Р Е Ш Е Н И Е №
27.04.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
954 по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 80972 от 24.04.2020 г. по гр.д. № 15144/2016 г. Софийски
районен съд, 123 състав признал за установено по предявения иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ,
че Р.П.В., ЕГН **********, дължи на С.А.Г., ЕГН **********, сумата от 20 000
лв., дължима по запис на заповед, издаден на 09.06.2010 г., с падеж 30.09.2010
г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.12.2013 г. до
окончателното й плащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата от 1 830 лв. – разноски за исковото производство.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ответника Р.П.В., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност
– неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Съгласно т. 17 на Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, предмет на делото при
предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, въз основа на запис на
заповед, било вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. В това
производство кредиторът доказвал вземането си, основано на менителничния ефект
– съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на
изпълнение. В случая ответникът се защитил срещу иска с общо оспорване на
вземането, като противопоставил конкретни възражения срещу съществуването на
записа на заповед и обвързаност с конкретно каузално правоотношение. Въззивникът
счита, че в този случай тежестта за доказване на каузалното правоотношение и на
обвързаността му със записа на заповед следвало да се разпредели в съответствие
с общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка от страните докаже фактите,
на които основава твърденията и възраженията си. В хода на производството
ищецът сочел друго каузално правоотношение, по повод и във връзка с което е издаден
записът на заповед, поради което той носел тежестта на доказване на
обстоятелствата, на които основава твърденията си. Ответникът бил този, който,
след като установи връзката между абстрактната сделка и каузалното
правоотношение, във връзка с което е издаден ефектът, направил релативни
възражения за недействителност на
основанието по каузалното правоотношение. Това не било обсъдено от
първоинстанционния съд, който постановил формален акт, без да обсъди доводите
на ответника. В противоречие с горното въззивникът твърди, че ищецът не
обосновал иска си с въвеждане на каузално правоотношение като предмет на спора,
а това следвало да бъде направено при наличие на въвеждане на каузално
правоотношение от ответника и оспорването му от ищеца, тъй като записът на
заповед бил вид менителница. Липсата на твърдения в тази насока водела до липса
на менителнично правоотношение, което било самостоятелно основание за
отхвърляне на иска. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение
и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Не
претендира разноски. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на
чл. 78, ал. 5 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 26.11.2021 г.
Въззиваемата страна С.А.Г. с отговор (наречен „възражение“) по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно.
Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения
излага в писмена защита от 25.10.2021 г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ за сумата 20 000 лв.
В исковата молба ищецът твърди, че на 09.06.2010 г. ответникът издал в
негова полза запис на заповед за сумата 25 000 лв., с падеж 30.09.2010 г.
В деня на издаването на записа му заплатил 5 000 лв., поради което за
неплатената част ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 53345/2013 г. на СРС, 123 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск с възражение за несъществуване на процесното вземане, без
да сочи причина за издаване на менителничния ефект, като е изложил доводи, че
ищецът е този, който трябва да докаже съществуващите каузални правоотношения
като основание за издаване на записа на заповед. Искал е от съда да отхвърли
иска.
Във връзка с отговора на ответника, в проведеното първо открито съдебно
заседание в първата инстанция ищецът заявил, че прави уточнение на исковата
молба като твърди, че процесният запис на заповед е издаден в обезпечение на
вземане на неговата майка С.Т.М.за неимуществени вреди, причинени й от
ответника, за което било водено нохд № 5123/2009 г. на СГС, НО, 5 състав.
Ответникът се споразумял извънсъдебно с пострадалата гражданска ищца да й
заплати обезщетение в размер на 25 000 лв. за причинените й неимуществени
вреди, което вземане С.М.прехвърлила на ищеца.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение е постъпило в срока по
чл. 414, ал. 2 вр. чл. 418, ал. 5 ГПК, а установителният иск е предявен в срока
по чл. 415 ГПК и е допустим. Като краен резултат въззивният съд намира първоинстанционното
решение за правилно по следните съображения:
От фактическа страна: Видно от приетия по делото, намиращ
се в оригинал в приложеното гр.д. № 53345/2013 г. на СРС, 123 състав документ,
озаглавен „запис на заповед“, с дата на издаване 09.06.2010 г., Р.П.В.
неотменимо се задължил да заплати на поемателя С.А.Г. сумата 25 000 лв. на
падеж 30.09.2010 г. В съдържанието на документа се съдържа текст „запис на
заповед“, като е посочено и място на издаване и място на плащане. Документът не
е оспорен от ответника относно неговата автентичност.
Във връзка с т.нар. уточнение на исковата молба ответникът не е заявил
становище в първото открито съдебно заседание, в дадения му срок е заявил само,
че не оспорва доказателствата, приложени към молбата-уточнение.
В проведеното второ съдебно заседание в първата инстанция са приети
доказателства, представени от ищеца, без да са изложени твърдения за наличие на
предпоставките на чл. 147 ГПК, вкл. спогодба от 09.06.2010 г. между ответника и
майката на ищеца, чиято автентичност в частта й за положените от ответника
подписи е оспорена и е открито производство по реда на чл. 193 ГПК. Съгласно
приетото заключение на СПЕ, подписите на първа и втора страница и срещу
„подсъдим“ в спогодбата от 09.06.2010 г. са положени от ответника.
От правна страна: Съгласно разясненията, дадени с т. 17
на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС,
предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за
изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано
на записа на заповед. При въведени от страните твърдения или възражения,
основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното
правоотношение. В производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът - кредитор доказва вземането си,
основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна
запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или
възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите,
на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед.
Записът на заповед е ценна книга, материализираща права,
и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от
абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При
редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на
вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател,
по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.
С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя
или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на
поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В
тази хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното
правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха
имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената
тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното
право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на
заповед.
При липса на спор между страните относно наличието на
конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения
запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника - длъжник релативни
възражения, като например за невъзникване на вземането, за погасяването му или
за недействителност на основанието по каузалното правоотношение.
Ако страните спорят относно конкретното каузално
правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, като сочат различни
каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден записът на
заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос. При доказана връзка
между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя
страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни
възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед.
При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за
изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по
което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът
на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед
спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на
менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат
посочените правила за разпределение на доказателствената тежест.
Съгласно трайната практика на ВКС, постановена след
приемане на тълкувателното решение (решение № 248 от 23.01.2015 г. по
т. д. № 3437/2013 г., І ТО, решение № 20 от 19.06.2018 г. по т. д. № 1151/2017
г., І ТО, решение № 38 от 07.04.2015 г. по т. д. № 1008/2014 г., І ТО, решение
№ 218 от 21.01.2019 г. по т. д. № 304/2018 г., І ТО, определение № 143 от
12.02.2016 г. по т. д. № 1869/2015 г., І ТО (в което е цитирана и друга
практика), при пряк менителничен иск ищецът носи тежестта да установи
само редовен от външна страна запис на заповед.
Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване
записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на
ответника, в случай че същият би твърдял и доказвал различна от действителната
каузална причина за издаване на менителничния ефект. 3а посочването на кауза,
но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска,
основан на абстрактната правна сделка.
Съгласно решение № 15 от 16.06.2017 г. по т. д. №
1484/2015 г., І ТО на ВКС и цитираната в него многобройна друга практика, в
производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът - кредитор доказва вземането си,
основано на записа на заповед, като при липса на релативно възражение
от ответника, към която се приравнява и общото възражение на ответника за
безпаричност на ценната книга, вкл. в случаите на разкрита в исковата молба
обезпечителна функция на менителничния ефект, ищецът - поемател не е длъжен да
доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение. Общо
оспорване от ответника по менителничния иск е налице, когато той не сочи
конкретни факти за причината за издаване на записа на заповед. Проява
на общо оспорване, при което липсва относително възражение, са например
твърденията за липса на каквото и да е каузално отношение с ищеца, във връзка с
което да е издаден записът на заповед; че посоченото в исковата молба
от ищеца каузално правоотношение не съществува, без ответникът да сочи такова; записът
на заповед е безпаричен, тъй като срещу обещаната с него парична
сума ответникът не е получил насрещна престация от ищеца и др.
В случая представеният запис на заповед от 09.06.2010 г.
съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 ТЗ и представлява редовен от външна страна
менителничен ефект. С исковата молба ищецът не е въвел в процеса каузално
правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, заявил е
такова в първото открито съдебно заседание като уточнение на исковата молба с
оглед заявеното от ответника с отговора по чл. 131 ГПК общо оспорване на
записа, без ответникът да сочи факти за причината за издаване на записа
на заповед. При посочване от ищеца на каузалното правоотношение, в
обезпечение на което е издаден записът, ответникът отново е заявил общо
оспорване – не е посочил причина, поради която е издал записа на заповед в
полза на ищеца.
Направеното от
ответника оспорване на иска, основаващ се на ценната книга, доколкото не
разкрива каузата, поради която той е издал записа на заповед, представлява
общо възражение за безпаричност на менителничния ефект.
Процесният запис на заповед е редовен от външна страна, а
след като ответникът не е твърдял и не е доказал различна каузална причина за
издаване на менителничния ефект, разкритата от ищеца причина за издаването на
ефекта не подлежи на изследване по делото.
За посочването на кауза, но недоказването й (в случая че вземането от
25 000 лв. му е било прехвърлено от майка му), ищецът не би могъл да се
санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ е основателен. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия, който е претендирал присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 800 лв. Видно от представения договор за правна
защита и съдействие от 01.10.2021 г., уговорено е плащане на възнаграждението
по банков път. Съгласно разясненията, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 6
от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, само в случаите на
уговорено плащане в брой договорът има характер на разписка за плащането, а в
случаите, при които е договорено плащане на възнаграждението по банков път, то
следва да бъде документално установено със съответните банкови документи,
удостоверяващи плащането. Такива не са представени от въззиваемия, поради което
разноски не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 80972 от 24.04.2020 г., постановено по гр.д. № 15144/2016 г.
на Софийски районен съд, 123 състав.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.