Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261626 11.12.2020 година град
Пловдив
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
гражданско отделение, XVI граждански
състав, в публично заседание на първи декември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря
Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 18602 по описа на съда за 2019 г. и, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск
с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът „Алфа
СОТ България” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
Пловдив, ул. „Братя Бъкстон“ №
134, представлявано от ***** А.Г.К., чрез пълномощник адв. Т.С., е предявил
против „Сидент- 2” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град Пловдив, ул. „Волга” №
21, представлявано от ***** Р.Д.З., иск за признаване на установено, че
ответникът му дължи присъдените по частно гр. дело № 14002/ 2019 г. на ПРС, XXII гр. с-в, със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 7844/ 02.09.2019 г., суми, както
следва: сумата от 246, 47 лева- главница,
представляваща дължими такси за охрана със СОТ и наем на предавател по договор
за охрана със СОТ № 4151
от 01.01.2018 г. и общи условия за охрана със сигнално- охранителна техника към
него за периода от 01.12.2018
г. до 30.06.2019 г. и сумата в общ размер на
87, 25 лева- неустойка за забава за периода
28.11.2018 г. до 26.08.2019 г., изчислена върху
всяка една от месечните такси, съгласно чл. 8.2 от ОУ към договора, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда-
27.08.2019 г. до окончателното плащане на
вземането, както и разноските по делото в общ размер на 325 лева.
В исковата
молба се твърди, че по силата на договор за охрана със СОТ № 4151 от 01.01.2018 г. и общи
условия за охрана със сигнално- охранителна техника към него, сключен между
страните, ответникът следвало да заплаща на ищеца месечна такса за охрана със
СОТ и наем на предавател в общ размер на 15 евро без ДДС. Всеки месец
дружеството издавало фактури за дължимите суми, но за периода м. декември 2018
г.- м. юни 2019 г. плащания не били извършвани, като при забава се предвиждала
и неустойка. В исковата молба в табличен вид са посочени неплатените суми за
главница и неустойки. За събирането им било образувано заповедно производство
по частно гр. дело №
14002/ 2019 г. на ПРС, XXII гр.
с-в, по което се издала заповед за търсената сума, но в срок длъжникът възразил
и това обуславяло правния интерес от предявяване на настоящия установителен
иск. Претендират се и разноските в процеса.
В срока по чл.
131 от ГПК ответникът е представил писмен отговор, който в последствие допълва
с уточнителни становища, като в крайна сметка посочва, че признавал иска.
Заявява, че по същия случай били образувани още две други дела, като така
ищецът целял единствено да се обогати с разноски в процеса, претендирайки суми
по едни и същи фактури. Плащанията извършвал на ръка на представител на ищеца,
но не пазел документи, а и до момента не му били предявявани фактурите за
плащане. Отношенията между страните датирали отдавна, като за всяко от
ползваните от ответника три помещения бил сключен отделен договор. Прави
възражение за прекомерност на разноските на другата страна. В съдебно заседание
страната не се явява и не се представлява.
Ищецът чрез
пълномощника си в с.з. с оглед становището на ответника моли за постановяване
на решение при признание на иска.
Съдът, като
обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено следното:
Като писмени
доказателства по делото са приети копия от договора между страните, ведно с
общите условия, както и процесните седем броя фактури.
Приложено е и
частно гр. дело №
14002/ 2019 г. на ПРС, XXII гр.
с-в.
Предвид
признанието на иска и становището на страните в тази връзка, по делото не са
събирани други доказателства, като с оглед изявлението на страните е прекратено
съдебното дирене и е даден ход на устните състезания.
Направеното
признание на иска по съществото си е процесуално действие на ответника, с което
същият се отказва от защита срещу иска, защото го счита за основателен и
заявява, че твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение,
т.е. претендираното право съществува, което пък води до съвпадение на
насрещните позиции на страните. Признанието не попада в някоя от хипотезите на
чл. 237 ал. 3 от ГПК, нито в друго предвидено в закона изключение. Признава се
право, с което страната може да се разпорежда, като изявлението за това изхожда
лично от нея, признатото право не противоречи на закона и добрите нрави,
предявеният иск не е брачен, нито иск по гражданско състояние или за поставяне
под запрещение, поради което съдът следва да зачете извършеното признание,
уважавайки го на това основание, без да излага мотиви по същество, изследвайки
аргументите на страните.
От събраните
по делото писмени доказателства се установява, че по силата на сключения между
страните наемен договор ответникът е следвало да заплаща месечна такса за
охрана и за наем на предавател, но за процения период от време той не е
извършвал плащания по издадените фактури, поради което наред с наемните
таксите, дължи допълнително и договорна неустойка в претендираните им размери.
Предвид
горното, следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува съответното
парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Вземането за разноски по заповедта също е
дължимо, но според мотивната част на т. 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС
за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен
осъдителен диспозитив, които да се отрази в настоящото решение.
На
основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените разноски за настоящото производство, които се претендират,
като за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК и са налице доказателства, че
те са действително дължими- внесена държавна такса за образуване на делото в
размер на 50 лева (лист 17) и адвокатско възнаграждение от 240 лева с ДДС
(л. 75).
Неоснователно е
направеното възражение за недължимост на разноските. Макар и искът да е
признат, ответникът не може да се ползва от благоприятната за себе си норма на
чл. 78 ал. 2 от ГПК, която да го освободи от заплащане на разноски, защото с
поведението си- неплащане на задълженията по договора, което обстоятелство той
изрично признава, страната е станала причина за завеждане на делото и за
съдебно уреждане на спора. Още повече, че в случая срещу заповедта за
изпълнение е било подадено и възражение за недължимост на вземането, т.е.
налице е форма на оспорване на претенцията, в следствие на което е предявен и
установителният иск, като в противен случай производството е можело да приключи
още на фаза заповедно дело, без да се генерират разноски и за настоящия процес.
Без значение е обстоятелството, че между страните се водели и други дела, тъй
като от извършената от съда служебна справка за тях се установява, че
претенциите по тях произтичат от различни договори за охрана, т.е. основанията
там са други и оттук- няма идентичност в предмета, за да се приеме тезата в
отговора, че се образували отделни дела само с цел натоварване на длъжника с
разноски. На следващо място, присъденото адвокатско възнаграждение на
пълномощника на ищеца е дори под минималния размер според нормата на чл. 7 ал.
2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., вр. параграф 2а от ДР на Наредбата,
поради което въобще не може да стои на обсъждане въпросът за евентуална
прекомерност на адвокатския хонорар.
Поради
изложеното и на основание чл. 237 ал. 1 от ГПК, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
№ 7844/ 02.09.2019 г., издадена по частно гр. дело № 14002/ 2019 г. на ПРС, XXII гр. с-в, „Сидент- 2”
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, ул.
„Волга” № 21, представлявано от *****Р.Д.З., ДЪЛЖИ на „Алфа СОТ
България” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
Пловдив, ул. „Братя Бъкстон“ №
134, представлявано от *****А.Г.К., сумата от 246,
47 (двеста четиридесет
и шест лева и четиридесет и седем стотинки) лева- главница, представляваща
дължими такси за охрана със СОТ и наем на предавател по договор за охрана със
СОТ № 4151 от
01.01.2018 г. и общи условия за охрана със сигнално- охранителна техника към
него за периода от 01.12.2018
г. до 30.06.2019 г. и сумата в общ размер на
87, 25 (осемдесет и седем лева и двадесет и
пет стотинки) лева- неустойка за забава за периода 28.11.2018 г.
до 26.08.2019 г., изчислена върху
всяка една от месечните такси, съгласно чл. 8.2 от ОУ към договора, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда-
27.08.2019 г. до окончателното плащане на
вземането.
ОСЪЖДА „Сидент- 2” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град Пловдив, ул. „Волга” № 21, представлявано от *****Р.Д.З., да заплати на „Алфа СОТ
България” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
Пловдив, ул. „Братя Бъкстон“ №
134, представлявано от *****А.Г.К., разноските по заповедното производство,
както следва: сумата от 25 (двадесет и пет) лева- държавна такса и сумата от
300 (триста) лева- адвокатско възнаграждение, както и разноските по настоящото
дело, възлизащи в размер на 50 (петдесет) лева- държавна такса и в размер на
240 (двеста и четиридесет) лева- адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ
: /п/
Вярно с
оригинала.
АД