РЕШЕНИЕ
гр. София, 27.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ „E” състав, в публичното заседание на трети декември две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Петър Сантиров гр. дело № 541 по описа за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 20253997 от 17.11.2020г., постановено по гр.
д. № 18090/2020 г. по описа на СРС, 34 с-в, са уважени предявените от ищеца З. „А.“ АД *** обективно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 411, ал. 1, изр. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД, с което
ответникът С.О.е осъден да заплати на ищеца сумата от 2706,44 лв., представляваща
заплатено на застрахованото лице обезщетение по имуществена застраховка „Каско“
за вреди, причинени на лек автомобил „БМВ 330“, с рег. № ***** от настъпило на
07.03.2016г. ПТП – попадането му в необезопасен камък на пътното платно, ведно
със законната лихва върху главницата от 18.05.2020г. (датата на депозиране на
исковата молба) до окончателното й погасяване, както и сумата от 1051,00 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 23.06.2016г. до 15.03.2020г.
Със същото решение ответникът - С.О.е осъден да заплати
на ищеца -З. „А.“ АД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 578,44 лв.,
представляваща разноски по делото.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника Столична община,
представлявана от кмета на СО, чрез процесуален представител гл. юрисконсулт Е.Т.,
с която са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост. Във въззивната жалба се навеждат оплаквания,
че фактът на падането на камък на пътното платно и неотстраняването му непосредствено
след това не биха могли да обосноват неизпълнение на задълженията на общината в
качеството й на собственик на пътя. Въззивникът прави разграничение между задълженията,
които има по текущо поддържане на общинските пътища от дейността по превантивното
им поддържане, като твърди, че бездействие, което да обоснове ангажиране на
извъндоговорната му отговорност би било налице в случаите на неотстраняване на
камъка в рамките на поне един ден, което в случая не било доказано. Посочва, че ищецът не е успял да докаже твърдяното
бездействие, позовавайки се единствено на възникнало препятствие на пътното
платно, за което за С.О.обективно не е съществувала възможност да узнае, както
и не е съществувала възможност да предприеме действия по обезопасяването и премахването
й. Ответникът С.О.счита, че не е доказан фактическият състав на непозволено
увреждане, който да обоснове ангажиране на отговорността й в качеството на собственик
на пътното платно. Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и да отхвърли
изцяло предявените искове. Претендира заплащане на разноски в производството, а
при условията на евентуалност прави възражение за прекомерност претендираното
от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемият ищец
З. „А.“ АД е подал в законоустановения
срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че
първоинстанционният съд се е произнесъл законосъобразно, правилно и мотивирано
относно предявените искове. Твърди, че по категоричен начин са били доказани
всички елементи от фактическия състав по чл. 49 ЗЗД, който да послужи за ангажиране на отговорността на Столична
община. Посочва произтичащото от нормативните актове задължение за общината да
поддържа общинските пътища в изправност и в състояние, отговарящо на
изискванията за движение, което включвало отстраняването на всякакви настъпили
неравности на пътното платно. Механизмът
на процесното ПТП, както и причинната връзка на констатираните вреди с него
били установени със заключението на вещото лице. Посочва, че констативният
протокол за ПТП представлява официален удостоверителен документ и отразените в
него обстоятелства се смятат за доказани, доколкото ответникът не е успял да
оспори истинността му като част от доказателствената му тежест. Поради което
отразените в протокола факти и обстоятелства относно датата, мястото и
механизма на реализираното ПТП и вреди следва да бъдат преценявани въз основа
на него. Посочва още, че произходът на камък на платното сам по себе си е ирелевантен
за ангажиране на отговорността на Столична община, доколкото за нея съществува
задължение да поддържа общинските пътища в изправност без значение под
въздействието на какви фактори е настъпила непригодността им за осигуряване на
безопасно движение. Моли съда да потвърди обжалваното решение присъди
направените разноски за адвокатско възнаграждение.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като
е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Оплакванията във
въззивната жалба на ответника, които съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК определят
предмета на съдебен контрол по правилността на обжалваното решение, касаят
неправилния извод на съда относно установяването на бездействие от страна на
служителите на С.О.във връзка с изпълнение на
нейните задължения за поддържане на пътната настилка в изправност като
елемент от фактическия състав на
непозволено увреждане.
В настоящия случай
приложение намира институтът на отговорност за вреди, причинени при или по
повод на възложена работа, който се явява специална хипотеза на общия институт
на непозволено увреждане. Съгласно нормативната уредба в чл. 49 ЗЗД отговорността
на възложителя е обективна, гаранционно-обезпечителна и с регламентирането й
законодателят е целял да гарантира обезпеченото лице, като предвиди реализиране
на отговорността спрямо лицето, което е възложило извършването на конкретната
работа в негова полза. Делинквент в хипотезата на непозволено увреждане по чл.
49 ЗЗД може да бъде й юридическо лице, за разлика от общия случай по чл. 45 ЗЗД, от което следва и обективната възможност в конкретния случай да бъде ангажирана
отговорността на С.О.като юридическо лице в качеството й на възложител по
извършване на определена работа в нейна полза /в този смисъл е и възприетото в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС/. За да
бъде ангажирана извъндоговорна отговорност за чуждо поведение е необходимо да е
налице възлагане на работа от отговорно лице, както и вредите да са причинени
при или по повод изпълнение на работата. Вредите се считат за причинени при
изпълнението на работата, когато са последица от действие, което е извършване
на възложената работа, или от бездействие, при което е налице неизпълнение на
задължение, предвидено в диспозицията на съответната норма.
Между страните
не се спори по отношение на обстоятелството, че пътят, на който е реализираното
процесното ПТП, е общински път по смисъла на чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата,
поради което и на осн. чл. 19, ал. 1, т. 2, чл. 31 ЗП във вр.
чл. 3, ал. 1, т. 3 Наредба № РД-02-20-19
от 12.11.2012 г. за текущо поддържане на пътищата задължен за осъществяването
на дейностите по поддържане и текущ ремонт на пътищата е ответникът Столична община.
Същата като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 31 ЗП чрез своите служители
или други лица, на които е възложила изпълнението.
Наведените доводи
от жалбоподателя, че за ангажиране на отговорността му е необходимо да бъде
установено и доказано бездействие в рамките на поне един ден не намира опора в
съществуващата нормативна уредба. Бездействието като разновидност на поведението,
съставляващо елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане се изразява
във въздържане от извършване на определено действие при налице на задължение за
неговото предприемане. Съгласно разпоредбата
на чл. 31 ЗП, вр. чл. 10, ал. 1 и ал. 3, т. 9 от Наредба № РД-02-20-19 от
12.11.2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата общината в качеството й
на собственик на общински път следва да осъществява текущо поддържане, което
включва предвидените дейности, сред които и почистване на пътното платно и
ремонт на отделни разрушения - дупки, пукнатини, обрушени ръбове и др. За С.О.съществува
нормативно установено поведение, с което да изпълнява задълженията си по поддържане
на пътното платно в качеството й на собственик на общински път.
Неоснователно се
явява и твърдението за наличие на обективна невъзможност, която да е затруднила
изпълнението на задължението на С.О.посредством служителите й. Обективна
невъзможност би била налице в случаи на събитие от извънреден характер, което
да затрудни или да направи невъзможно изпълнението на предвидените задължения. Въз
основа на изложените съображения настоящият състав на съда приема, , че не се
установява наличието на обективна невъзможност за Столична община, чрез
служителите й за отстраняване на попаднало върху пътното платно препятствие –
камък в гр. София, на пътното платно на ул. Боянска на 07.03.2016г., в резултат
на което е настъпило ПТП с участието на застраховано при ищеца лице.
Необосновано и недоказано е твърдението на ответника за непредотвратимост на
настъпилите вреди, обективирани в констативен протокол за ПТП № 1630541 от
07.03.2016г., доколкото своевременното изпълнение на задълженията на Столична
община, чрез отговорните за това служители, във връзка с премахване на камъка
от пътното платно би предотвратило тяхното настъпване. Причинната-връзка между настъпилите
вреди и наличието на камък върху пътното платно е установена и в резултат на заключението
на вещото лице по изслушана и приета без възражения от страните САвТЕ, което
настоящият състав намира за компетентно и обективно дадедно и кредитира с доверие.
Извод в тази насока са и показанията на свидетеля С.С., управлявала процесния
лек автомобил „БМВ 330“ с рег. № *****, които преценени по реда на чл. 172 ГПК
съдът намира за последователни и обективно дадени и кредитира с даверия.
Следва да бъде
коментирано и наведеното от ответника във въззивната жалба оплакване, че
общината не би следвала да бъде държана отговорна, тъй като камъкът е попаднал
върху пътното платно в резултат на падането му от преминаващ камион. Предвидените
в закона задължения за общината да поддържа пътищата съгласно чл. 8, ал. 3 от
Закона за пътищата във вр. с чл. 19, ал.
1, т. 2, чл. 31 ЗП и чл. 3, ал. 1, т. 3 Наредба № РД-02-20-19 от 12.11.2012 г.
за поддържане и текущ ремонт на пътищата не съдържат изброяване на повредите,
които следва да бъдат отстранени в зависимост от техния произход и естество. За
общината съществува нормативно установено задължение да изпълнява предписаното
в закона поведение при наличието на всяка една повреда, която налага намеса от
нейна страна, без оглед на фактическите причини, довели до препятствие и
необезопасеност на общинския път.
Съдът приема за
установен по безспорен начин механизмът на процесното ПТП и
причинно-следствената връзка между настъпилото ПТП и вредоносните последици, а
именно - че вредите по автомобила са настъпили вследствие на попадането му в
необезопасен камък на пътното платно, за чието отстраняване отговаря С.О.чрез
своите служби и органи. В конкретния случай именно бездействието да обозначи
съответното препятствие – камък, попаднал на пътното платно с необходимите
пътни значи с оглед предупреждаване на участниците в движението и вземе
мерки по отстраняването му от пътното платно, е довело до неизпълнение на задължението
по чл. 31 ЗП, поради което и на осн. чл. 49 ЗЗД ответникът носи отговорност за
причинените при процесното ПТП вреди, свързани с неизпълнение на задълженията
на неговите служители или други изпълнители, доколкото останалите елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане се доказват в хода на
първоинстанционното производство.
Други възражения по правилността на обжалваното решение не
са заявени с въззивната жалба, което при изложените съображения и в приложение
на чл. 269, изр. 2, вр. чл. 272 ГПК предпоставя потвърждаването му от въззивния
съд.
При този изход на въззивното производство на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 100,00 лв., представляващи
юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 20253997 от 17.11.2020г., постановено по гр. д. № 18090/2020 г. по описа на
СРС, 34 с-в.
ОСЪЖДА С.О.с ЕИК **********, с
адрес: гр. София, ул. „*****, да заплати на „З.А.“ АД, с ЕИК *****, със седалище
и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК
сумата от 100,00 лв., представляваща разноски
за юрисконсултско възнаграждение пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: