№ 15954
гр. София, 12.04.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 168 СЪСТАВ, в закрито заседание на
дванадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Божидар Ив. Стаевски
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Гражданско дело №
20231110144253 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 248, ал.1 ГПК.
Постъпила е молба с вх. № 107257/02.04.2024г., подадена от адв. М. М.
В..., по реда на чл. 248, ал.1 ГПК с която се иска изменение на решението в
частта за разноските като съдът увеличи присъдените разноски до пълния
претендиран размер от 730 лева.
Ответникът е взел становище за неоснователност на молбите.
Съдът намира, че молбата е подадена в законоустановения срок и
допустима разгледана по същество същата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.3 ГПК Ответникът също има право
да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с
отхвърлената част от иска.
С решението по делото съдът е изложил мотиви по отношение на
разноските на всеки ответник в производството.
За процесуална икономия съдът намира, че следва да препрати към
мотивите на решението в тази част.
Съдът е намалил разноските не по отношение на депозита за изготвена
съдебно-автотехническа експертиза а по отношение на претендираното
адвокатско възнаграждение.
На първо място ниският материален интерес на производството, а
именно 10 лева.
На следващо място се касае да типичен казус с ниска правна и
фактическа сложност. Всички материали по делото не надхвърлят 61
страници.
На следващо място проведено е едно съдбено заседание по което не се е
явил процесуален представител на ищеца.
За пълнота следва да бъде отбелязано, че отношенията между адвокат и
1
клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително
процесуално представителство, се уреждат при специалната регламентация
по Закона за адвокатурата /ЗА/. Обстоятелството че ответникът се е съгласил
да заплати необосновано висок адвокатски хонорар за възложената работа
(платено адвокатско възнаграждение от 480 лева при дело с материален
интерес от 10 лева) представлява ярък пример за автономията на волята.
Тежестта от този необосновано висок хонорар обаче не следва да се
поема от ответника. Действително ищецът е отговорен за разноските и
неговата отговорност е деликтна. В съдебната практика на ВКС се казва:
Отговорността за разноски е обективна /безвиновна/ деликтна отговорност по
отношение на насрещната страна и От тази отговорност никоя страна не е и
не може да бъде освободена. (в този смисъл са постановени ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 87 ОТ 04.04.2013 Г. ПО ГР. Д. № 1082/2012 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС,
ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 102 ОТ 12.06.2017 Г. ПО Ч. ГР. Д. № 1911/2017 Г., Г. К., І
Г. О. НА ВКС ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 264 ОТ 05.06.2018 Г. ПО Ч. Т. Д. №
343/2018 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС. В случая обаче заплащането на
необосновано високия адвокатски хонорар не е пряка и непосредствена
последица от поведението на ищеца, а от автономията на волята на ответника.
Последно съдът държи да посочи,че съгласно Решение от 25.01.2024 г.
по дело С-438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл.
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер понисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед
на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди,
че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101,
параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1
2
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в
конкретния случай уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като
прилагането й от съда ще доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще
доведе до необсновано висока тежест за ищеца, която е несъразмерна с
фактическата и правна сложност на делото и неговия защитаван материален
интерес, а по аргумент от Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС
съдът не следва да я прилага. В този смисъл съдът намира, че определено с
решението по настоящото дело адвокатско възнаграждение на всеки един от
процесуалните представители на ответниците отговаря на фактическата и
правна сложност на делото, проявената процесуална активност на адвокатите,
както и на защитавания материален интерес. В този смисъл съдът намира, че
не са налице основания за определяне на адвокатско възнаграждение на
процесуалните представители на ответниците в размер по-висок от
определения с постановеното решение. Съгласно правната и фактическа
сложност на производството, цената на исковете съдът намира, че определяне
на възнаграждение в по-голям размер би противоречалао на забраната на чл.
101, пар.1 от ДФЕС прогласена и с цитираното решение.
Ето защо съдът намира че молбите по чл. 248 ГПК следва да се оставят
без уважение.
Мотивиран от гореизложеното
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 107257/02.04.2024г., подадена от
адв. М. М. В..., по реда на чл. 248, ал.1 ГПК с която се иска изменение на
решението от 05.03.2024 в частта за разноските.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен
срок от връчването му на страните пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3