РЕШЕНИЕ
№ 17
гр. Търговище, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на седми
февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ
Членове:БИСЕРА Б. МАКСИМОВА
БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ
при участието на секретаря ИРИНА П. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ Въззивно
гражданско дело № 20223500500006 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
В.гр.д. № 6/2022г. по описа на Окръжен съд-Търговище е образувано по
въззивна жалба от ответника В.Б. чрез адв. Д.Т. против решение №
498/03.11.2021г., постановено по гр.д. № 20213530101037 на Районен съд -
Търговище, в частта, с която е отхвърлен предявенят от ответника насрещен
ревандикационен иск срещу ищеца К.Б. на основание чл. 108 ЗС. С доводи за
необоснованост и наличие на допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила, въззивникът моли за отмяна на
първоинастанционното решение и уважаване на предявения насрещен иск.
Претендира и разноски.
С писмен отговор по реда и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият
К.Б., чрез своите процесуални представители адв. Р.М. и адв. Д.М. оспорва
основателността на въззивната жалба и моли за потвърждаване на решението.
В съдебно заседание В.Б. чрез адв. Д.Т. поддържа подадената въззивна
жалба, като моли да бъде отменено първоинстанционното решение и да бъде
уважен предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, както и да бъдат
присъдени сторените разноски в двете инстанции.
В съдебно заседание К.Б. чрез адв. Д. М. поддържа подадения отговор
на въззивна жалба, моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и
1
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Съдът, след като констатира, че въззивната жалба е подадена в срок и е
допустима, провери изложените в нея оплаквания, обсъди представените
доказателства и констатира следното:
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.
Предявеният насрещен иск по чл. 108 ЗС, за осъждане на К.Б. да
предаде на В.Б. собствеността и владението върху недвижим имот,
представляващ жилище (апартамент) с идентификатор ******* по
кадастралната карта на гр. Т., одобрена със заповед № РД-18-18/17.06.2*** г.
на ИД на АГКК, с площ от 58 кв.м, намиращ се в многофамилна жилищна
сграда с идентификатор ********, разположена в поземлен имот с
идентификатор ********, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия
етаж: ********, под обекта: няма, над обекта: ********, с административен
адрес на имота гр. Т., ул. „Т. К.“ № **, ведно с принадлежащото към него
избено помещение № 3 с площ от 3,31 кв.м, както и 2.27% от общите части на
сградата и от правото на строеж, е обоснован с придобиването на имота от
В.Б. с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 23 май 1995
г., заведен под № 1**, том II, дело № *** на ТРС, сключен с родителите му М.
и Л. Ч.
Ответникът по насрещния иск К.Б. оспорва иска с възражения, че
цитираният нотариален акт за покупко-продажба е симулативен и плащане на
продажната цена по него не е осъществявано.
Съдът след като анализира доказателствата в тяхната съвкупност и
поотделно, като съобрази аргументите на страните, намира за установено от
фактическа страна следното:
От представения по делото като доказателство Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот от 23 май 1995 г., заведен по № 136,
том II, дело № ***/1*** г. на ТРС, сключен между В.Б., чрез пълномощника
му адв. М. Б. и М. и Л. Ч. се установява, че процесният недвижим имот е бил
собственост на родителите на страните – М. и Л. Ч.. От съдържанието на
нотариалния акт се установява, че М. и Л. Ч. са сключили договор за покупко-
продажба със сина си В.Б., като са му прехвърлили собствеността на
процесния недвижим имот с административен адрес в гр. Т., бул. „Т. К.“, с
площ от 58,50 кв.м, ведно с избено помещение № 3 и 2,27% идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя за
сумата от 29000 лева. В акта е отразено, че сумата е получена напълно и в
брой от продавачите, а данъчната оценка е била в размер на 29660 лева. От
схема № 15-1055906-20.11.2019 г., издадена от СГКК гр. Търговище се
установява, че имотът е отразен в КК на гр. Т. като имот представляващ
2
жилище (апартамент) с идентификатор ****** по кадастралната карта на гр.
Т., одобрена със заповед № РД-18-18/17.06.2005 г. на ИД на АГКК, с площ от
58 кв.м, намиращ се в многофамилна жилищна сграда с идентификатор
*******, разположена в поземлен имот с идентификатор *******, съседни
самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: ******, под обекта: няма,
над обекта: ******. От удостоверение за данъчна оценка №
**********/21.11.2019 г., изд. от Община Т. се установява, че имотът е с
данъчна оценка в размер на 20637,60 лева. Съгласно удостоверение за съпруг
и родствени връзки № 15800/21.11.2019 г., изд. от Община Т. бащата на
страните М. Ч. е починал на 28.11.2002 г., а майка им Л. Ч. е починала на
18.04.2015 г. От представената по делото като доказателство писмена покана,
отправена от адв. М. Б., като пълномощник на В.Б., се установява, че същият
е поканил К.Б. в едномесечен срок от получаването да освободи процесния
имот, като липсват данни кога и дали е била получена от въззиваемия К.Б..
По делото са събрани и гласни доказателства чрез провеждането на
разпит на свидетели. От показанията на свидетеля Й. В., който е първи
братовчед на страните се установява, че родителите на страните са
притежавали апартамент, находящ се на ул. „Е. С.“ № *, като същият е бил
дарен на В.Б., а другият е бил отреден за К.Б.. Свидетелят твърди, че неговата
майка е давала парични суми на сестра си (майка на ищците) през 1992 година
поради финансови затруднения на семейството, от които съществувал риск да
изгубят жилището си. Свидетелят твърди също, че в разговори с майката на
страните Л. Ч. тя му споделяла, че първият апартамент (намиращ се над ГУМ)
е прехвърлен, за да може В.Б. да замине за САЩ, а другият е следвало да бъде
за К. и В. следва да му го върне.
От показанията на св. Е. Й., която била съседка на родителите на
страните, се установява, че в разговори с Л. Ч. тя е признала, че продажбата
на апартамента от нея и съпругът на сина им В.Б. е фиктивна, направена е
само във връзка със заминаването на В. в САЩ и пари по нея не са
получавали от сина си. Св. Й. излага също твърдения, че въззиваемият, макар
да е работел сезонно по няколко месеца на морето, се е грижел за родителите
си и им е бил опора. От показанията на св. Р. И., която също била съседка в
блока на процесния апартамент се установява също, че К.Б. единствен е
полагал грижи за родителите си.
Според показанията на св. М. Б., който познава въззивника и
родителите му отдавна, през 90-те години М. Ч. имал неуспешен бизнес, от
който се породили финансови проблеми. Според св. Б. въззивникът спасил
баща си от тези финансови проблеми като му превеждал парични суми от
САЩ. Свидетелят твърди също, че при съставянето на нотариалния акт пред
нотариуса на въпрос от нотариуса дали е получил продажната цена М. Ч.
3
потвърдил, че синът му е платил цената по сделката („и то как го изплати“).
Показанията на свидетеля Б., според които продажната цена на имота е била
изплатена не могат да бъдат кредитирани, доколкото тези обстоятелства
попадат под забраната на чл. 164, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК да се доказват със
свидетелски показания. При внимателния анализ на свидетелските показания
на св. Б. се установява, че М.Ч. имал финансови затруднения през 90-те
години и синът му В.Б. му е помагал в изплащането на дълговете си, но тези
суми не са били превеждани от Б. на Ч. под формата на продажна цена за
апартамента на ул. „Т. К.“, а са били превеждани по друго облигационно
правоотношение между двамата. Св. Б. признава, че е предложил на Ч.
сделката по прехвърлянето на апартамента да бъде сключена като дарение,
доколкото разноските за такава сделка са щели да бъдат в по-малък размер,
но Ч. е отказал това предложение заради помощта, която синът му му е
указал. От тази част от показанията на свидетеля Б. може да се приеме, че М.
Ч. е имал намерението да прехвърли собствения си апартамент на сина си без
да очаква плащане на продажната цена от него.
При така описаната фактическа обстановка, съдът намира за установено
от правна страна следното:
На първо място, въззивникът излага доводи, според които
свидетелските показания не са допустими в настоящия случай, доколкото
процесната сделка не е насочена срещу въззиваемия като наследник. Това
възражение е неоснователно. В случая в разпоредбата на чл. 165, ал. 2, изр.
последно ГПК са предвидени два различни кръга от лица, за които не важат
забраните за допускане на свидетелски показания по чл. 164-165 ГПК. Това са
наследниците, когато сделката е насочена срещу тях и третите лица.
Оспорваната като симулативна сделка по делото е договор за покупко-
продажба, сключена между М. и Л. Ч. като продавачи, от една страна, и В.Б.,
като купувач, от друга. По искане на К.Б. в първоинстанционното
производство са допуснати и разпитани свидетели, с чиито показания е искал
да установи, че оспорената сделка е симулативна. Той не е бил страна по
покупко-продажбата от 1995 г. и затова същия следва да се приеме, че е трето
лице за тази сделка, а оттам, че е допустимо за него да доказва тази сделка
като симулативна със свидетелски показания.
На следващо място, въззивникът твърди, че с показанията на
разпитаните свидетели пред първата инстанция не се доказва възражението за
симулация на сключения договор при условията на пълно и главно доказване.
Според въззивника събраните гласни доказателства са единствено косвени и
разгледани във взаимовръзка не обосновават единствен извод, че страните не
са имали воля да настъпят последиците от продажбата. Жалбоподателят
твърди също, че показанията на свидетелите Й. и В. не установяват каква е
4
била волята на продавачите по сделката към момента на сключването , а
само виждането на Л. Ч. за това как следва да се развият отношенията между
синовете . Тези показания не опровергават също и възможността да е налице
относителна симулация – покупко-продажбата да прикрива дарение, в който
случай В.Б. също би придобил собствеността върху имота от тази сделка.
Тези възражения са неоснователни. В показанията си св. Е.Й. твърди, че
в разговор с Л. Ч., тя е признала, че продажбата на апартамента на ул. „Т. К.“
е била извършена с цел да се уреди статута на В.Б. в САЩ. В своите
показания св. В. твърди, че според Л.Ч. апартаментът е следвало да бъде
прехвърлен на Константин, доколкото апартаментът е отреден за него и че В.
трябва да върне собствеността на К.. Тези показания потвърждават, че
сключената през 1995 г. сделка с апартамента не е разкривала истинската воля
на страните. За пред третите лица по нея (в случая за пред американските
власти) апартаментът е следвало да изглежда, че е собственост на В.Б.. В
действителност обаче във вътрешните отношения между страните по
сделката, апартаментът си остава собствен за М. и Л. Ч., които живеят в него
до смъртта си. Впоследствие след отпадане на необходимостта от сделката В.
е следвало да прехвърли обратно собствеността на брат си, но това така и не
се е случило. В случая не е налице персонална симулация, т.е. прикрит
купувач по сделката от 1995 г. да е К., а привиден да е В., в който случай
установяването на симулацията би довело до настъпването на последиците в
патримониума на К.. Това е така, защото това прехвърляне на апартамента се
случва без знанието на К.Б. към момента на сделката. Не е налице също така и
относителна симулация, доколкото покупко-продажбата не прикрива дарение.
Действително, няма доказателства по делото, които да установяват, че
продажната цена по тази сделка е била платена от купувача на двамата
продавачи. Твърди се от св. Б., че продавачите Л. и М. Ч. са имали финансови
затруднения в този период. След изпращането на парични суми от САЩ, от
страна на В.Б., двамата му родители му прехвърлят апартамента. Тази теза,
която св. Б. с показанията си описва не отговаря на житейската логика и не
следва да бъде кредитирана. Св. В. в своите показания също излага
твърдения, че М. и Л. Ч. са имали финансови затруднения. Той твърди и че
неговата майка (и сестра на Л.) е дала пари в заем през 1992 г. на семейство
Ч..
От събраните по делото доказателства се установи, а и страните не
спорят за това, че М. и Л. Ч. са притежавали и друг апартамент в гр. Т. на ул.
„Е. С.“ № *, който е бил продаден. Според св. Й. разпореждането с този
апартамент е осъществено, за да може да се финансира заминаването на В.Б.
за САЩ, а според св. Б., за да се заличат някакви големи загуби от 50 000
лева в бизнеса на М. Ч.. Съдът кредитира показанията на св. Й. по този
5
въпрос, доколкото счита, че показанията на св. Б. в тази част са недопустими,
съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Нито изпращането на пари от В.Б. на М. и Л.
Ч., нито основанието на което са изпращани от него, докато се е намирал в
САЩ не се установи от събраните по делото доказателства. Налице е също и
разминаване в твърденията на свидетелите относно периода, в който са
съществували тези финансови затруднения. Според св. В. това се е случило
през 1993 г., а според св. Б. през 1995 г. Не става ясно също така как
даряването на един апартамент (прикрит като покупко-продажба) от М. и Л.
Ч. на В.Б. би решило твърдените финансови проблеми.
Възражението на жалбоподателя, според което от показанията на
свидетелите не се установява волята на страните по сделката, а последващата
морална оценка как следва да се развият отношенията между В. и К. е
неоснователно. Показанията на св. В. и Й. дават поглед върху това, че волята
по отношение прехвърлянето на собствеността на апартамента на ул. „Т. К.“
никога не се е променяла. Доколкото единия от двата апартамента на М. и Л.
Ч. е бил продаден, за да се финансира заминаването на В. в САЩ, то другият
би следвало да бъде разпореден в полза на К., като В. му го прехвърли
обратно след като отпадне необходимостта от това той да е привиден
собственик.
На трето място, според В.Б. са налице категорични доказателства за
това, че договорената продажна цена е платена, доколкото продавачите по
договора са заявили, че са получили цената. Нотариалният акт, в който това
изявление е записано е официален свидетелстващ документ, има материална
доказателствена сила и в тази част представлява разписка за получаване на
продажната цена. Действително нотариалният акт представлява официален
свидетелстващ документ. Констатацията, която се ползва с материална
доказателствена сила и която нотариусът е извършил е, че страните са му
заявили, че продажната цена е платена. Доколко обаче тя действително е
платена, той не е установявал при съставянето на нотариалния акт. Доколкото
няма данни страните да са представили платежни документи, от които
нотариусът да установи, че цената е преведена от купувача на продавача по
банкова сметка, то нотариусът констатира само това, което явилите се лица са
му заявили пред него. Нотариусът също така не е констатирал и плащането на
цената да е извършено в брой в негово присъствие. Затова нотариалният акт в
конкретният случай не би могъл да се приеме, че представлява разписка за
платената продажна цена на прехвърляния имот.
Настоящата съдебна инстанция приема, че сделката сключена с
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 23 май 1995 г.,
заведен под № 136, том II, дело № 531 на ТРС е абсолютно симулативна. Тя е
сключена фиктивно само за да създаде убеждение у третите лица, че
6
собствеността върху имота е прехвърлена от М. и Л. Ч. на В.Б..
Свидетелските показания на св. Й. и В., които съдът кредитира като
последователни, обективни и непротиворечиви потвърждават
обстоятелството, че процесната сделка представлява абсолютна симулация и
поради това същата е недействителна. Тези показания не са опровергани от
останалия събран доказателствен материал, включително и от показанията на
св. М. Б.. Поради това собствеността върху имота не е придобита от В.Б. на
основание нотариалния акт от 23.05.1995 г., а той е придобил ½ идеална част
като наследник по закон на родителите си – М. и Л. Ч.. Поради това,
първоинстанционният съд правилно е отхърлил предявения насрещен иск
изцяло, а не го е уважил частично, тъй като твърдяното основание за
придобиване на собствеността е различно. Първоинстанционното съдебно
решение, в обжалваната си част по отношение на предявения насрещен иск по
чл. 108 ЗС следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът, на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 424/04.10.2021 г. постановено по гр.д. №
20203530101440 по описа на Районен съд - Търговище, като правилно и
законосъобразно в обжалваната част, с която е отхвърлен като неоснователен
предявеният от ответника В.Б. против ищеца К.Б. насрещен ревандикационен
иск за установяване на собствеността и осъждане на К.Б. да предаде на В.Б.
владението върху недвижим имот, представляващ жилище (апартамент) с
идентификатор ********* по кадастралната карта на гр. Т., одобрена със
заповед № РД-18-18/17.06.2005 г. на ИД на АГКК, с площ от 58 кв.м,
намиращ се в многофамилна жилищна сграда с идентификатор
*****************, разположена в поземлен имот с идентификатор
***************, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж:
***********, под обекта: няма, над обекта: *******, с административен адрес
на имота гр. Т., ул. „Т.К.“ № **, ведно с принадлежащото към него избено
помещение № 3 с площ от 3,31 кв.м, както и 2.27% от общите части на
сградата и от правото на строеж, придобит от В.Б. въз основа на нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот от 23 май 1995 г., заведен под №
136, том II, дело № *** на ТРС, сключен с родителите му М. и Л. Ч..
В необжалваната му част решението е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8