
От справка на НОИ, изготвена на 15.02.2023 г. и приета в първоинстанцнионното
производство се установява осигурителния доход на Ц. Г. за периода м.01.2022 г. до
м.01.2023 г., а от справка на ТД-НАП, гр. София, изготвена на 03.08.2023 г. и приета във
въззивното производство, се установяват трудовите доходи на майката за периода м.07.2022
г. до м.06.2023 г.
При съвкупния анализ на служебна бележка с изх. № 19/29.09.2022 г. относно
доходите на Ц. М. Г., както и на справка от НОИ, изготвена на 15.02.2023 г., и справка на
ТД-НАП, гр. София, изготвена на 03.08.2023 г., се установява средномосечен осигурителен
доход за 2022 г. в размер на 1353,86 лева и средномесечен осигурителен доход за първата
половина на 2023 г. в размер на 1325,21 лева.
По делото е приет трудов договор № 276/04.02.2022 г., сключен между въззивника
ответник З. и „А.С. СМ“ ЕООД, изменен с Допълнително споразумение № 27/04.02.2023 г.,
по силата на който Г. З. е назначен на длъжност „шофьор, тежкотоварен самосвал – 12 и
повече тона“ с трудово възнаграждение в първончалевн размер на 650 лева и увеличен такъв
с допълнителното споразумение на 710 лева.
Прието е удостоверение с изх. № 24/15.11.2022 г., издадено от „А.С. СМ“ ЕООД в
полза на Г. З. относно получени доходи от последния. От същото се установява, че за
периода м.02.2022 г. до м.10.2022 г. е получил брутен доход в общ размер на 6386,60 лева.
От справка на НОИ, изготвена на 15.02.2023 г. и приета в първоинстанцнионното
производство се установява осигурителния доход на Г. З. за периода м.01.2022 г. до
м.01.2023 г., а от справка на ТД-НАП, гр. София, изготвена на 03.08.2023 г. и приета във
въззивното производство, се установяват трудовите доходи на въззивнка за периода
м.07.2022 г. до м.06.2023 г.
При съвкупния анализ на удостоверение с изх. № 24/15.11.2022 г. относно доходите
на Г. Л. З., както и на справка от НОИ, изготвена на 15.02.2023 г., и справка на ТД-НАП, гр.
София, изготвена на 03.08.2023 г., се установява средномосечен осигурителен доход за 2022
г. в размер на 655,52 лева и средномесечен осигурителен доход за първата половина на 2023
г. в размер на 814,32 лева.
В хода на производството пред районния и въззивния съд са приложени социални
доклада, изготвени от ДСП „Младост“.
3
В социален доклад от 02.0.2023 г., входиран в СРС на 08.03.2023 г. с № 63664, е
посочено, че непосредствените грижи за отглеждането на детето Е. се полагат от страна на
нейната майка Ц. Г., по данни на която необходимата издръжка за детето, претендирана от
бащата в размер на 250 лева, е за покриване на нараснали нужди на детето за храна, облекло,
месечни джобни за училище, здравеопазване, образование, допълнителни помагала за
училище, както и за различни екскурзии, които се организират от учебното заведение. При
разговор детето Е. е споделило на социалния работник, че е ученик в 4-ти клас в ******* СУ
„А.А.“, посещава редовно училище, обича да кара колело, ролери, тротинетка, както и да
играе на различни игри на телефона.
В социалния доклад от 15.12.2023 г., входиран в СГС на 22.12.2023 г., е посочено, че
по данни на майката Ц. Г. детето Е. посещава допълнителни занимания по плуване, като
таксата е в размер на 110 лева, а личните разходи на детето са в размер на 100 лева месечно
за джобни за детето, както и разходи за храна, лични вещи, медицински грижи и
образование, за организирани училищни екскурзии. При разговор детето Е. е споделило на
социалния работник, че е ученик в 5-ти клас в ******* СУ „А.А.“, посещава редовно
училище, а през свободното си време обича да излиза на разходки, да рисува и други.
В хода на въззивното производство е приета служебна бележка с изх. №
008/12.10.2023 г., издадена на Е. З. в уверение на това, че същата посещава курс за обучение
по плуване за периода от септември 2023 г. до 31.07.2024 г., като заплаща месечна такса в
размер на 110 лева.
С оглед така събрания доказателствен материал въззивният съд намира, че в случая
не се установява детето Е. да има нужда от издръжка, която да е съществено различна от
издръжката на всяко здраво дете на неговата възраст, живеещо в столицата на страната и
потребяващо блага от имуществен и неимуществен характер. Детето М. е на 11-годиша
възраст към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд. Тя е
ученичка в 5-ти клас, като от представените пред въззивния съд доказателства се
установява, че детето посещава уроци по плуване с месечна такса 110 лева /до юли месец
2024 г./. Предвид възрастта и липсата на доказателства за наличие на специфични нужди
въззивният съд счита, че житейски оправдано е към настоящия момент конкретните нужди
на детето да включват разходи за храна, дрехи, обувки, учени пособия, за социално и
културно развитие на детето, средства за посрещане на съответните битови разходи.
Настоящата съдебна инстанция, като съобрази конкретните нужди на детето, намира, че
общият размер на необходимата издръжка възлиза на 450 лева, спазвайки принципа с
издръжката да се осигурят условия на живот, каквито детето би имало, ако родителите
живееха заедно.
При определяне конкретния размер на дължимата от въззивника издръжка
настоящият съдебен състав взе предвид доказаните в хода на производството доходи. По
делото се установява средномесечен осигурителен доход за 2022 г. в размер на 655,52 лева и
средномесечен осигурителен доход за първата половина на 2023 г. в размер на 814,32 лева.
Въззивният съд взе предвид, че въззиваемият е в трудоспособна възраст, няма данни да е
нетрудоспособен по здравословни причини, т.е. той не се намира в обективна невъзможност
да дава издръжка (ППВС №5/1970 г., т. 11), както и обстоятелството че минималната
работна заплата на трудовоангажираните лица, какъвто е въззивникът /няма данни по делото
същият да е с прекратено трудовоправоотношение, за което пред районния съд са
представени доказателства, както и не са наведени подобни твърдения пред въззивния съд/,
към дата на постановяване на решението е в размер на 933 лева. Настоящата инстанция взе
предвид, че въззивникът е баща и на друго малолетно дете, за което полага грижи, вкл.
финансови такива.
С оглед така установените обстоятелства въззивният съд намира, че неотглеждащият
родител – въззивникът З., следва да поеме по-голяма част от необходимата издръжка, а
4
именно 250 лева. Това е така тъй като макар и двамата родители да дължат издръжка за
децата си, независимо при кого живеят те, то отглеждащият родител следва да поеме по-
малък дял от издръжката в пари с оглед даваната от него издръжка в натура при съвместното
живеене с детето и посрещането на разходите за домакинството, част от които са в полза и
на детето Независимо, че районният съд не е определил общия дължим размер на
издръжката от двамата родители, крайните му изводи относно конкретните възможности на
въззивника за заплащане на издръжка в размер на 250 лева се явяват правилни. В тази
връзка въззивният съд отчете и настъпилите икономически промени в Република България,
като с оглед промяната в размера на минималната работна заплата настъпва промяна и в
минималния размер на алиментното задължение по чл. 143 СК, който съгласно чл. 142, ал.2
СК към настоящия момент възлиза в размер на 233,25 лева. Т.е. определеният от районния
съд размер надвишава с малка сума минималния размер, като предвид доходите на
въззивника и възможностите му да реализира такива въззивният съд не намира за
основателно искането за намаляване на размера на издръжка. С оглед икономическите
промени неоснователно е и искането за намаляване размера на алиментното задължение до
сумата от 177,50 лева.
Неоснователно се поддържа от въззивника, че с оглед определения размер същият не
би могъл да посреща собствените си екзистенциални потребности и тези на другото му
малолетно дете. Родителите на ненавършилите пълнолетие деца безусловно дължат на
последните издръжка, като размера на същите се определя от конкретните възможности на
задълженото лице, а съдът се ръководи и от квалификациите на лицето, както и от нуждите
на детето и възможностите на задълженото лице към момента на постановяване на
решението. /Определение № 629 от 14.05.2015 г. по гр. д. № 1197/2015 г., Г. К., ІV Г. О. на
ВКС./ В случая се установява, че въззивникът е в трудоспособна възраст, трудово ангажиран
е, притежава правна квалификация за управление на тежкотоварен самосвал, не страда от
заболяване, намаляващо работоспособността му. Установява се промяна в икономическите
условия, като минималната работна заплата възлиза в размер на 933 лева. При тези
обстоятелства въззивният съд не счита, че въззивникът се намира в обективна невъзможност
да заплаща издръжка в определения размер, независимо че има второ малолетно дете. Не са
налице хипотезата на т. 11 от ППВС №5/1970 г., при които условия искът на въззиваемата
би бил неоснователен.
По иска по чл. 149 СК:
Неоснователно се поддържа от въззивника ответник, че финансовите нужди на детето
за процесния период са били финансово обезпечени, тъй като същият е заплащал конкретен
размер на издръжка по устна уговорка между страните. В действителност по делото се
установява, че въззивникът е заплащал издръжка. В тази връзка по делото са приети покани-
потвърдително за паричен превод, представени от ищеца по исковете, находящи се на л. 12-
14 от първоинстанционното производство, както разписки за парични преводи от
„Български пощи“ ЕАД и „Изпией“ относно извършвани парични преводи от Г. З. в полза н
Ц. М. с основание „издръжка“ в различни размери в периода 2021 г. -2022 г., представени от
ответника по исковете З. и находящи се на л. 52-56 от първоинстанционното производство.
Посочените писмени документи не са оспорени от страните, като същите представляват
доказателство за заплащане на издръжка от страна на въззивника ответник З., като
въззивният съд намира за относими към предмета на делото единствено тези, които касаят
извършено плащане в исковия период, а именно 05.10.2021 г. – 04.10.2022 г.. При съвкупния
им прочит се налага извод, че въззивникът ответник е заплатил сума в общ размер на 1140
лева, като месечно е заплащал суми в размер на по 90 лева и 100 лева.
За исковия период 05.10.2021 г.-04.10.2021 г. минималната издръжка по смисъла на
чл. 144, ал. 2 СК е в размер на 177,50 лева или както правилно е приел районният съд в общ
размер на 2130 лева. Като е заплащал издръжка под законово определения минимум,
5
въззивникът ответник е нарушил материалните разпоредби, определящи размера на
алиментното задължение. Устната уговорка между родителите не отменя законово
закрепения минимум на издръжката, установен в чл. 144, ал. 2 СК. Дължимата от него сума
за периода е 2130 лева. Същият е заплатил 1140 лева, поради което правилно СРС е приел
исковата претенция за сумата от 960 лева за основателна.
С оглед гореизложеното въззивният съд намира, че постановеното решение е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба по изложените в нея
доводи и възражения – неоснователна и като такава подлежи на отхвърляне.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемият, който своевременно е
претендирал такива в размер на 500 лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение. По делото са представени доказателства за действителното им разходване –
в договора за правна защита и съдействие е посочено, че сумата в размер на 500 лева е
платена в брой при подписването му, поради което в тази част договорът има характер на
разписка и служи като доказателство за плащане. Ето защо същите следва да бъдат
възложени в тежест на въззивника.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4720 от 27.03.2023 г. по гр. д. № 54070/2022 г. по
описа на СРС, III-то ГО, 149-ти състав.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК Г. Л. З., ЕГН:********** да заплати на Е. Г. З.,
ЕГН:**********, действаща чрез нейната майка и законен представител Ц. М. Г.,
ЕГН:********** сумата в размер на 500 лв., представляващи разноски пред въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6