№ 17807
гр. София, 18.05.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20221110161591 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 253 ГПК и чл. 129, ал. 2 ГПК.
С Разпореждане № 54242/02.05.2023 г., връчено на ищеца В. Л. П. на
11.05.2023 г. съдът е оставил исковата му молба за осъждане на
Прокуратурата за вреди от незаконно бездействие без движение с указания за
довнасяне на държавна такса в размер на 590 лева, като е приел, че искът не е
за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз по чл. 2в ЗОДОВ,
поради което се прилага общият процесуален ред и се дължи държавна такса
в размер на 4 % от цената на иска.
С молба с вх. № 133570/15.05.2023 г. въпреки подробните мотиви на
съда в цитираното по-горе разпореждане, ищецът продължава да поддържа
правна квалификация по чл. 2в ЗОДОВ, като твърди, че правата, на които
ищецът се позовавал били уредени и в Хартата на основните права на
Европейския съюз („Хартата“), а и защото Конвенцията за правата на човека
и основните свободи от 1950 г. („Европейската конвенция за правата на
човека“, „Европейската конвенция“ или „ЕКПЧ“) била част от правото на
Европейския съюз, тъй като това бил постановил Федералния
конституционен съд (ФКС) на Германия по делото Solange I, като подробно
цитира и практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) по въпроса за ролята
на основните права в правото на Съюза.
С исковата си молба ищецът претендира вреди за това, че
прокуратурата не успяла да защити в пълнота интересите му да вижда своето
дете, за което имал надлежно изпълняемо съдебно решение на гражданския
съд, а нарушението на това решение съставлявало престъпление. Твърди се,
че срещите с детето е следвало да се извършват в рамките на София, както и
че това дете е живеело изцяло в България в периода, в който контактите с
ищеца били ограничавани. Т.е. касае се за ситуация на прилагане на
семейното право на Република България и наказателното право и процес на
България.
Аргументите на ищеца са неправилни. На първо място, Хартата на
основните права предвижда в своя чл. 51, пар. 1, че се прилага от държавните
1
институции в рамките на Съюза само когато държавите прилагат правото на
Съюза. Съгласно указанията на Съда на Европейския съюз в т. 19 от мотивите
на Решение от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10 Åkerberg Fransson, Хартата се
прилага, когато държавите прилагат правото на Съюза, но тя създава и
задължение държавните органи на държавите да не прилагат Хартата извън
областите на компетентност на Съюза. За улеснение на правните специалисти
СЕС е направил и специална подборка на съдебната практика по този въпрос,
достъпна на https://curia.europa.eu/jcms/upload/docs/application/pdf/2018-
05/fiche_thematique_-_charte_-_bg.pdf . Европейският съюз няма
компетентност в областта на семейното право (извън случаите на миграция на
деца и трансграничното им отглеждане) и в исковата молба не се твърди
нарушение на нито един акт на Съюза в тази област извън Хартата, която,
както беше посочено се прилага само и единствено заедно с поне една друга
разпоредба от първичното или вторично право на Съюза.
Що се отнася до това дали ЕКПЧ представлява част от правото на
Европейския съюз, в уточнителната си молба ищецът подробно обосновава
развитието на въпроса, при който се е стигнало до това, че ЕС е приел
Конвенцията за „източник на вдъхновение“ и поради невъзможност (все още)
сам да стане страна по Конвенцията, е решил да въведе друг каталог от
основни права, приемайки Хартата. (Обстоятелство от развитието на правната
уредба, което в извадката от текстовете от доктрината удобно е пропуснато.)
Що се отнася до решенията на Конституционния съд на Федерална
република Германия по отношение на гаранциите за основните права по
Основния закон на същата държава и връзката им с правото на Съюза, следва
да се посочи, че чл. 1, ал. 3 от същия Основен закон изрично посочва, че
правилата му относно основните права обвързват единствено публичните
власти на Федералната република (вж. в тази насока и извършения от
настоящия съдия докладчик превод на решението на ФКС по делото Лют, и
по-специално § 23 от него, налично на
https://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2018/5/20/-lth), а настоящият съдебен
състав, за свое щастие или не, все още правораздава в София, Република
България. По тази причина, и доколкото ситуацията е изцяло
вътрешноправна, ищецът не е лишен от възможността да защити правото си,
но при някои минимални процесуални усложнения, каквото е и заплащането
на държавна такса. Ако това е непоносимо за ищеца, същият има възможност
да поиска освобождаване от такава такса, за което адвокатът му знае
процесуалния ред.
Поради това исковата молба продължава да е нередовна – не отговаря
на изискването на чл. 128, т. 2 ГПК, и следва да се даде последна възможност
на ищеца да отстрани нередовностите , като искането за отмяна на
разпореждането на съда за оставяне без движение е неоснователно и следва
да се остави без уважение.
Така мотивиран, Софийския районен съд, 28. състав,
ОПРЕДЕЛИ:
2
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на В. Л. П. за отмяна по реда на
чл. 253 ГПК на Разпореждане № 54242/02.05.2023 г. по гр. дело № 61591/2022
г. на Софийския районен съд, 28. състав.
ДАВА ПОСЛЕДНА ВЪЗМОЖНОСТ на основание чл. 129, ал. 2 ГПК
на ищеца В. Л. П. да представи в едноседмичен срок от получаване на
препис от настоящото определение доказателство за платена по сметка на
Софийския районен съд – с IBAN: ************, държавна такса в размер на
още 590 лева (петстотин и деветдесет лева и 0 стотинки).
ПРИ НЕИЗПЪЛНЕНИЕ исковата молба ще бъде върната, а делото –
прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3