№ 1679
гр. София, 19.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231100512979 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20085615 от 30.03.2023 г., постановено по гр. д. № 64675/2018 г. на
СРС, ГО, 148 състав са уважени, предявените от В. А. П., ЕГН **********, със съдебен
адрес: гр. София, бул. „Дондуков“ №67, действаща чрез процесуалния си представител адв.
В. П. срещу А. Я. П., ЕГН: **********, гр. София, ж.к. „******* установителни искове по
реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл.74 ЗЗД вр. чл.140 и чл.141, ал.1 ЗЗД, за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 5 406,16
лева, представляваща изплатена главница по Договор за потребителски кредит от 15.10.2010
год. реф. №80600КР-АБ-1172 и сключените във връзка с последния Анекс №1 от 14.01.2011
год. и Анекс №2 от 27.10.2011 год. във връзка с Договор за поръчителство от 14.01.2011 год.
и сума в размер на 2 749,84 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от
27.02.2013 год. до 12.10.2016 год., със законната лихва върху сумите, считано от 07.02.2018
год. Ответникът е осъден да заплати 331, 50 лева разноски в заповедното и исковото
производство.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба е подадена от
ответника, с която оспорва първоинстанционното решение, като неправилно,
незаконосъобразно и постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон.
Въззивникът твърди, че отговорността му спрямо ищеца се простира единствено до сумите
от 2 406,16 лева и 1 671,84 лева, като оспорва исковете над тези суми. Основният аргумент
на въззивника е, че ищеца е получил частично плащане на сумата от другия поръчител по
договора за потребителски кредит при проведено предходно дело, чиито номер, година и
състав цитира във въззивната жалба. Въззивникът твърди, че производството, което има за
предмет същата сума, която ищеца претендира и по настоящото дело, е приключило със
съдебна спогодба, в резултат на което поръчителят се задължава да плати сумата от 4 243
лева на ищеца по настоящото дело. Обстоятелството, според посоченото от въззивника, му е
1
станало известно след постановяване на обжалваното решение, поради което и сега се
позовава на постигнатата спогодба едва пред въззивната инстанция. Според въззивника
ищеца злоупотребява с право, доколкото, въпреки полученото плащане на част от дълга,
претендира наново цялата сума в пълния размер. Моли съда да отмени обжалваното
решение в тази му част, като постанови ново, с което да отхвърли претенциите над
посочените суми. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ищеца, с
който излага доводи за неоснователност на същата. Въззиваемият поддържа, че по делото се
установява както знание на въззивника относно даденото поръчителство от въззиваемия,
така и за погасяването на задължението изцяло чрез плащане на страна от последния, за
което е уведомен. Недопустимо, според въззиваемия, се опитва да докаже, че не дължи част
от сумите, позовавайки се на извършеното от другия поръчител плащане. Оспорва
заявеното, че узнаването за предходно воденото с другия поръчителя дело, приключило със
съдебна спогодба, е случайно за него. Въвежда твърдения, че лично втория поръчител по
дълга е уведомил своевременно въззивника за проведеното дело, както и за изхода на
същото, както и че самия въззиваем изпраща копие от спогодбата на въззивника. Оспорва
характера му на допустимо обстоятелство, респ. доказателство, за което да съществува
възможност да се направи, респ. представи пред настоящата инстанция. Твърди също, че
въззивника изплаща суми на другия поръчител в размер на вноската, уговорена по
спогодбата. Моли съда да потвърди решението в обжалваната му част.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от
легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Отговорът на въззивната жалба също е предявен в законоустановения срок по
чл.263, ал.1 ГПК и от легитимирана страна, поради което е процесуално допустим и следва
да бъде разгледан по същество.
В рамките на въззивното производство не са направени доказателствени искания
или представени нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК.
Преценката дали по отношение на ответника се прилагат правилата относно
солидарните задължения, предвидени в чл. 121 и сл. от ЗЗД, или правилата относими към
поръчителя – чл. 138 от ЗЗД следва да се прецени, въз основа на действителната воля на
страните при сключване на договора. Това е така, тъй като както солидарните длъжници,
поели по силата на договор или по силата на закона общо задължение, както и поръчителят
и главният длъжник от друга страна отговарят солидарно (чл. 141, ал. 1). При тълкуване на
действителната воля на страните по процесния договор за финансов лизинг, съгласно чл. 20
от ЗЗД, следва да се изхожда от това дали "солидарния длъжник", като какъвто е посочен
ответника е поел задължението като свое или е обезпечила чуждо вземане (Решение № 24 от
03.04.2013 г. по т. д. № 998/2011 г. по описа на ВКС).
Следователно начинът, по който е уговорено задължението на солидарния длъжник
води до извода, че тя следва да отговаря солидарно с главния длъжник, но при условията на
чл. 138 и сл. от ЗЗД или в конкретния случай ответника се е задължил в качеството си на
поръчител (смисъл Решение № 213 от 06.01.2017 г. по гр. дело № 5864/2015 г. на ВКС, 4 г. о;
решение № 654 от 08.01.2008 г. на ВКС по т. д. № 320/2007 г. на ВКС, ТК, 2, т. о; решение
№ 161 от 20.03.2006 г. по гр. д. № 47/2005 г. на ВКС, ІІ г. о.; решение № 788 от 15.12.2005 г.
по гр. д. № 513/2004 г. на ВКС, ІІ г. о. и др).
2
Поръчителството е също лично обезпечение, тъй като поръчителят отговаря за
чужд дълг. Съгласно нормата на чл. 141, ал. 1 от ЗЗД, договорът за поръчителство е
основание за възникване на солидарна отговорност между поръчителя и главния длъжник,
но между поръчителството и солидарната отговорност са налице съществени различия.
Поръчителството е договор, различен от юридическия факт, пораждащ главното задължение,
докато солидарността по принцип възниква от един и същ юридически факт. Отговорността
на поръчителя е акцесорна, тъй като той отговаря за чужд дълг и е обусловена от неговия
обем, докато отговорността на солидарния длъжник е самостоятелна. Поръчителят отговаря
за всички последици от неизпълнението на главния дълг, докато солидарния длъжник само
за собственото си виновно поведение. Погасяването по давност на главния дълг
освобождава поръчителят от задължението му, докато погасяването по давност на едно от
солидарните задължения не погасява другите. Липсата на качество на поръчители на
съдъжниците-ответницици изключва приложението на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, предвиждащ
ограничение във времето, през което поръчителя остава задължен към кредитора след
падежа на главното задължение. Предвид гореизложеното в отношенията между страните
следва да намери приложение
Пасивната солидарност, по своята правна същност, пък е вид лично обезпечение.
Според общото правило на чл. 122, ал. 1 от ЗЗД при пасивната солидарност няколко
длъжници дължат една и съща престация на кредитора, а кредиторът може да иска
изпълнението и от всеки съдлъжник. Особеност на пасивната солидарност е единството на
предмета на престацията, а това означава, че предметът на задължение на солидарните
длъжници е един и същ. Поради това всеки от солидарните длъжници отговаря за пълния
размер на дълга, за който се е задължил. Израз на установеното с чл. 122, ал. 1 от ЗЗД
абсолютно действие на солидарността, е и правото на кредитора, получил само част от
дължимата престация от един от солидарните длъжници, да търси разликата от останалите
солидарни длъжници - доброволно или по пътя на принудителното изпълнение. Кредиторът
има самостоятелно материално право срещу всеки солидарен длъжник и то обуславя
правото му на съдебна защита срещу всички солидарни длъжници - обикновени, а не
задължителни другари в процеса, до пълното му удовлетворяване. Затова и според трайно
непротиворечивата практика на ВКС в хипотезата на частично изпълнение от един
съдлъжник, кредиторът има право на защита за неизпълнената част от останалите.
Следователно при частична или пълна неплатежоспособност на един от солидарните
длъжници, последиците от това обективно негово състояние, не могат да останат в тежест
на кредитора, комуто нито възражения за разделност на дълга, нито за реда, по който
съдлъжниците са се задължили са му противопоставими. От обезпечителната същност на
пасивната солидарност следва, че тези последици, по силата на чл. 127, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД,
се разпределят и понасят от всички останалите платежоспособни съдлъжници
пропорционално на дела им, който обхваща не само главницата, но и съответна част от
всички акцесорни вземания - лихви и разноски /в този смисъл решение № 241 от 20.02.2018
г., постановено по т. д. № 985/2017 г. по описа на ВКС, II т. о., ТК/.
Една от характерните особености на въззивното производство е ограничената
възможност за попълване на делото с нови факти и доказателства. Пред въззивния съд
страните не могат да твърдят нови факти, да правят нови възражения и да представят нови
доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в хода на
първоинстанционното производство, независимо дали са релевантни и относими. Съгласно
чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е този, който в изготвения от него доклад по делото
посочва - с оглед предмета на спорното право, изразените становища и направените
възражения - как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти, за кои от тях
не следва да се сочат доказателства и за кои страните следва да предприемат действия по
доказване. Въззивният съд може да дава нови указания за ангажиране на доказателства само,
ако изрично констатира допуснато от първоинстнационния съд процесуално нарушение, за
3
което следва да уведоми страните. Факти, които не са включени в предмета на доказване от
първоинстанционния съд с доклада по делото, не подлежат на установяване.
По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с
изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя
възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата
на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната
инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в
първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се
обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на
исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по
определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за
спора факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на
срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност. Същите
се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се основават на
нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността се прекъсва /чл. 116, б. "в"
ЗЗД и чл. 84 ЗС/. Доколкото постановката е възприета в Тълкувателно решение № 1 от
9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, което представлява задължителна
съдебна практика, следва да се подкрепи становището, че с изтичането на срока за отговор
на исковата молба се преклудира възможността на ответникът да противопоставя
възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. (Решение
№ 18/10.03.2022 г. по гр. д. № 4024/2021 г., I Г. О., на ВКС; Решение № 97/18.05.2018 г. по гр.
д. № 3224/2017 г., IV Г. О., на ВКС; Решение № 50006/26.01.2023 г. по гр. д. № 1722/2022 г.,
IV Г. О., на ВКС).
С изтичането на срока по чл. 131 ГПК се преклудират всички възражения, които не
са свързани със служебно приложения на материалния и процесуалния закон от съда, т. е.
при които е нужно заинтересуваното лице да направи съответно волеизявление. В същия
срок ответникът трябва да направи и фактическите си възражения срещу иска, т. е. да се
позове на произключващи и правопогасяващи спорното право факти, т. е. и по отношение на
фактите срокът за отговор е фатален. Възражението на въззивника, че е налице частично
плащане от страна на другия поръчител по договора, се явява преклудирано, поради което
не може да се въвежда за първи път пред въззивната инстанция.
В упражнение на правомощията си по чл. 272 от ГПК въззивната инстанция следва
да потвърди съдебното решение в обжалваната част.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски има въззиваемата страна. Представен
договор за правна защита и съдействие за предоставена безплатна правна помощ, както и
списък с разноски по чл. 80 ГПК, с който се претендират 310 лева за извършеното
процесуално представителство и съдействие. Настоящият състав на въззивния съд намира,
че претендирания размер е справедлив и следва да се уважи изцяло.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20085615 от 30.03.2023 г., постановено по гр. д. №
64675/2018 г. на СРС, ГО, 148 състав, с което са уважени, предявените от В. А. П., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. София, бул. „Дондуков“ №67, действаща чрез
процесуалния си представител адв. В. П. срещу А. Я. П., ЕГН: **********, гр. София, ж.к.
„******* установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл.74 ЗЗД вр.
чл.140 и чл.141, ал.1 ЗЗД, и е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че ответникът дължи на
4
ищеца следните суми: сумата от 5 406,16 лева, представляваща изплатена главница по
Договор за потребителски кредит от 15.10.2010 год. реф. №80600КР-АБ-1172 и сключените
във връзка с последния Анекс №1 от 14.01.2011 год. и Анекс №2 от 27.10.2011 год. във
връзка с Договор за поръчителство от 14.01.2011 год. и сума в размер на 2 749,84 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 27.02.2013 год. до 12.10.2016 год., със
законната лихва върху сумите, считано от 07.02.2018 год.
ОСЪЖДА А. Я. П., ЕГН: **********, гр. София, ж.к. „******* да заплати на В.
А. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул. „Дондуков“ №67 на основание
чл.78, ал.3 ГПК сума в размер на 310 лева, представляваща разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5