РЕШЕНИЕ№
1285
Гр. Пловдив, 08.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен граждански състав, в
публичното заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка Михова
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Христо Иванов
при секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов въззивно гр.
дело № 1520 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила
е жалба от К.Б. и Н.Т., чрез процесуален представител адв. Н.Г. против решение
№ 886/06.03.2019 г., постановено по гр.д. №
3851/2018 г., по описа на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлена
претенцията им за поставяне в техен дял допуснатия до делба процесен имот, подробно описан в диспозитива на
решението и е постановено изнасянето на
публична продан на същия. Във въззивната
жалба се излагат съображения да неправилност на обжалваното решение. Считат, че
неподеляемостта на поземления имот и разпоредбите на чл.349 от ГПК не са пречка
да им се възложи в техен дял имота предвид незаинтересоваността на въззиваемата
страна И.Б.. Молят да се отмени решението на Районен съд - Пловдив и да се постанови друго, с което да се
постави в дял на жалбоподателите процесния имот, като се уравни дяла на
въззиваемата страна, съгласно приетата и неоспорена съдебна експертиза.
Претендират се разноски.
В
законоустановения срок по чл.263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/. На следващо място съдът следва да извърши проверка досежно
правилността на обжалвания съдебен акт.
Първоинстанционният съд бил сезиран с
иск с правна квалификация чл.34 ал.1 от
ЗС като производството се намира във втора фаза, в която жалбоподателите искат
се възложи в техен дял следния процесен имот: Поземлен имот
с идентификатор 73122.501.239 , находящ се в с.Т., община Марица., област
Пловдив, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед
№ РД-18-14/19.02.2008 на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления
имот ул. "7-ма" № 15, с площ от 986 кв. м., с трайно предназначение
на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, стар
идентификатор: няма, номер по предходен план: 239, квартал: 10, парцел: I-239, при съседи: 73122.501.239.403 , 73122.501.239.250, 73122.501.239.249 ,
73122.501.239.240 , 73122.501.239.427 ,
ведно с построените в него:
-селскостопанска сграда с идентификатор 73122.501.239.1, със застроена площ 135 кв.м., брой етажи: 1
-жилищна сграда, еднофамилна, с идентификатор 73122.501.239.2, със застроена площ 69 кв.м., брой етажи: 2
-селскостопанска сграда с идентификатор73122.501.239.3, със застроена площ 43 кв.м., брой етажи: 1
-селскостопанска сграда с идентификатор 73122.501.239.4, със застроена площ 4 кв.м., брой етажи: 1.
Този имот е допуснат до делба с влязло в сила Решение
№3051/01.08.2018г, която следва да се извърши между: К.З.Б., ЕГН *********,
Н.З.Т., ЕГН ********** и И.Н.Б., ЕГН **********, при квоти от правото на
собственост: 9/20 ид. част - за К.З.Б. ,9/20 ид.ч. за Н.З.Т. и 2/20 ид.ч. за И.Н.Б.
*** е събрал всички доказателства, които имат значение за
изясняване на правния спор.
Решението е правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от Пловдивски районен съд.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави следното:
Правилно РС-Пловдив е направил извод
за неподеляемостта на проценсия имот ,
вземайки предвид заключението на
компетентната и неоспорена съдебно-техническа експертиза, становището на община
Марица, както и изричното изразенто несъгласие на жалбоподателите да се
ангажират с подготвянето на инвестиционен проект за разделянето на имота,
което би позволило получаването на
реален дял на всеки съделиетел.
Разпоредбата на чл.349 от ГПК (в първите й две
алинеи) урежда изключение от правилото, въведено с нормата на чл.348 от ГПК, че
неподеляем имот следва да бъде изнесен на публична продан. В процесуалния закон
изключенията се уреждат изчерпателно. В Решение №
44 от 13.07.2017 г. по гр. д. № 2894 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 2-ро
гр. отделение, се подчертава,
че само възникналата в резултат на наследяване
съсобственост попада под диспозицията на чл. 349, ал. 2 ГПК. При нито една хипотеза на смесена съсобственост не може да се извърши делбата на
основание чл. 349, ал. 2 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.8 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ №
1 ОТ 19.05.2004 Г. ПО ГР. Д. № 1/2004 Г., ОСГК НА ВКС, от обхвата на способа за извършване на делбата, визиран в чл. 288, ал. 3 ГПК(отм.-сега чл.349 ал.2 ГПК), се изключва всяка друга съсобственост освен тази,
която е възникнала в резултат на наследяване. Комбинирана
съсобственост е тази, възникнала в резултат на повече от един юридически факт –
прекратена СИО и наследяване, сделка с част от имота и наследяване и други. В
този смисъл
задължителна съдебна практика е категорина, че разпоредбите
на чл.349 ал.1 и ал.2 от ГПК формулират изчерпателно хипотезите, на които
следва да отговаря заявилият възлагателна претенция за неподеляемо жилище
съделител и следователно не е основателно оплакването в жалбата, че визираните
разпоредби не обхващат всички случаи. Нормата на чл.349ал.1 от ГПК е очевидно неотносима
към настоящия случай, защото тя касае имоти, които са били в обхвата на семейна
имуществена общност. Право на възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК на сънаследствен неподеляем жилищен имот има само
съделителят-наследник, който е живял в сънаследствения имот при откриване на
наследството и не притежава друго жилище към момента на извършване на делбата.
В конкретиката на настоящия казус дори не са релевирани сходими твърдения.
Съгласно предпоставките описани в текста на чл. 203, ал. 1 ЗУТ съдебна делба на
съсобствена сграда, жилище или друг обект се извършва само ако съответните
дялове могат да бъдат обособени в самостоятелни обекти без значителни
преустройства и без неудобства, по-големи от обикновените, при спазване на
строителните правила и нормативи като главният архитект на общината (района) по
предложение на съда и в определен от него срок одобрява инвестиционен проект
или издава мотивиран отказ. Видно от разпоредбата, за да бъде извършена делбата
на процесния имот, първото изискване на законодателя е страните да представят
инвестиционен проект с оглед установяване на техническа възможност за подялба
на имота. Жалбоподателите изрично и в съдебно заседание са изразили липса на
воля за предприемане на действия, които биха довели до одобрението на
инвестиционен проект.
Изложените
съображения от жалбоподателите за липса на участие на въззиваемата страна в
процеса, относително малкия дял на конкретен съделител, имплицитния отказ на
друг съделител да приеме парично уравняване на дяла, не могат да обосноват
разширително тълкуване на изчерпателно изброени императивни хипотези, още
повече когато такъв вид тълкуване ще е пряко целта на закона. Вярно е, че целта
на закона е всеки съделител да получи реален дял и точно за това разпоредбата
на чл.349 от ГПК урежда случаите, при
които не е нужно да има консенсус между съделителите, за да се възложи на един
от тях процесния имот. След като няма изрично изразено съгласие между
съделителите, а тъкмо напротив жалбоподателите сами зяввяват, че въззиваемата
страна отказва контакт с тях, е недопустимо да се възлага процесния неподеляем имот в техен дял само поради декларативното
им намерение, че биха го санирали и ползвали. В случая следва да се приложи
разпоредбата на чл.348 от ГПК, която постановява, че ако всеки съделител не може
да получи реален дял от делбените имоти, то те следва да се изнесат на публична
продан.
С оглед на гореизложеното решението на
РС-Пловдив е правилно.
Съобразявайки изхода на делото и вземайки предвид липсата на претенция за разноски и доказателства
за плащането им, такива не следва да се присъждат.
Според разпоредбите, установени от
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване, доколкото решението е постановено по гражданско дело, касаещо вещни права върху недвижими имоти.
Така мотивиран,
Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №
886/06.03.2019 г., постановено по гр.д. №
3851/2018 г., по описа на Пловдивски районен съд
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен
срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.