№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-В въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
при секретаря Цветелина
Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 10525 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
48964/22.02.2019г., постановено по гр. д. № 30905/2017г. по описа на СРС, е
признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск, че „С.“
ЕООД дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 192,41лв.,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода
м.12.2013г.-м.04.2014г. в имот, находящ се в гр. София, ул. „Проф. ********,
магазин № 7, аб. № 350681, ведно със законната лихва върху сумата от
30.01.2017г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен предявеният от „Т.С.“
ЕАД срещу „С.“ ЕООД иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на 75,20лв., представляващо обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата от 192,41лв. за периода
31.01.2014г.-19.01.2017г. За сумите е издадена заповед за изпълнение от
17.03.2017г. по ч. гр. д. № 5816/2017г. на СРС.
По делото е постъпила
въззивна жалба от ответника срещу първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният
иск. В жалбата се поддържа, че по делото не е доказано ответното дружество да е
собственик на имота или да ползва същия на друго основание. Твърди се, че
представеният договор за наем е оспорен и затова е поискано изслушването на
свидетел относно обстоятелствата за ползването на кой точно имот е сключен
договора за наем и кой конкретно имот се ползва от ответника. Посочва се, че
при липса на договор с ответника, ищецът следва да е обвързан с такъв със
собственика на имота. Изтъква се, че искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е субсидиарен и
същият може да се предяви само когато ищецът не разполага с друга претенция,
като настоящият случай не е такъв. Поддържа се, че от представените от третото
лице – помагач отчети е видно, че за имота има сключен изричен договор с друго
дружество - „Д.Т.“ и именно защото същото не е освободило имота, било невъзможно
ответникът да го е ползвал и да се е обогатил за сметка на ищеца. Съобразно
изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на
сторените разноски.
Насрещната страна не е
депозирала отговор на въззивната жалба.
Третото лице – помагач не е
изразило становище.
В частта, с която е
отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, първоинстанционното решение не е
обжалвано и е влязло в сила.
Съдът,
като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по
делото по реда на въззивната проверка, приема следното:
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на
цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
За да уважи предявения иск,
районният съд е приел, че от съвкупната преценка на събраните доказателства се
установява, че процесният имот е предоставен на ответника за временно и
възмездно ползване, поради което същият е потребил и доставената в имота топлинна
енергия, за чийто размер не се спори. Счел е, че между страните не се твърди и
не се установява наличието на договор за продажба на топлинна енергия за
процесния период и след като до имота
е доставяна топлинна енергия е настъпило имуществено разместване, по силата на
което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, спестявайки си разходите за
доставената услуга.
Въззивната
инстанция намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. По отношение
правилността на решението в обжалваната част, съдът приема следното:
Предявен за разглеждане по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът основава исковата си
претенция на твърдения за липса на сключен писмен договор между страните за
продажба на топлинна енергия за стопански нужди и наличието на неоснователно
обогатяване от страна на ответника. Съставът на чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва
следните елементи: обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на
връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между субектите. Обогатяването може да е
в резултат на спестяване на разходи, които обогатилото се лице е следвало да
извърши, увеличаване на имуществото му или намаляване на пасивите му. Съгласно
чл. 59, ал. 2 ЗЗД този иск е субсидиарен и може да се предяви само когато
ищецът не разполага с друг иск.
По делото не е спорно, че
за процесния период между страните не е съществувало договорно правоотношение
за продажба на топлинна енергия. За да
бъде ангажирана обаче извъндоговорната отговорност на ответника въз основа на
неоснователно обогатяване, следва в производството да бъде доказано, че именно
това лице през исковия период е ползвало недвижимия имот и съответно е
консумирало предоставената от ищеца топлинна енергия, като по този начин си е
спестило разходите за заплащането й. Съгласно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК в
доказателствена тежест на ищеца е да установи това обстоятелство. В тази насока
обаче не са ангажирани доказателства, а този факт изрично се оспорва от
ответника. Представеният договор за наем, който е оспорен от насрещната страна,
не може да установи фактическото ползване на имота, доколкото от него не може
да се изведе извод за реалното му предаване на наемателя. От приетите като
писмени доказателства по делото документи, представени от третото лице-помагач,
е видно, че като титуляр на процесната клиентска партида за процесния период фигурира
друго дружество, до което е адресирано и съобщението за консумираната за периода топлинна енергия.
Тези доказателства допълнително разколебават извода за реално ползване на имота
през процесния период именно от ответника. Отделно от изложеното, съгласно
задължителните разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 2/2018г. по тълк. дело №
2/2017г., ОСГТК на ВКС, собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици,
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот,
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно
основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на
топлинна енергия дължи цената й. Тоест ищецът разполага с възможността да
предяви претенциите си към собственика на имота, с когото за процесния период е
съществувало договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия, след
като няма сключен изричен договор за доставка на топлинна енергия с ползвателя.
По изложените съображения и
оглед приложението на неблагоприятните последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест, въззивният съд приема, че предявеният иск по чл.
59, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Като е
достигнал до друг извод, районният съд е постановил неправилно решение, което
следва да бъде отменено в обжалваната част.
При
този изход на спора, право на присъждане на сторените разноски за двете
инстанции има ответникът съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК. За заповедното и
първоинстанционното производство същият е сторил разноски за платено адвокатско
възнаграждение в общ размер на 450лв. С решението районният съд му е присъдил
разноски в размер на 126,45лв., поради което с настоящото решение следва да му
се присъди разликата до пълния размер от 450лв., а именно 323,55лв. Също така,
с оглед неоснователността на предявените искове, първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата от 53,92лв. – разноски в заповедното производство, и сумата от
125,82лв. – разноски в исковото производство.
За
въззивното производство ответникът претендира разноски за платена държавна
такса в размер на 25лв. и за платено адвокатско възнаграждение в размер на
350лв. Насрещната страна е направила възражение за недължимост на адвокатския
хонорар поради неосъществяване на престацията, евентуално възражение за
прекомерност. По делото е представен договор за процесуално представителство с
уговорено и платено възнаграждение в размер на 350лв. Съдът намира обаче това
възнаграждение за прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото,
материалния интерес и етапа на производството. Ето защо същото следва да бъде
намалено до минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/2004г. – 100лв.
С
оглед цената на исковата претенция, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
48964/22.02.2019г., постановено по гр. д. № 30905/2017г. по описа на СРС, III ГО, 138-ми състав, В ЧАСТТА, с която е признато за установено по предявения по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че „С.“ ЕООД дължи
на „Т.С.“ ЕАД сумата от 192,41лв., представляваща стойност на потребена
топлинна енергия за периода м.12.2013г.-м.04.2014г. в имот, находящ се в гр.
София, ул. „Проф. ********, магазин № 7, аб. № 350681, ведно със законната
лихва върху сумата от 30.01.2017г. до изплащане на вземането, както и В ЧАСТТА, с която „С.“ ЕООД е осъдено
да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 53,92лв., представляваща разноски за платена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство по ч.
гр. д. № 5816/2017г. по описа на СРС, и сумата от 125,82лв., представляваща
разноски за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в
първоинстанционното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление:***, срещу „С.“ ЕООД,
ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 192,41лв., представляваща стойност на
потребена топлинна енергия за периода м.12.2013г.-м.04.2014г. за имот, находящ
се в гр. София, ул. „Проф. ********, магазин № 7, аб. № 350681, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 5816/2017г. по
описа на СРС.
ОСЪЖДА „Т.С.“,
ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление:***, още 323,55лв., представляващи
разноски за платено адвокатско възнаграждение в заповедното и
първоинстанционното производство, както и сумата от 125,00лв., представляваща сторените във въззивното производство
разноски за платени държавна такса и адвокатско възнаграждение.
В частта, с която е отхвърлен искът по чл.
86, ал. 1 ЗЗД, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице – помагач на страната
на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.