РЕШЕНИЕ
№ 20922
гр. София, 17.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 124 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИВО Н. ПЕТРОВ
при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от ИВО Н. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110159505 по описа за 2024 година
Предявени са от С. Д. А. срещу /фирма/ искове за прогласяване на нищожност на
договор за потребителски кредит „*******“ № ********, по Траш с пореден № ******** и
на Анекс към договор за потребителски кредит „*******“ № ********, по Траш с пореден №
********, в условията на евентуалност да бъдат прогласени за нищожни разпоредбите на чл.
4.6, чл. 6. 6 и чл. 7. 2 от договор за потребителски кредит „*******“ № ********, по Траш с
пореден № ******** и на чл. 9, чл. 11 и чл. 12 от Анекс към договор за потребителски
кредит „*******“ № ********, по Траш с пореден № ********, както и иск с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на пратените по нищожния договор суми.В исковата
молба са изложени твърдения, че между страните по делото бил сключен договор за
потребителски кредит „*******“ № ********/13.11.2020г. , като по чл. 1.1 и 1.2 от договора
страните постигнали съгласие, че кредитодателят /фирма/ предоставя на ищцата
потребителски кредит под формата на кредитна линия с максимално разрешен лимит
съгласно спецификациите на кредитните продукти на кредитодателя и че в рамките на срока
на договора, кредитополучателят може, съгласно Общите условия и сключения договор,
многократно да усвоява суми по кредита („Траншове по кредита“) до максимално
разрешения лимит при годишна фиксирана лихва в размер на 39, 64% върху главницата, като
лихвата за ползване на кредита на ден е в размер на 1/365 от годишната лихва за ползване на
кредита. Поддържа, че Чл. 6 от договора постановява, че в срок до края на следващия ден,
считано от деня на предоставяне на сумата по кредита,кредитополучателят следва да
осигури обезпечения чрез поръчителството на две физически лица, отговарящи на крайно
1
ограничителните условия на чл. 6.3 от същия или банкова гаранция, като при неизпълнение
на това задължение той дължи неустойка, чиито размер се посочва изрично в погасителния
план към съответния транш по кредита, която се начислява и заплаща заедно със съответната
погасителна вноска. Сочи, че с клаузата на чл. 7. 2 от договора, страните са постигнали
съгласие, че при забава на плащането на една или повече погасителни вноски по кредита на
падеж, кредитополучателят заплаща на кредитодателя такса за извънсъдебно събиране на
просрочен кредит, дължима в размер, определен съгласно действащата към момента на
настъпване на забавата Тарифа на кредитодателя. Допълва, че на същата дата
13.11.2020г.страните са сключили Анекс към договор за потребителски кредит „*******“ №
********, по Траш с пореден № ******** (по-долу за краткост „Анекса“), съгласно който
нак редитополучателят се предоставя кредитен продукт „Аванс“, сумата по транша е
500лв.,срокът за погасяване на кредита е 11 месеца с брой на погасителните вноски -22 и
размер на всяка една от тях 27.29лв. Съгласно чл. 7 от Анекса лихвата за ползване на
кредита по новия Транш е 100.38лв., ГПР е 49 %, а размерът на договорената неустойка е
416. 68лв. Излага твърдения, че Чл. 11 от анекса урежда размерите на таксата за
извънсъдебно събиране на вземания при забава на която и да е погасителна вноска по
кредита с повече от 30 дни, а Чл. 12 от Анекса регламентира урежда размерите на таксата за
извънсъдебно събиране на вземания при забава на която и да е погасителна вноска по
кредита с повече от 90 дни.Поддържа, че в изпълнение на договора ищцата е заплатила
общо сумата от 687, 63лв. Сочи, че договорът за кредит е нищожен съгласно чл. 22 от ЗПК
поради изначалнатанедействителност на съществен елемент от договорното съдържание по
чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която не е породила валидни правни последици
на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ , на
основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната
неравноправност по смисъла на чл. 143 във вр. с чл. 146 от ЗЗП. Допълва, че договорът се
явява нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК
във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК,
разписаният в договорът ГПР е неточен и подвеждащ, тъй като в него не е включена
скритата под формата на неустойка договорна лихва. В условията на евентуалност, моли да
бъдат прогласени за нищожни клаузите за начислена неустойка за непредставено
обезпечение, както и за такси за извънсъдебно събиране на вземането. Моли ответникът да
бъде осъден да върне платените над чистата стойност на кредита суми, а в условията на
евентуалност платените по нищожните клаузи суми. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът /фирма/ депозира отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове като неоснователни. Признава сключването на процесния
договор за кредит със соченото от ищеца съдържание, както и че при формиране на ГПР не
е включен размера на неустойката за непредставено обезпечение.Поддържа, че при
сключването на договора са спазени всички нормативни изисквания, като уговорената клауза
за неустойка е действителна, като не излиза от присъщите функции.Излага подробни
съображения в тази посока. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
2
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С оглед наведените от ответника възражения по допустимостта на исковото
производство, настоящият състав намира за необходимо да изложи мотиви за
неоснователността на тези правни доводи и допустимостта на настоящото дело: Правният
интерес представлява абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото
на иск, поради което съдът служебно следи за нейното наличие в хода на цялото
производство. С Решение от 23.11.2023г. по дело С-321/2022 на СЕС е възприето, че чл. 7, §
1 от Директива 93/2013, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се
тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, изискващи доказването
на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на
непротивопоставимостта на неравноправна клауза, когато потребителят разполага с иск за
връщане на недължима престация или насрещен иск за изпълнение. Макар въвеждането на
процесуални изисквания за упражняването правото на иск да е легитимно, следва да се
държи сметка за принципа за ефективност, доколкото евентуалното прекратяване на
производството поради недопустимост поради липса на правен интерес, осъждането на
потребителя да заплати разноските и насочването му към по-ефективно правно средство, би
довело до затрудняване на потребителя да получи предоставената му с Директива 93/13/ЕО
защита, като се въведе източник на ненужни сложност,утежняване, разходи и правна
несигурност, които биха могли да го разубедят да предяви правата си, които черпи от тази
директива в нарушение на принципа за ефективност.
По същество предявените в условията на евентуалност установителни искове намират
правната си квалификация чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП,респективно чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,респективно чл. 26, ал. 1,
предл. 2 ЗЗД, вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД.
Основателността на исковата молба претенция е обусловена от установяването в условията
на пълно и главно доказване всички възражения за неравноправност и нищожност на
договора и клаузата за възнаграждение за предоставяне на поръчителство, а именно –
твърдяното противоречие на закона,твърдяното заобикаляне на закона и твърдяната липса на
съгласие. Съобразно общото правило на чл. 154 ГПК в доказателствената тежест на
ответника е да докаже наличие на валидно основание за плащане, респективно получаване
на сочената парична сума като възнаграждение по договор за поръчителство, както и че
клаузата е индивидуално уговорена, както и основание за заплащане на такса за
допълнителни услуги.
От представените писмени доказателства, а и от изявленията на страните се
установява, че на 13.11.2020 г. между /фирма/ и С. Д. А. е сключен договор за потребителски
кредит „*******“ № ********, по силата на който ответникът се задължил да предостави на
ищеца заемна сума в размер на 500 лв. при фиксиран ГЛП - 39,64 %, ГПР - 49,00 % с краен
срок за погасяване 11 месеца. На същата дата страните са сключили Анекс по
договора,съгласно който на кредитополучателя се предоставя кредитен продукт
"Аванс",сумата по транша е 500 лева,срокът за погасяване на кредита е 11 месеца с брой на
3
погасителните вноски- 22 и размер на всяка едно-27.29 лева Съгласно чл.7 от Анекса
лихвата за ползване на кредита по новият транш е 100.38 лева,ГПР е 49 %, а размерът на
договорената неустойка е 416.68 лева.
От съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че
кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са налице
данни същото да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност. В
тази връзка, договорната връзка между страните попада в приложеното поле на ЗПК и по
отношение на нея са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на
договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори.С
разпоредбата на чл. 11 ЗПК е описано задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на изискванията по чл.
11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора,доколкото тези реквизити са
призвани да обезпечат информираността и правото на свободен избор на стоки и услуги от
потребителя. Сред посочените реквизити на договора за кредит от основополагащо значение
е годишният процент на разходите – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съобразно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР
предоставя информация на кредитополучателя за общите разходи по кредита – настоящи
или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Изчисляването му се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват
своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове. Съгласно § 1, т. 1
ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. Законодателят е регламентирал и краен предел на този
годишен процент,който съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК не следва да надвишава петкратния
размер на законната лихва забава по просрочени задължения в левове и валута, определен с
Постановление на Министерски съвет. Като твърдян порок на договора за кредит се сочи, че
неустойката не е включена в ГПР, като по този начин се цели заобикалянето на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Съдът намира доводите, релевирани с исковата, за основателни поради следните
съображения: Установява, се че действително, неустойката не е включена в посочения ГПР,
като посоченият процент е формиран единствено от главницата и договорната лихва.
Изначалното включване на клаузата за неустойка както в договора за кредит, така и
погасителния план е индиция, че същата е призвана да бъде средство за генериране на
допълнителни разноски за сметка на потребителя,чийто размер е известен на кредитодателя
към момента на сключването на договора.Аргумент в тази насока може да бъде изведен и от
чл. 5 от процесната сделка, в който са уговорени множеството ограничения и конкретно
4
определени изисквания относно обезпечението, както и изключително краткия срок, в който
следва да бъде предоставено, които правят задължението изключително трудно изпълнимо.
При това положение, макар да носи наименованието неустойка, тази клауза по естеството си
представлява допълнително възнаграждение в полза на кредитодателя, което съставлява
разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ЗПК. При включването в размера на ГПР, същият
би надхвърлил многократно посочения размер от 49,00 %.Заобикалянето на закона като
основание за нищожност на дадена правна сделка е налице в случаите, когато чрез
позволени от правото средства се цели постигането на забранен от закона резултат. В
разглежданата хипотеза е видно, че чрез невключването на неустойката в размера на ГПР се
достига до стойност, която е по-ниска от нормативно установения петкратен размер на
законната лихва, като на практика се заобикаля забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следва обаче
да се държи сметка, че предвиждането на неустойката и нейното оповестяване в
съдържанието на сделката е и в противоречие с чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото чрез нея в
договора бива посочен ГПР в размер, който е по-нисък от действителния. Посочването на
ГПР, който не отразява точно всички разходи по кредита, предвидени в чл. 3, б. „ж”
Директива 2008/48/ЕО,лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин, както и непосочването на процент въобще. Санкция,
изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на
ГПР,който не инкорпорира всички разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има
възпиращ и пропорционален ефект / в този смисъл Решение от 09.11.2016г. по д. С42/15 на
СЕС, Решение от 21.03.2024г. по д. № С-714/22 на СЕС, Решение от 13.02.2025г. по д. С-
472/23г. на СЕС/.Основателни се явяват и доводите на ищеца, че уговорената неустойка
противоречи на добрите нрави и излиза извън присъщите обезщетителна,обезпечителна и
наказателна функции. По аргумент от чл. 92 ЗЗД неустойката е форма на договорна
отговорност за неизпълнението на конкретно задължение, с която страните предварително
определят размера на обезщетението, което ще изплати неизправната страна, без да е
необходимо да се доказва размера на вредите от неизпълнението. Условията и
предпоставките за нищожност на неустойката произтичат от нейните функции, както и от
принципа на справедливостта в гражданскоправните отношения, който предписва да се
закриля и защита всеки признат от правото законен интерес /в този смисъл ТР 1 от
15.06.2010г. по т. д. №1/2009г. на ВКС, ОСТК/. В разглеждания случай неустойката
обезпечава изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение и същата се
дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за връщане на главница
и плащане на възнаградителна лихва съобразно погасителния план. Същата е изначално
дължима и не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за кредитора, а и е
трудно мислимо какви вреди биха могли да възникнат за кредитора в рамките на ден от
сключването на договора. Така уговорената клауза не може да дисциплинира и мотивира
кредитополучателя да изпълни задълженията си по договора за кредит, нито пък обезщетява
кредитора при такова неизпълнение – т. е. няма присъщите за неустойката обезпечителна и
обезщетителна функции, а само създава в тежест на заемополучателя допълнителни парични
задължения, независимо от изпълнението на основните задължения по договора, които
5
допълнителни парични задължения представляват скрито начисляване на допълнително
възнаграждение за кредитодателя.При това положение, не може да се приеме, че
неустойката е призвана да гарантира нечий защитен от закона интерес и нейното
съществуване в правния мир е нетърпим резултат.Основателни се явяват и доводите на
ищеца, че уговорената неустойка е неравноправна. Съобразно чл. 143, ал. 1 ЗЗП клауза по
договор с потребител е неравноправна, когато е предвидена във вреда на потребителя, не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата на търговеца и потребителя. Последната може да бъде подведена под хипотезиса на
чл.143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение създава в тежест на кредитополучателя да заплати необосновано висока сума
при липса на насрещна престация. Процесната уговорка не държи сметка за разпоредбата на
чл. 16, ал. 1 ЗПК, която предписва задължение в тежест на кредитора преди сключването на
договор за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя и ако счете последния за
недостатъчно платежоспособен, да не му предостави парични средства в заем. По този
начин се постига резултат, при който рискът от неизпълнението на това задължение се
прехвърля върху потребителя.Настоящият състав намира за основателно и възражението за
нищожност на процесния договор за кредит поради некоректно посочване на ГПР. По
аргумент от чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР е сред определящите реквизити,
призвани да обезпечат информираността на потребителя при избор на кредитен
продукт,доколкото предоставя сведения за разходите по кредита, респективно неговото
оскъпяване. Кои компоненти формират ГПР е посочено в § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „общ разход по
кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия.Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.От
данните по делото може да се изведе обоснован извод, че в процесната сделка не е посочен
по ясен и еднозначен начин годишният процент на разходите по кредита, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В част
II, т. 2 от СЕФ е отбелязано единствено стойностният израз на ГПР – 49,00 %, без да е
посочена общата дължима сума по кредита, нито пък да може да се направи обоснован извод
какви елементи включва последният – дали включва неустойката и такса за
преференционално обслужване.Този пропуск сериозно препятства реалната преценка на
потребителя за размера на разходите и общата сума, която подлежи на връщане. В тази
връзка, неоснователни се явяват доводите, наведени с отговора на исковата молба, че
императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК повелява да бъде посочена единствено
стойността на ГПР.Разбираемото и ясното посочване на ГПР с описание за инкорпорираните
6
в него компоненти е от особено същество значение за интересите на потребителите, тъй като
рез регламентацията му се цели да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора,
за да се ориентира потребителя при избор на финансов продукт и да му позволи да прецени
обхвата на поетите от него задължения. Тази цел няма как да бъде постигната, когато бъде
отбелязано само стойностното изражение на годишните разходи, доколкото липсва
прозрачност какви разходи са включени в кредита. В този смисъл е и съдебната практика на
Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 20.09.2018г. по д. С-448/ 2017г.,
според която при посочване само на математическата формула на ГПР, без да са
предоставени необходимите за изчисляването данни, следва да се приравни на непосочване
на ГПР, тъй като не може да се счете, че потребителят е достатъчно информиран с условията
по изпълнението на бъдещия договор, като в разглеждания случай дори и формулата не е
отбелязана.
Поради гореизложените съображения, настоящият състав намира, че процесният
договор за потребителски кредит не отговаря на императивните изисквания, поради което и
предявеният установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и
следва да бъде уважен. При това положение, не възниква вътрешнопроцесуалното условие
за разглеждане на евентуално предявените искове.
С исковата молба е предявен и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал.1
предл. 1 ЗЗД. Основателността на исковата претенция е обусловена от установяването в
условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца, че е заплатил на ответника
претендираната в исковата молба сума.Съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК когато
договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита. Следователно, в тежест на
потребителя е заплащането единствено на отпуснатата заемна сума в размер на 500 лв. По
делото не са ангажирани доказателства от страна на ответното дружество, които да
обосновават задържането на процесната сума, доказването на което обстоятелство, както
беше посочено е разпределено в неговата доказателствена тежест. По аргумент от чл. 154,ал.
1 ГПК недоказаният факт е неосъществил се факт, поради което предявената претенция се
явява основателна и следва да бъде уважена в пълен размер.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски възниква
единствено в полза на ищеца. В законоустановения срок е представен списък с разноски по
чл. 80 ГПК, с който се претендира сумата от 100,00 лв., представляваща държавна такса,
както и сумата от 962.05 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.Представени са
доказателства за тяхното осъществяване.
Съдът, като съобрази липсата на фактическа и правна сложност на настоящото
производство, изобилието от съдебна практика по въпросите за потребителските кредити
както от национално ниво, така и от над ационален характер, както и обема на извършените
от процесуалния представител на ищеца процесуални действия – депозиране на искова
молба и допълнителна молба , намира, че претендираните разноски за адвокатско
7
възнаграждение се явяват прекомерни и неразумни. Ръководейки се от съображения за
съобразяване целта на закона, постановяване на справедлив съдебен акт, както и от
съдебната практика на СЕС, обективирана в Решение от 28.07.2016г. по дело С-57/15г., съдът
счита, че посоченият размер на адвокатския хонорар следва да бъде намален.При това
положение, съдът намира, че на ищеца следва да се присъдят 100 лв.с ДДС, за адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С. Д. А., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: /адрес/, срещу /фирма/, ЕИК: ************, със седалище и адрес на
управление: /адрес/ иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, че
сключеният между тях Договор за потребителски кредит № ******** от 13.11.2020г. е
нищожен поради заобикаляне на закона.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК: ***********, със седалище и адрес на управление:
/адрес/, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, да заплати на С. Д. А., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: /адрес/,сумата от 187.63 лв., представляваща недължимо платена сума по
Договор за потребителски кредит №******** от 13.11.2020г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК /фирма/, ЕИК: ************, със
седалище и адрес на управление: /адрес/, да заплати на С. Д. А., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: /адрес/ сумата от 200 лв., представляваща извършени деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8