№ 77
гр. София, 05.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20231100502579 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 28.11.2022г., постановено по гр.д. № 1121/2022г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 151 състав, е отхвърлен предявеният от И. С.
И. срещу “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД иск с правно основание чл. 439
от ГПК за установяване недължимост на сумата от 5 296, 33 лева,
представляваща главница за потребена топлинна енергия за периода от
м.05.2011г. до м.04.2023г. и сумата от 682, 94 лева – лихва за периода от
30.06.2011г. до 12.12.2013г., за които суми е издаден изпълнителен лист по
гр.д. № 1173/2014г. по описа на СРС, ГО, 40 състав.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца И. С. И., в която
са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
Конкретно се твърди неправилност на изводите, че извършените по
прекратеното изпълнително производство изпълнителни действия са
прекъснали течението на давностния срок и че последното изпълнително
действие е наложената на 14.12.2018г. възбрана. Сочи, че във всички случаи
1
на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител
служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички предприети
изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение на
изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от
извършването на които трети лица са придобили права /например купувачите
на публична продан/, както и редовността на извършените от трети задължени
лица плащания. В случая съдебното решение, установяващо съществуването
и дължимостта на процесното вземане, е влязло в законна сила на
17.04.2015г., а изпълнителното производство срещу ищцата било образувано
на 13.08.2021г., т.е. след изтичане на петгодишния давностен срок за
принудително събиране. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да
се уважи.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с
който същата се оспорва по подробно изложени съображения. Направено е
искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно,
обосновано и постановено в съответствие с приложимите материално-правно
норми и при съобразяване на установената по въпросите на погасителната
давност съдебна практика. Поддържа се становище, че тълкувателната
практика, намерила израз в ТР № 2/26.06.2015г. по тълкувателно дело №
2/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която при прекратяване на
принудителното изпълнение всички предприети изпълнителни действия се
обезсилват по право, визира тези изпълнителни действия, които са
предприети след настъпване на перемпцията в хода на изпълнителното
производство. В настоящия случай наложеният запор върху вземанията на
длъжника на 06.11.2018г. и наложената възбрана на 14.12.2018г. са годни
изпълнителни действия, доколкото същите са предприети в хода на валидно
изпълнително производство и същите са прекъснали давността за процесните
вземания. По тези съображения счита, че правото на принудително
изпълнение на процесното вземане не се е погасило към датата на подаване на
исковата молба, нито в хода на висящото исково производство.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
2
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439
от ГПК за установяване недължимост на парично вземане, предмет на
издаден изпълнителен лист въз основа на влязло в сила съдебно решение, по
доводи за погасяването му по давност поради непредприемане на действия за
принудителното му събиране в продължение на повече от пет години от
датата на влизане в сила на съдебното решение – 17.04.2015г.
Предмет на делото са обективно съединени отрицателни установителни
искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, според която разпоредба длъжникът може да
оспорва чрез иск изпълнението, а според ал. 2 искът може да се основава само
на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Целта на
този иск е да бъде отречено правото на принудително изпълнение, признато с
изпълнително основание, което по действащия ГПК /чл. 404 ГПК/ може да
бъде само съдебен или арбитражен акт, съдебна или арбитражна спогодба, а
ако това предвижда правото на ЕС или международен договор – и
чуждестранен несъдебен акт.
Предпоставките за допустимост на този отрицателен установителен иск,
обосноваващи правния интерес от него, са: 1) изпълнителното основание да е
издадено и влязло в сила за ищеца /т. е. стабилизирано/; 2) принудителното
изпълнение да е предстоящо или висящо, но не и вече реализирано /в
противен случай, искът не може да е отрицателен установителен, а
осъдителен/; 3) искът да е основан на новонастъпили факти, които не са
преклудирани – настъпили след момента, до който е било възможно да се
навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено
изпълнителното основание: края на съдебното дирене в исково производство
/ако такова е провеждано/, момента на сключване на съдебната или
арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу
3
заповед за изпълнение /ако такова не е било подадено/.
Иск по чл. 439 ГПК е недопустим при всички невлезли в сила съдебни
изпълнителни основания. Това се отнася както за изпълнителни основания,
които не са предварително изпълняеми, така и за такива, които са
предварително изпълняеми и въз основа на тях е възможно да се проведе или
се провежда принудително изпълнение. Такива са всички съдебни актове, по
които предварителното изпълнение е допуснато с нарочен съдебен акт /по чл.
242 ГПК или чл. 418 ГПК/ или по силата на закона /осъдителните въззивни
решения/. Ако изпълнителното основание не е влязло в сила, то и
възраженията срещу вземането по него не могат да се основават на факти,
настъпили след момента на стабилитет на изпълнителното основание, което е
основната отличителна черта на иска по чл. 439 ГПК. Защитата срещу
невлязъл в сила съдебен акт следва да се осъществи по предвидения в закона
редовен способ и инстанционен ред, а не чрез иск по чл. 439 ГПК.
В случая ищцата обосновава предявения отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК с фактическото твърдение, че
удостоверените вземания са покрити с изтекла погасителна давност преди
образуване на процесното изпълнително дело, поради което предявеният иск
е допустим.
При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са
настъпили факти /с оглед въведените в исковата молба твърдения – изтекъл
давностен срок/, които водят до погасяване на установеното изпълняемо
право от ответника. Предвид единственото поддържано във въззивното
производство основание за недължимост на сумите ответникът следва да
установи настъпването на обстоятелства, обуславящи основание за спиране
или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от
ЗЗД.
На етапа на въззивното производство между страните по делото не са
спорни следните обстоятелства:
От представения изпълнителен лист от 25.05.2015г. се установява, че
оспореното вземане представлява главница и лихва за забава по договор за
продажба на топлинна енергия при Общи условия, сключен между
4
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД и И. С. И.. Изпълнителният лист е
издаден по гр.д. № 1173/2014г. по описа на СРС, ГО, 40 състав въз основа на
влязло в законна сила на 17.04.2015г. съдебно решение, постановено по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК по гр.д. № 17061/2014г. по описа на СРС, ГО, 40
състав. Страните по делото не спорят, че тези суми отразяват действително
възникнали в тежест на ищцата парични задължения.
На 15.10.2018г. по молба на кредитора “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“
ЕАД било образувано изпълнително дело № 20188630402393 по описа на
ЧСИ С.Х., с район на действие – СГС, с предмет – принудително събиране на
присъдените с издадения по гр.д. № 1173/2014г. по описа на СРС, ГО,
изпълнителен лист. На основание чл. 18 от ЗЧСИ взискателят е възложил на
съдебния изпълнител да направи пълно проучване на имущественото
състояние на длъжника, да прави справки, да набави документи, книжа и др.,
да определя начина на изпълнение, както и да бъде пазач на описаното
имущество.
На 31.10.2018г. били наложени запори върху вземания на длъжника по
банкови сметки, а на 14.12.2018г. била вписана наложената по
изпълнителното дело възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот.
С постановление от 23.07.2021г. изпълнителното производство е било
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК – поради обстоятелството,
че взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в
продължение на две години. Със същото постановление е наредено вдигане
на наложените по изпълнителното действие запори и възбрана.
На 13.08.2021г. по молба на кредитора “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“
ЕАД било образувано изпълнително дело № 20218630402308 по описа на
ЧСИ С.Х., с район на действие – СГС, с предмет – принудително събиране на
присъдените с издадения по гр.д. № 1173/2014г. по описа на СРС, ГО,
изпълнителен лист. На основание чл. 18 от ЗЧСИ взискателят е възложил на
съдебния изпълнител да направи пълно проучване на имущественото
състояние на длъжника, да прави справки, да набави документи, книжа и др.,
да определя начина на изпълнение, както и да бъде пазач на описаното
имущество.
На 03.09.2021г. били наложени запори върту вземания на длъжника по
банкови сметки, а на 20.04.2022г. била вписана възбрана върху собствен на
5
длъжника недвижим имот.
Изпълнителното производство е спряно на основание чл. 432, ал. 1, т. 1
от ГПК с постановление на съдебния изпълнил въз основа на представена
обезпечителна заповед, издадена на основание чл. 389 от ГПК с определение
от 03.02.2022г., постановено по гр.д. № 1121/2022г. по описа на СРС, ГО, 151
състав.
Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните
правни изводи:
Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по
исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз
основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание.
В случая ищецът претендира защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава
на изтекла погасителна давност за принудително събиране на вземането,
удостоверено в издадения в полза на цедента изпълнителен лист. С оглед
изложените в молбата фактически твърдения претенцията по чл. 439 от ГПК е
допустима – молителят основава иска си на твърдение за факти, настъпили
след постановяване на съдебното решение, въз основа на което е издаден
изпълнителен лист. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила
на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на
претендираното от ответника /твърдение за факти, с които се отрича
материалното право на взискателя/, предявеният иск по чл. 439 от ГПК е
допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира
върху дължимостта на процесното вземане. Съобразно приетото становище в
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до
погасяване на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително
изпълнено. Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът
продължава да го дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена
само до доброволното му изпълнение – чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следва
да се разбира и търсената с процесните отрицателни установителни искове
съдебна защита – установяване недължимост на вземания поради давност
като правен резултат означава установяване, че е погасена възможността за
6
принудителното им изпълнение. В конкретния случай предявените
отрицателни установителни искове по чл. 439 от ГПК се основават на
твърдението на ищеца, че процесните вземания са погасени по давност към
датата на подаване на исковата молба.
По делото е установено, че процесните вземания са предмет на влязло в
сила на 17.04.2015г. съдебно решение, поради което намира приложение
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет
години.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013
год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18
ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните
действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор. Взискателят има
задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния
процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може
да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все
още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни
способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и
кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не
конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от
датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство,
а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по
време валидно изпълнително действие.
7
Основното спорно по делото обстоятелство е дали предприетите
изпълнителни действия по прекратеното изпълнително производство по
изпълнително дело № 20188630402393 по описа на ЧСИ С.Х., с район на
действие – СГС, са прекъснали давността за процесното вземане, с оглед
обстоятелството, че в хипотезата на прекратено по право /поради перемпция/
принудително изпълнение, всички предприети изпълнителни действия по
него се обезсилват по право. На настоящия съдебен състав е служебно
известно, че по въпроса е формирана противоречива съдебна практика,
поради което е образувано тълкувателно дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС,
по което към момента не е постановено решение. Поставеният въпрос в
посоченото тълкувателно дело е дали погасителната давност се прекъсва от
изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е
настъпила перемпция.
Сезираният въззивен съдебен състав споделя формираната практика,
намерила израз в решение № 37 от 24.02.2021г. на ВКС по гр. д. №
1747/2020г., IV ГО, решение № 3 от 04.02.2022г. на ВКС по гр.д. №
1722/2021г., IV ГО, и в решение № 127/12.07.2022 г. по г. д. № 2884/2021 г. на
ВКС, ІІІ ГО, в която е прието, че настъпилата перемпция на изпълнителното
дело е без правно значение за давността, а обезсилването по право на
изпълнителните действия по перемираното дело като законни последици на
перемпцията не се отразява на настъпилото по същото прекъсване на
погасителната давност съгласно чл. 116, б. "в" от ЗЗД. Действително в
хипотезата на настъпило по силата на закона прекратяване на изпълнителното
производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК съдебният изпълнител
служебно вдига наложените запори и възбрани /чл. 433, ал. 3 от ГПК/, а
всички други предприети изпълнителни действия за принудително събиране
на паричното притезание се обезсилват по право с изключение на тези по
приключените изпълнителни способи, от които трети лица са придобили
права /напр. купувачите от публичната продан/ и на редовността на
плащанията, извършени от трети задължени лица. Служебното задължение на
съдебния изпълнител и обезсилването на предприетите изпълнителни
действия, като законни последици на перемпцията, не се съотнасят към
основанието по чл. 116, б. "в" ЗЗД. Фактическият му състав е осъществен.
Погасителната давност е прекъсната и не зависи от по-късно настъпилата
перемпция. В цитираните съдебни решения на ВКС е прието, че перемпцията
8
е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е,
че едни и и същи юридически факти могат да имат значение както за
перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с
различни правни последици. Изтеклата погасителна давност изключва
правото на принудително изпълнение, въпреки че кредиторът се е снабдил с
изпълнително основание /пред съдебния изпълнител обаче длъжникът не
може да се позове на нея и съдебния изпълнител не може да я зачете, освен
при влязло в сила решение за уважаването на иска по чл. 439 ГПК/.
Перемпцията не изключва правото на принудително изпълнение. Обратно, и
след настъпването й правото на принудително изпълнение може да
съществува, но въпреки това чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК задължава съдебният
изпълнител да я зачете. Без значение за настъпване на правните последици на
давността е перемцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като перемцията не
изключва правото на принудително изпълнение.
В аспекта на изложеното се налага извод, че предявеният иск е
неоснователен. От 17.04.2015г. – датата на влизане в сила на съдебното
решение, с което е установено съществуването на процесното вземане, е
започнал да тече новият 5-годишен давностен срок. Този срок е прекъснат на
06.11.2018г., когато по изпълнително дело № 20188630402393 по описа на
ЧСИ С.Х., с район на действие – СГС е наложен запор върху вземанията на
длъжника по банкови сметки. След това е налице прекъсване на давността с
вписването на наложената възбрана върху недвижим имот, което е извършено
на 14.12.2018г. Налагането на запор или възбрана в изпълнително
производство, съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК, съставлява насочване
на изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва
давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в
изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната
си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на
първоначалния и присъединените кредитори.
Следващите действия по принудително изпълнение, годни да прекъснат
течението на давността /чл. 116, б. „в“ от ЗЗД/, са предприети по
новообразуваното изпълнително дело № 20218630402308 по описа на ЧСИ
С.Х., с район на действие – СГС, както следва: налагане на запор върху
вземания на длъжника по банкови сметки и вземания от пенсия през
м.09.2021г. и вписването на възбрана върху недвижими имот, извършено на
9
20.04.2022г. Към м.09.2021г., когато е извършено първото действие по
принудително изпълнение, предприето по новообразуваното изпълнително
производство, новата 5-годишна погасителна давност, започнала да тече от
14.12.2018г., не е изтекла, а е прекъсната отново /чл. 116, б. „в“ от ЗЗД/.
Същата не е била изтекла и към 20.04.2022г., когато давността отново е
прекъсната с вписването на наложената възбрана. От 20.04.2022г. е започнала
да тече нова 5-годишна давност за процесните вземания. Течението на
давността е спряно на 13.06.2022г. със спирането на принудителното
изпълнение, постановено от първоинстанционния съд за обезпечение на
предявените искове по настоящото дело.
По тези съображения се налага извод, че неоснователно длъжникът
отрича съществуването на правото на принудително изпълнение, а
предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззивамия следва да се присъдят сторените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено по реда на
чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13603 от 28.11.2022г., постановено по
гр.дело № 1121/2022г. по описа на СРС, ГО, 151 състав.
ОСЪЖДА И. С. И., ЕГН **********, гр. София, ул. „****“ № **** да
заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, с ЕИК *********, седалище и
адрес на управление гр. София, ул. **** на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3
от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски във въззивното
10
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11